Какво си мислят хората, подлежащи на мобилизация, за перспективата да се озоват на фронта. За това разказва независимата руска медия "Важные истории", специализирана в провеждането на журналистически разследвания. 

Ето няколко истории:

Красивата Русия на бъдещето се е превърнала в пиян тийнейджър бияч
Мария, 29 г., психиатър

На 21 септември се събудих в девет сутринта, за да видя, че обръщението на Путин е започнало. Всичко стана ясно. Подлежа на военна служба и на мобилизация. Откакто започна войната, вземам антидепресанти - чувствам се малко по-добре, не толкова зле, колкото на 24 февруари. Но опасността стана реална. Първата ми мисъл е да избягам още сега. Но да бягаш означава да живееш в несигурно бъдеще. Преди войната имах конкретен план: учех немски, мислех, че след шест месеца ще потвърдя статута си на лекар в Германия и ще се преместя там с приятелката си.

Не избягах никъде, а отидох на работа. Работя като психиатър, като се занимавам основно с тревожни и депресивни разстройства. Цялата положителна динамика при пациентите (през последните шест месеца) се разпадна. Цял ден мислех какво да правя: хрумна ми идеята да помоля един приятел травматолог да ми счупи крака под упойка. Майка ми, също лекар, каза, че е спешно да забременея. Имах идея да подправя удостоверение за бременност, но във военното окръжие щяха да открият всичко. Искахме да забременеем и да имаме дете, но в нашата страна с нейните закони това е невъзможно.

Много се изплаших: изпратиха призовка на моя приятелка, която е гинеколог и ординатор в детската реанимация, чух, че е извикан психиатър от Руза (град в Московска област). Беше страшно, че призовката може да ме намери на работата. Така че в последния ден преди почивката си просто не излязох, казах, че съм болна. Сега моите приятели заминават, а момчетата, които служат, се опитват да преминат границата. Много се притеснявам за тях, за себе си, по няколко пъти на ден се изкушавам да замина за Узбекистан или да остана тук и да се скрия. Или може би трябва да си поставя някаква диагноза?

Аз съм изцяло украинка в кръвта си, прекарах цялото си детство там, всяко лято ходехме на гости. Всичките ми роднини са украинци, имам много приятели там. Категорично не подкрепям войната и този режим. Аз съм нежелана от този режим: украинка, лесбийка, пацифистка.

Искат да ни изпратят нас, психиатрите, в службите за набиране на военнослужещи, за да преглеждаме (новобранците). Знам 100%, че няма да отида там. Няма да мога да подпечатам с ръка "годен" и да знам, че момче като моите приятели ще отиде да убива хора като мен и моите роднини в Украйна, моята родина. Искат от нас да отменим отпуските си и да работим в службата за набиране на военнослужещи - ако това се превърне в заповед, ще подам оставка и ще си търся друга работа.

На работата имам приятели - узбек и ингуш. Узбекистанецът е получил руско гражданство, но не иска да умре за страна, в която го третират като гражданин втора ръка. Ингушът казва, че много руснаци дори не знаят, че Ингушетия е Русия. Не иска да даде живота си за тази страна.

Когато казах на майка ми, че в полицейския участък са започнали да издават призовки на хората, които са били задържани на митинга, тя се възмути и каза: "Защо тези идиоти изобщо са излезли? Тя каза следното по повод на емоциите: "Просто не вие, а ние, вашите родители, баби и дядовци, трябва да ви върнем обратно от това състояние.

Не съжалявам за себе си като жена, че мога да бъда мобилизирана, а за всички - жени, мъже, деца, тези, които могат да бъдат призовани, тези, чийто живот, мечти и планове са унищожени, всеки човек, който разбира какво се случва. Съжалявам за моите роднини и приятели, за хората в Украйна като цяло, които трябваше да напуснат или да защитават страната си, която беше нападната напразно. Като жена се страхувам, че ако отида на фронта, ще стана жертва на сексуално насилие от страна на травмирани войници. Като жена съм отвратена от факта, че имаме култ към насилието - от домашното насилие до насилието в държавата. То е навсякъде - от учителите в училище до някакъв извратен вид смирение от типа "Бог го е допуснал". Съжалявам за всички нас, които вярвахме, че всичко ще бъде наред, които вярвахме в доброто, в големия отворен свят, в приемането, в толерантността, сякаш самите ние бяхме измамени в собствената си страна. А "красивата Русия на бъдещето" се е превърнала в истински пиян тийнейджър бияч.

Нямам намерение да се присъединя в редиците на този кошмар
Игор, 44 г., офис работник

Служих през 90-те години на миналия век: бях призован в армията, не отидох доброволно. Нищо толкова страшно не ми се случи, но, разбира се, нямам щастливи спомени от армията. След уволнението си дадох обет, че никога повече няма да облека униформата. Армията ни е в пълен ступор, няма никаква конструктивност, липсват две години от живота, а мозъкът ти е закърнял. Отне ми около пет години, за да се вразумя и да стана разумен човек. Да започна да мисля, да спра да се държа като идиот. Повтарям си - е, просто така е.

През 2000 г. получих заповед за мобилизация, за която бях забравил. Сега, когато започна цялата паника, изрових военната си книжка и разбрах, че съм подсъден. Но предполагам, че адвокатите смятат, че засега нося административна отговорност.

Нормалните хора не могат да имат положително отношение към войната - без значение кой с кого воюва. Ако успея, ще напусна родината си и едва ли ще се върна. Нямам намерение да попълвам редиците в този кошмар, ще направя всичко възможно. Готов съм да отида в гората - образно казано, страната е голяма, ще се опитам да се скрия някъде. Аз съм служител в офис, занимавам се с документи. Тоест, ако напусна, ще загубя работата си. Ще се окажа с гол задник и без пари.

Представям си, че ще ме отведат. Когато войната започна, веднага се замислих за мобилизацията. И си дадох сметка, че ако стигна до фронта, просто ще се застрелям в главата. Не искам да стрелям по други хора. Не искам да застрелям себе си, но най-вече не и другите.

Напълно съм объркан: не знам как да продължа да живея. За щастие, имам приятели, които могат да ми помогнат в началото. Не мога да кажа, че веднага ще си намеря добра работа. В Украйна хората останаха без нищо...

Имам две деца. Много ги обичам

Николай, 35 г., графичен дизайнер

Разбрах за мобилизацията от телевизията, никой не ми писа и не ми се обади специално (за необходимостта да отида в офиса за военна регистрация и записване). В началото на седмицата обсъждахме въпроса за емиграция, жена ми беше за заминаване, аз се съпротивлявах докрай. Обичам дома си, страната си, в Русия имах близки хора - родителите ми, бабите и дядовците, които имат нужда от грижи, училището и кръжоците на дъщеря ми. Да оставиш всичко зад гърба си и да заминеш не е лесно решение. Но когато дойде новината за мобилизацията, изглеждаше, че няма друга възможност. Да живееш в провинцията, да се криеш, да се страхуваш - това е непоносимо трудно. Няма как да отида на фронта. Предпочитам да отида в затвора, отколкото на война.

Избрахме да отидем в Грузия, защото имахме много приятели и това беше реалистична възможност. Една вечер събрахме багажа и отлетяхме за Минерални води. Там намерихме човек, който да ни закара до Владикавказ. Авиокомпанията беше изгубила багажа ни, аз бях готов да седя цял ден и да го чакам, но жена ми ме отказа.

Когато стигнахме до Владикавказ, опашката на контролно-пропускателния пункт вече беше дълга около седем километра, а хората стояха по 10 часа. Докато сутринта в първия ден на мобилизацията шофьорите искаха по 3-4 хиляди на човек, до вечерта на 21 септември цените скочиха до 40 хиляди (на човек). Намерихме вариант за 10 хиляди; шофьорът вече беше в началото на опашката, но трябваше да стигнем до него по някакъв начин.

Беше вечер, 10-11 часът. Затова тръгнахме пеша: имахме две деца, едното в количка, а другото - бебе. Фактът, че изгубихме един куфар, беше за добро - нямаше да можем да вървим. Дъщеря ми държеше куфара си, аз - своя, а съпругата ми носеше количката с бебето. Но имахме късмет. След около 20 минути по този труден път една газка с митничари, които бяха тръгнали за смяната си, спря. Натовариха ни и ни прекараха през насрещното движение с мигащи светлини. Имахме голям късмет, има добри хора.

Не е възможно да се премине границата пеша, затова всички търсят шофьор. Но имаше и по-сложни начини. Някой продаваше скутери, велосипеди - спекулантите са много активни. На границата почти не ми задаваха въпроси, защото държах бебе на ръце. В 8 часа сутринта (на 22 септември) вече бяхме в Тбилиси.

Не разбирам кому е нужна тази война, защо страната ни воюва за територии, които принадлежат на друга държава. Всяка война е дехуманизация, дехуманизация. И най-важното - целта е неясна, за какво да се умира? Не бяхме нападнати. Не знам какво трябва да се случи, за да се замисля за възможността да водя война. Имам две деца. Обичам ги много, никога не съм мислил за това как ще пораснат без мен. Родихме ги заедно със съпругата ми, винаги бях наблизо и активно участвах в живота им. Мисля, че е по-добре да отидеш в затвора, отколкото да воюваш. Дори и да вляза в затвора, това няма да е за дълго. Краят на тази власт е близо.

Съгласен съм с главния мениджър. Той каза: "Изчезвай веднага"
Генадий, 30 г., адвокат по международно право

Аз съм в Ташкент, тук е над 30 градуса, цветята цъфтят и се чувствам в безопасност. Регистриран съм във военното окръжие в Ростов на Дон. Запасняк съм първа категория, специалност "военен преводач", преминах военния факултет в университета, чин лейтенант. Вчера (22 септември) в пет часа следобед ми се обадиха по джиесема:

- Здравейте, обаждам ви се от службата за записване в армията. Имате ли време да се отбиете след час?

- За какво?

- Не гледате ли новините?

- Гледам, но призовките се връчват на ръка.

- Добре тогава. Къде живеете сега?

Затворих. Намерих единствения билет за момента. Купих го за 600 000 рубли от кредитната си карта. Не ми пукаше колко ще струва, трябваше да се измъкна. Докато бях в таксито, си измислих история за прикритие. Съгласувах я с главния мениджър - той ми каза: "Изчезвай веднага." Много внимателно обмислих какво да кажа: пътувах по работа, срещата беше уговорена отдавна. Купих си двупосочен билет за 29 септември.

На Внуково граничарите отведоха всички мъже за някаква проверка. Задаваха въпроси около пет минути и ги пускаха. В същото време те стояха и се смееха: "Нима нямате четири деца? В противен случай със сигурност няма да ви пуснат! Всеки разбираше всичко.

Бях максимално сдържан, но когато преминах през граничния контрол, ми се искаше да се свлека на пода и да се разплача. Беше трудно психически. С мен през контролно-пропускателния пункт мина един човек: по лицето му се четеше цяла гама от емоции, когато се опитваш да се престориш, че всичко е наред, а всъщност не е. Казах: "В една посока?" Той казва: "Да, до Ереван." Пожелахме си късмет.

Летях до Ташкент, включих телефона и видях съобщение от роднините ми: (онези с призовката) дошли в дома ми в Ростов на Дон около 21:00 ч. Портиерката казала, че не познава такъв човек и че той не живее тук.

Първоначално разбрах, че при обявяването на мобилизацията няма да има отсрочки за никого. Но мисълта беше, че хората с по-подходящи специалности от моята ще бъдат първи. Когато ми се обадиха на мобилния телефон, се стреснах: това означаваше, че не им пука кой какво е правил, кой какъв опит има. Може би просто съм бил прекалено ревностен и те са искали да изяснят кой съм и къде се намирам. Но си дадох сметка, че ако се забавя сега, ще предадат данните ми на граничната служба и просто няма да мога да напусна Русия.

В този момент се запитах какво ли изпитват хората, които гледаха философски на нещата. Имаше и мисли: дали някога ще видя отново баба си и дядо си? Преди да тръгна, се обадих на дядо ми и той каза: "Не прави глупости, не си тръгвай. Те ще вземат първо нисшата класа. Ти принадлежите към висшата каста". Обадих му се за първи път от февруари насам, той е на 80 години. Казах: "Дядо, защо мислиш, че съм от висшата каста?" Той смята, че всичко това се дължи на машинациите на НАТО. Казвам: "Чия е вината, че може би никога повече няма да видиш правнучката си? Дали и тя е от НАТО?"

Искам да се изплюя в лицето на онези, които казват, че руснаците са започнали да негодуват едва когато е започнала мобилизацията. Всички имаме собствен живот и той се случваше. Хората, които пишат това, не осъзнават, че за руснаците това не беше война, а филм с пуканки. Сега пуканките са изчезнали. Властите в Русия са създали всичко, за да не се изнервят хората. Аз го направих: бабата и дядото на жена ми живеят в Полтава, чичо ми - в Киев, а прадядо ми - в Измаил. Използвах това време, за да се подготвя за заминаването си и да си намеря нова работа. Когато войната започна, разбрах, че е невъзможно да се отглежда дете в такава държава, имам дъщеря на една годинка. Момчета, много е удобно да ни критикувате, когато вие самите сте в безопасност.

Мисля, че насилието ще ескалира, ще има палежи, някакви митинги, всичко ще бъде на местно ниво, докато не пристигнат първите ковчези. Тогава може да се стигне до много силен взрив. Мисля, че това е смъртна присъда за Руската федерация. Давам на тази държава от шест месеца до една година.

Бях готов да се отърва. Но нямам пари
Mатвей, 30 г., редактор

Първата ми мисъл, когато разбрах за мобилизацията, беше: Господи, стигнахме толкова далеч. Второ: Какъв гаф. Трето: Не се чувствам много удобно. Не ми се иска да участвам в напълно несправедлива война и да умирам там за някакви неясни идеали.

Съществуват два вида войни: освободителни и завоевателни. Освобождението е свещена война, като Втората световна война, чиито ценности са ясни за всички. Когато те идват при вас с цел да ви унищожат, няма въпросителни. Вземате оръжие и отивате да се защитавате. Но когато възникне въпросът "защо?", това означава, че има нещо нередно в тази война.

Държа военната си карта, която получих преди осем години. Завърших Московския държавен университет, взех дипломата си и след четири дни заминах за армията. Не исках да служа, роднините ми ме откупиха и ме настаниха в добро поделение. Казах тогава: "Можеше да платите още няколко хиляди и нямаше да отида никъде. Все още не знам каква беше стойността на тази услуга. Понякога на партита е забавно да разкажеш някоя история: много години по-късно тя се възприема като нещо сюрреалистично, като филм. Гледате го и си мислите: какви глупости! И ако сте били в армията, си мислите: човече, какъв живот! Смисълът да отидеш в армията е за тези, които нямат много перспективи: например селските момчета, които са фенове на оръжията и оборудването и вярват, че само в армията можеш да станеш истински мъж. Това е едногодишно изпитание за човек, който е получил висше образование и е оформил своите хоризонти.

Служих през 2014 г., когато започна първата "засечка" с Украйна - анексирането на Крим. Отидох да служа през юли: беше очевидно как реториката "Хохлите не са хора" избухна буквално в рамките на два месеца. Преди това изобщо не е имало такива разговори. И тогава, изведнъж, парадигмата на мислене се промени. Ние, руснаците, имаме много роднини в Украйна, така че това ми се стори диво. Но разбирам защо се е случило: в армията има само един канал, който ти показват. След вечеря, преди вечерната проверка, имате време да оправите униформата си: трябва да пришиете бял подгъв от плат към яката си. Гледахме новините по време на това прекрасно занимание.

Достатъчно ценя живота си, за да не се въвличам в приключения, които не разбирам. Ако някой наистина ни нападне, ако украинските танкове влязат в Белгородска и Ростовска област, тогава да, съжалявам, момчета, съжалявам, жено, целувам те по бузата, отивам. Защото тогава щеше да е ясно: някой наистина е прецакан в този свят, трябва да защитаваш родината си. Много обичам страната си, не е моя грешка. Но не беше така. Майка ми смята, че сме защитени. Мисля си: ако се приближиш до човек на улицата, започнеш да го биеш с бухалка, да го пробождаш с нож, как можеш да кажеш, че го защитаваш? Друг аргумент е, че защитаваме териториите си в исторически план. Защо тогава да не дадем целия Сибир на монголо-татарите? Но по някаква причина никой не се замисля за това!

Демилитаризацията и денацификацията ми се струват фарс. В продължение на 30 години в Украйна нямаше нацисти, не ни заплашваше никаква армия. И изведнъж за няколко месеца те се появиха там - цяла страна от фашисти. Но дори в Германия през 30-те години на ХХ век не е имало такова нещо! Да, имаше нацисти, всички знаеха за техните настроения, после те дойдоха на власт - всичко се развиваше постепенно. Но не всички хора могат изведнъж да станат такива - това не става по този начин.

Имах идея да замина, но не искам да оставям жена си и кучето си. Женен съм само от една година. Бих могъл да отида в Сърбия - там има хора, които могат да ми намерят работа, аз не работя за Русия, там ще има възможност да се издържам, да оцелея. Но не знам дали ще мога да се върна по-късно. Когато бях по-млад, си мислех: "Майната й на тази страна, трябва да се махнем оттук. Сега си мисля: "Навсякъде е гадно, навсякъде е шибана бъркотия, никой няма да ви приеме с отворени обятия.

Надявам се, че няма да получа призовка от първите. Не живея на адреса си. Надявам се тези с истински опит да бъдат призовани първи, защото аз служих в космическите сили. Струва ми се справедливо първо да призовем тези, които подкрепят войната, и да крещим в социалните мрежи и чатовете, че руснаците искат да се бият, че това е за истинските мъже - само така можем да покажем, че имаме сила. Мисля, че тези славни момчета трябва да бъдат възнаградени за своята отдаденост и мотивация и да бъдат изпратени на фронтовата линия.

Бях готов да се спася вчера (21 септември) в пика на паниката. Банално, но нямам пари за това. Така че седя на тръни. Хоризонтът за планове в Русия се съкрати на 10 минути.