„Първите няколко дни плаках. Точно тогава (на 24 февруари – бел.а.) бях болна от COVID-19 и с много висока температура. Сутринта си погледнах телефона, прочетох, че Русия е нападнала Украйна, и реших, че изпадам в делириум. След няколко часа погледнах новините отново и едва тогава започнах да разбирам какво става. Какво сме направили като държава!“.

Разказът от първо лице е на offnews.

Докато разказва, гласът на Марина (името е сменено – бел.а.) трепери.

Роднините ѝ, някои от които имат полски корени, още са в Москва. Там са ѝ част от приятелите ѝ – от онези, с които е споделяла една маса, и които днес са от другата страна – на подкрепящите войната.

В България Марина живее, с малки прекъсвания, повече от три години. Пристига тук да учи след няколко семестъра в университети в Белгия и Нидерландия. Част от живота ѝ преминава в Испания.

У нас, освен образованието, я задържа вече и съпругът ѝ българин. В социалните мрежи от няколко месеца обаче пише на английски език.

Предимно на английски след началото на войната пише и Олга, която се мести в България преди повече от девет години и отдавна се възприема като „рускиня от Варна, а не толкова от Москва“.

С Олга се познаваме от години – случайно, но от онези познанства, които усещаш със сърцето си и понякога чувстваш по-близо от най-близките си кръвни роднини.

„Душата ми пее като те видя“, казва ми в една от срещите ни преди войната.

Днес душата на Олга не пее.

„Изпълнена е с гняв!“

„Яростен, яростен гняв, който не знам дали можеш да си представиш...“

Като нея са десетки, вероятно хиляди. Колко точно никой не знае.

Няма данни – официални, за броя на постоянно пребиваващите руски граждани в България. Още повече за политическите им пристрастия или причините за емиграцията им.

Доскоро най-многобройната чужда диаспора у нас, след 24 февруари те са втората най-голяма общност на граждани от 3-ти държави (и дори и от Европейския съюз) след украинските бежанци.

Капсулирани в осъзнаването, че са част от държава агресор, предизвикала най-тежката война и бежанска криза след Втората световна война, въпреки русофилските настроения сред българите, руснаците масово избягват идентификацията си.

„Срам ме е!“, разказва Антон (името е променено – бел.а.), който се занимава с логистика на стоки в България. Украинците сред служителите му са повече от руснаците и българите още отпреди 24 февруари.

„Първите дни не можех да ги погледна в очите. С някои от тях се познавам повече от десет години, а децата ни седят на един чин в училище.“

„Всички ние - руснаците в Европа, и България в частност, понастоящем сме отявлени предатели на Русия, защото помагаме на украинците. В Русия излезе закон, че ако правиш това, то ти си предател на родината“, казва Александър, който иначе много иска „да съхраним руският човек, а не руския звяр“.

Писател и художник, завършил един от най-престижните руски университети – за култура и изкуство в Санкт Петербург, той емигрира преди около десет години – първо в Чехия, от две години е в България.

„Половината от мен е от Москва, а другата половина – от Бердянск, в Украйна...“, разказва Александър в един от разговорите, в които обсъждаме капките украинска кръв във вените ни.

В понеделник – на 8 август, съдът във Варна допусна екстрадицията на постоянно пребиваващият близо пет години в България Алексей Алчин. Обвинен в данъчни престъпления в Русия, няколко години след като я напуска, Алчин изгори паспорта си на протест срещу войната в Украйна още през февруари пред руското консулство в града.

Политически неудобен дори само заради този акт, с фирма извършвала доставки за украинската армия – според доказателствата, представени пред съда от защитата му, Алчин е също сред примерите на „изпълнените с гняв“ руснаци, несъгласни с официалната руска политика.

Въпросът е не просто в съдбата на Алчин и допускането на екстрадиция в страна, изтеглила се от европейската конвенция за защита правата на човека, и в която всички подкрепящи украинци се третират като предатели.

„Става дума за съдбата на цялата политическа руска имиграция в България", посочва бившият руски депутат и понастоящем живеещ у нас Генадий Гудков от организацията “За свободна Русия”.

И Александър, и Олга, и Антон, и задържаният Алексей Алчин са от поколението 40+.

„Ние - казва Олга - сме възпитавани в неистов страх от войната, но и с идеята за братство между народите. Затова сега преживяваме най-страшния си кошмар, който се задълбочава, защото повечето от нас имат роднини и приятели в Украйна.“

Всеки един ден война отнема част от миналото им. Отнема приказките им, песните им, приятелствата им, историята им, същността им, но и фините оттенъци на чувствата, разголвайки ни до базово ниво с първосигналните страх, гняв, скръб.

„Като всеки човек, аз имам нужда да чувствам“, казва ми Олга, която в България се занимава с т.нар. slow travel/slow tourism - при който се набляга на връзката с местните хора, храна, култура и др., и организира и безплатни турове за рускоезичните украински бежанци, но и за руснаци, казахи и др. във Варна.

„Без значение откъде са, от коя страна пристигат и от коя страна на границата са, те са в България, защото ги е застигнала войната.“

Има приятелка от ученическите години, която работи с доброволци от целия свят за преместването на украинци от опасни до безопасни места за живеене.

„Можеш да спасяваш мира, дори когато си на дивана в Москва и благодарение на телефона си“, посочва Олга.

Марина, която смята, че едва сега в България започва масово да се прави разлика между етническата принадлежност на носителите на руски език – доскоро всички минаваха под общ знаменател, в търсенето на реализацията си в работи като freelance преводач и учител по езици на българи.

Александър продължава да рисува и да пише книги, макар „точно сега, непосредствено в самата Русия, руският език да се ползва от не най-читавите хора“.

„Аз винаги ще съм руснак, но...руснак в емиграция. Част от „предателите“ за едни, част от „насилниците“ за други“, казва Антон с горчилка в гласа. Компенсира като помага на бежанците от Украйна.

В общия ни свят и след месеци война той вече се е научил да гледа отново украинските си колеги, но „срамът и вината ме изяждат“.

Гневът също!