Одобрявате ли някой да захвърли в дивата гора уплашени деца с оправданието, че от това зависи спасението на човечеството? А просто за да задоволи научното си любопитство? Смятате, че отговорът е очевиден. Уви, не за всички. Някои учени не виждат нищо лошо в това, ако се прави в името на науката… Пригответе се да бъдете шокирани!

1. Да се заведат деца в гората и да се насъскат едно срещу друго

През 1954 година турският психолог Музафер Шериф си казал: какво ще стане, ако се оставят две групи деца в отдалечена безлюдна местност и се принудят да враждуват помежду си?

Шериф не намерил друг начин да задоволи научното си любопитство, затова събрал две групи 11-годишни деца, по 11 във всяка.  Децата били сигурни, че отиват на летен палатков лагер и предвкусвали удоволствието три седмици да бродят безгрижно из гората, да ловят риба и да плуват. Никое от тях дори не подозирало, че родителите им са подписали съгласие за участието им в експеримента на Шериф, който целял да проучи груповата динамика в случаи на конфликт.

Първата седмица, докато двете групи били разделени, всичко вървяло добре. Групите си измислили имена – едната се нарекла Орлите, а другата – Гърмящите змии. Тогава позволили двете групи „случайно“ да разберат за съществуването една на друга. Във втория етап на експеримента  организаторите всячески се стараели да създават конфликтни ситуации, а после наблюдавали колко далеч ще стигне враждата. Започнали с невинни игри като баскетбол и теглене на въже: на победителите раздали джобни ножчета за награда, а победените освиркали. След това изследователите умело разширили конфликта и организирали празненство, на което завели Орлите малко по-рано. Пристигналите първи изяли с апетит всичко най-вкусно, оставяйки на съперника жалки огризки. Змиите се ядосали и започнали да обсипват с обиди Орлите. Последвало замеряне с чинии, което малко по малко прераснало в ожесточен масов бой. След това децата от различните групи изпадали в ярост винаги когато се срещали, и всеки път се стараели да погодят някой номер на съперниците си.

Общо взето Шериф и неговият екип успели за рекордно кратко време (по-малко от 3 седмици) да превърнат обикновени 11-годишни деца без поведенчески проблеми в тълпа агресивни диваци. Между другото Шериф провел три подобни експеримента, всеки от които завършил със сериозни свади.

Да живее науката!

2. Да се програмира у децата насилие и да им се подхвърли клоун

В началото на 60-те години канадският психолог Албърт Бандура решил да си изясни дали децата са склонни да имитират агресивното поведение на възрастните. Той взел гигантска надуваема кукла-клоун, която нарекъл Бобо, и заснел филмче как възрастна лелка го ругае, бие, рита и дори удря с чук. После го показал на група от 24 деца. Друга група изгледала видеото без насилие, а на трета не било показано нищо. След това пуснали трите групи последователно в стая, където се намирал клоунът Бобо, няколко надуваеми чука и играчки-пистолети, макар че в никое от филмчетата не присъствали огнестрелни оръжия.

Децата, които гледали агресивното видео, без да губят време пристъпили към изтезанието на горкия Бобо. Едно от момченцата опряло пистолет в главата на клоуна и му прошепнало на ухото, че с удоволствие би му пръснало мозъка. Останалите две групи не проявили и помен от насилие.

След като Бандура изложил изводите си пред научната общност, се намерили скептици, според които това не доказвало нищо, тъй като гумената кукла била измислена за това - да се рита. Тогава Бандура заснел филм с издевателства над жив възрастен човек, облечен като клоун, събрал още повече деца, показал им безсмъртното си произведение и отново ги пуснал в стаята, където се намирал – вече живият! -  Бобо. Както навярно се досещате, и без експеримент децата започнали да обиждат и малтретират живия клоун със същото усърдие като първия път.

Сега вече никой не се осмелил да оспорва твърдението на Бандура, че децата копират поведението на възрастните.

3. Експериментът със счупената кукла

Психолози от Университета на Айова решили да изяснят как у малкото дете възниква чувство на вина. За целта те провеждат експеримент, който назовават „Счупената кукла“.

Възрастен човек показвал на детето играчка и му разказвал трогателна история за това колко му е скъпа и колко я обичал, когато бил малък. След това давал на детето играчката със заръката много да я пази. Веднага щом играчката се озовавала в детските ръце, тя започвала да се чупи по най-ужасен и непоправим начин – за целта бил монтиран специален механизъм. Според инструкцията в този момент възрастният трябвало да въздъхне горестно и да гледа мълчаливо детето цяла минута. Представете си само дете, което седи в гробна тишина под укорителния ви поглед, свива се виновно и прикрива главата си с ръце. Минута, равняваща се на вечност.

Любопитно е, че децата, които били най-силно травматизирани от експеримента със счупената кукла, през следващите пет години пазели примерно поведение.  Може би експериментът наистина успял да насади у тях трайно чувство на вина. Възможно е обаче тези деца отрано да са усвоили урока, че от възрастните може да се очаква всякаква измама.

4. Да излъжеш бебе

 Веднага щом малчуганите започнат да пълзят, те разбират, че не бива да се спускат по стръмна повърхност, защото може да паднат и да се ударят болезнено. Но откъде знаят, че ще паднат, след като никога през живота си не са падали?

Учените от университета „Корнел“ Елинор Гибсън и Ричард Уок смятали, че изучаването на този феномен е немислимо, ако не се бутне бебето до ръба на „ужасна пропаст“ и не се убеди да продължи да пълзи (тук вече възмущението ви би трябвало да е достигнало критичната си точка!). Те изработили така наречената „зрителна пропаст“ – хитроумна конструкция от щитове, разположена върху дебела стъклена повърхност. После всичко било замаскирано с помощта на плат с подходяща рисунка. Така се създавала пълната илюзия, че чак до пода има празно пространство, а не стъкло. Някои биха казали: „Какво толкова, нали за бебето няма никаква опасност“. 

Разбира се, експериментът не излагал дребосъка на физическа опасност, но все пак…

Слагали децата едно по едно на ръба на „пропастта“, а от другата страна майките ги увещавали да пропълзят през стъклото. На експериментаторите някак се удало да съберат майки, готови да примамят децата си да извършат нещо, което самите те смятат – с право! - за сигурна гибел. И така бебетата трябвало да избират между послушанието и чувството за самосъхранение.

Така бил проведен опит с 36 деца на възраст между 6 и 14 месеца. Само три от тях пропълзели през стъклото. Повечето се обърнали и запълзели в обратна посока, отдалечавайки се от майката. Останалите се разревали.

Въпреки че мнозинството деца не се поддали на уловката на експериментаторите, те все пак се оказали доста близо до ръба на „пропастта“ и в реална ситуация биха могли да паднат. Това позволило на Гибсън и Уок да направят „сензационния“ извод, че „децата не бива да се оставят на ръба, независимо от това, дали могат да преценят дълбочината“.

Ти да видиш! Добре че е бил този експеримент, та да се досетим, а!

5. Да използваш сирачета за тренировки на бъдещи майки

 Това ставало в далечното минало, когато пращали момичетата на училище само за да се научат да готвят, да угаждат на съпруга си и да въртят домакинството.

Нечия глава родила „блестящата“ идея подрастващите девойки да се готвят за бъдещото майчинство с помощта на живи пособия. Тоест истински бебета, останали сирачета. Около 1920 година тези учебни заведения започнали да „вземат назаем“ от сиропиталищата стотици деца, на които техните млади възпитанички да се упражняват. Държали бебетата в специални класни стаи, където по време на занятията пускали на групи по 8-12 „майки“. Истинските имена на децата се пазели в тайна, затова момичетата им измисляли прякори. След година-две работа „нагледните пособия“ се настанявали в приемни семейства.

Програмата просъществувала до 60-те години на ХХ век.

Не забравяйте, че децата са най-крехките създания. Ако искате детето ви да порасне добър, състрадателен, отговорен възрастен, давайте му такъв пример.

Автор: Цветелина Велчева по материали от MixStuff