Бурятия е на второ място сред регионите на Русия по брой загинали във войната в Украйна. Повече има само в Дагестан. В същото време на погребенията, които в Улан-Уде и други населени места са почти всеки ден, звучат думи на подкрепа за Русия в борбата срещу "нацистите" - и благодарност на армията за това, че мъртвите войници "не са изоставени", а са докарани у дома. Независимото интернет издание „Люди Байкала“ публикува репортаж за това как се погребват загинали войници в Бурятия и какво мислят техните близки, както и властите на региона. "В селата са затворени училища и аптечни пунктове, поща и аптеки. Хората тръгват към градовете. Но мнозина остават. Те живеят без нормални пътища, понякога без светлина и комуникации. И често няма кой да разкаже за това, защото журналистите просто не стигат до тези места. Ние описваме живота в сибирския хинтерланд" - пишат в „програмната“ си статия при пускането на проекта през 2020 авторите на „Люди Байкала“.

„Лукодром“ е построен преди една година. Жълтият покрив и фасадата, облицована с бели и сини керемиди, се виждат отдалече - на фона на разклатени дървени бараки с улични тоалетни. Това е основният републикански център за стрелба с лък, много популярен в Бурятия национален спорт. Тук тренират деца, тук идват състезатели от регионите и други градове.

От началото на март в главната зала на Лукодрома се провеждат погребенията на загиналите в Украйна войници. През цялото това време детските спортни секции не спират да работят. Децата тренират зад стената, в съседната част на сградата. Вратата на учебните зали е на метри от тази, от която изнасят ковчезите.

„Родителите не харесват, че спортният комплекс се е превърнал в траурна зала“, казва Татяна, чийто син тренира тук стрелба с лък. - Напоследък там, където се занимават децата, се появи и миризма на гнилоч. Всичко тук се пропи с миризма на мъртъвци."

„Вашият поне си дойде цял. А ние имаме само глава и две китки на ръцете“

Лукодромът се намира край пътя, катаджии са затворили отклонението към него от главната улица. На входа на сградата няма полицаи, но след два дни ще застанат и тук. Пристигащите ги посрещат хора от кметството, те отговарят за провеждането на церемониите: Питат: „С кого сте дошли да се простите?“

Местните медии писаха, че в понеделник, 28 март, ще има сбогуване с един военнослужещ - Найдал Циренов. Но в уречения час в спортния комплекс има четири ковчега наведнъж.

Край ковчезите няма нито табелки, нито снимки. Кой в кой ковчег е, обясняват служители от кметството.

В първия е 24-годишният Найдал Циренов, капитан на училищния отбор на КВН (Клуб на веселите и находчивите, б. р.), "Студент на годината - 2016". Служил като военен фелдшер. Ръцете на мъртвия Найдал са скръстени на гърдите върху сивата му униформена куртка. Едната ръка е превързана.

Във втория е 35-годишният Булат Одоев, служил в Пета танкова бригада, оставил след себе си дъщеря и бременна съпруга. „Всички му казаха: защо замина? И той отговори: "Как така ще оставя мужиците?" – разказва Олга, съпруга на братовчед му.

В третия е 38-годишният Жаргал Дашиев. След него остават бременна съпруга и две дъщери.

В четвъртия е 20-годишният Владислав Кокорин, израснал в сиропиталище, после в приемно семейство.

Край всеки ковчег стоят роднини. Само при този на Владислав няма почти никой. По време на церемонията към него се приближава жена от организаторите, припряно покрива покойника с тънък син плат, издърпва го до средата на гърдите. След това поставя портрети в рамки пред всеки ковчег. Снимките също са без имена: предполага се, че всеки познава покойника си. В залата случайни хора няма.

При главите на покойниците изпънати стоят военни. Изправени гърбове, пред гърдите си прегърнали автоматите в положение „на ремък“. Лицата им са млади, приличат на гимназисти от почетния караул край Вечния огън. Някои от войниците плачат. Забранено им е да мърдат и сълзите се стичат по бузите...

Между ковчезите и хората, дошли да се сбогуват, има маса. Край масата са застанали четирима лами, духовници, облечени в традиционните одежди в цвят бордо, подобни на халати и носени от будистките лами. Трима от загиналите са будисти и за тях се извършва будистки погребален обред. В залата има православен свещеник, но на опело за Владислав Кокорин няма, свещеникът стои встрани при официалните лица.

Пред ламите на масата има пауново перо в съд, украсен с червени и жълти ресни, а върху парче червен плат лежи разтворена книга. Ламите пеят от нея възпоменателни молитви на тибетски. До книгата има зула, будистка лампа, в която гори пламък. Върху медна чиния дими тамян.

Задушаващият аромат на благовония се смесва с трупна миризма, от която ти се повдига. Мъртвите се транспортират дълго време, понякога от деня на гибелта до погребението минава и месец. В залата се диша трудно.

Главите на ламите се поклащат в ритъма на песнопенията. Без да спират да четат молитвите си, стават и започват да обикалят около ковчезите. Будисткият погребален ритуал е завършен. Желаещите идват до покойниците да се сбогуват, като обикалят ковчезите в кръг, за секунда докосват обутите в ботуши крака или стената на ковчега.

Плач не се чува. На будистите не им е позволено да плачат на погребения и да скърбят прекалено за покойника. След смъртта душата му трябва да премине през пътя си към небето и след 49 дни да се прероди в ново тяло, а сълзите блокират пътя, не позволяват на починалия да напусне.

На следващия ден в Лукодрома ще се сбогуват с Амгалан Тудупов и Едуард Жидяев. Два дни по-късно ще бъдат погребани още двама - 23-годишният Батор Дондоков и Антон Хатхеев. „Приближиха се до нас родителите на един от починалите и казват: „Имали сте късмет! Вашият целичък си е дошъл. А ние - само глава и две китки на ръцете”, разказва роднина на Батор Дондоков.

Още един починал, 22-годишният Зоригто Хоцаев, ще бъде погребан на 28 март в село Алла, където е роден. За една седмица ще погребат десетима.

След погребението на Батор трима негови приятели ще заминат доброволци в Украйна. На една от церемониите на временно изпълняващият длъжността командир на 36-та армия полковник Сокол казва: „От името на всички военни искам да кажа: ние ще си отмъстим, нашето дело е справедливо. Победата ще бъде наша”.

„Знаете ли колко от тези погребения съм организирала. А на мен синът ми е там, в Украйна“

След обряда започват погребалните слова.

„Те не загинаха напразно“, казва Баир Циренов, заместник-ръководител на републиката, първо на руски, после на бурятски. - Загинаха за да бъде велика Русия. За да спре кръвопролитието в Украйна.“

„Те загинаха, защитавайки свободното бъдеще на страната ни“, отбелязва кметът на Улан-Уде Игор Шутенков.

„Никой никога не е победил Русия. И няма да спечелят!“ - казва заместник-председателят на Народния хурал Цирен Доржиев.

„Десантчиците направиха последния си скок в небето. Боли ни. Вечна им памет”, следва подполковник Виталий Ласков, временно изпълняващ длъжността командир на 11-а десантно-щурмова бригада. Точно същата фраза за последния скок е казал преди месец на първото погребение.

Преди Ласков говори полк. Игор Сокол, временно изпълняващ длъжността командир на 36-та армия. Почти всички военни, които говорят на траурните събрания, сега имат към длъжността си уточнението „вр. и. д.“.

В залата има около дузина полицаи. Следят никой да не прави снимки или видео от погребението.

Приблизително 15 минути след началото на церемонията полицай се приближава до журналистите.

"Вие какви сте?"

"Медии."

"Тук е забранено снимането. Трябва да имате разрешение от организатора."

За организирането на погребенията отговаря Лариса Степанова, заместник-ръководител на Съветския район на Улан-Уде по социалните въпроси. Тя оживено обсъжда нещо с кмета на града.

"Не, тук не можете да се снима. Не, няма да коментирам нищо." - отвръща на молбата да разкаже колко често правят тук погребения. Внезапно Степанова изхлипва, очите й се изпълват със сълзи:

"Знаете ли колко такива погребения съм организирала вече... А на мен синът ми е там, в Украйна."

В страничката на Степанова в „Однокласники“ (Съученици, руска социална мрежа, б. р.) има снимки на флашмоб, където служители на администрацията се подреждат в буквата Z. Последният пост е портрет на Путин, под него Степанова пише: „... Моля се за моя президент, моля се за всеки борец на нашата велика страна, моля се за славните и смели чеченци, които не предадоха моята страна и скърбя за мъртвите...”.

Кметът на Улан-Уде Шутенков и заместник-председателят на Народния хурал Доржиев отказват коментар. Близките на четирите жертви отказват да общуват с журналисти. Полицията ни казват да напуснем залата. На улицата чака патрулка, в която записват личните данни на журналистите.

„Ако продължите да снимате, отиваме в участъка“.

От разклатена дървена барака до Лукодрома излиза мъж с мръсно яке с нестабилна походка, мирише на джибри. „Знаете ли колко често се правят погребения в Лукодром?“ питам го. „Ей, не ме записвай“, размахва ръце, сякаш се опитва да прогони журналиста. „Шпионите от една верста разстояние ви виждам. Служил съм в разузнаването!“

"Просто за това не трябва да се пише"

В началото на март, когато в Бурятия пристигат първите ковчези, ръководителят на републиката Алексей Циденов идва на няколко пъти на погребения. Придружаван е от телевизионни камери и журналисти. На главните страници на регионалните медии са публикувани некролози. Оттогава погребенията започват да стават почти всеки ден и Циденов вече не ходи на тях.

Към 26 април в списъка на „Люди Байкала“ има 102 загинали войници от Бурятия. Всички те са служили или са родени в републиката, за гибелта им съобщават роднини или регионалните власти.

Републиката е на второ място по брой загуби. Повече загинали има само в Дагестан. Според Медиазона, когато в Дагестан са били 125 загинали, в Бурятия са съобщили за 85. Жители на Москва и Санкт Петербург, където живее почти 12 процента от руското население, почти отсъстват сред списъците на загиналите.

От началото на „специалната операция” Министерството на отбраната на два пъти обявява информация за размера на загубите. Последния път беше обявена цифрата 1351 души. "Медиазона" пише за 1744 загинали, чиято смърт се потвърждава от областните власти. Държавният департамент на САЩ оценява руските жертви на 10 000 към края на март, без да разкрива методологията си за изчисление.

От март имената на убитите в Бурятия ги публикуват само в регионалните вестници или в социалните мрежи. След това некролозите се препечатват от регионалните медии. Например училищната администрация писа за смъртта на 19-годишния Андрей Дулски на страницата си във ВКонтакте. Погребението се състоя в село Илинка, където живееше Дулски.

Понякога некролозите се публикуват от роднини или приятели. Смъртта на Едурд Жидяев и Антон Хатхеев, с които се сбогуваха в Лукодром през последната седмица на март, не беше официално съобщена. Смъртта на Владислав Кокорин беше обявена от групата във VKontakte „Аз съм гражданин на Улан-Уде“ месец след погребението.

На сайта на областната управа няма информация за броя на загиналите. Военният комисар на Иркутска област Евгений Фуженко казва, че няма да посочи броя на загубите - „той не е толкова значителен“. Военният комисар на Красноярския край Андрей Лисенко отговаря, че е „неприлично и нечестно е да се иска статистика“. В Бурятия въпроси за мащаба на загубите не са задавани публично никому.

„Казват ни: просто за това не трябва да се пише“, разкрива журналистка от издание, контролирано от правителството на републиката. Тя моли да не бъде назована. „Дори и да пишем нещо за тях, то е буквално през сълзи и скандали.”

Журналист от друго издание се опитал да се свърже с близките на загинал войник. Те поискали разрешение от военните за разговор. Още вечерта главният редактор се обадил на журналиста и му казал, че са му звъннали от правителството и му обяснили: не трябва да се говори с роднините. „Има такава негласна забрана по тази тема“, добавя нашата събеседничка. Почти всички роднини отказват да говорят за загиналите.

Жамбо Хоцаев, общопрактикуващ лекар в клиника по традиционна източна медицина в Улан-Уде, погребва своя племенник Зоригто Хоцаев на 28 март. Обяснява, че военните са предупредили всички да не правят снимки на погребението, да не казват нищо на никого и да не отговарят на телефонни обаждания от неизвестни номера. „Хакери от Украйна крадат информация и правят фалшификати. Това ни казаха военните”, разказва Хоцаев.

Как "хакери от Украйна" ще използват "данните" Хоцаев не знае точно. Преди дни съпругата му получила съобщение във Viber от неизвестен номер със съболезнования за смъртта на Зоригто. На Жамбо и жена му това не им харесало. Често роднините получават проклятия от украински номера. Пишат ги украински потребители под почти всяка публикация за смъртта на военнослужещи в социалните мрежи.

На 19 април Министерството на отбраната предложи официално да се ограничи достъпът до данните на близките на жертвите. Във видео репортажи от завръщането на военните от командировка в Украйна лицата както на военните, така и на техните близки са замъглени.

„Е, двама или трима войници ще погребат на ден. При пандемията бяха по 15 дневно“

От Лукодром Найдал Циренов, Булат Одоев, Владислав Кокорин, Жаргал Дашиев са откарани до Южното гробище в покрайнините на Улан-Уде. Погребалната процесия се простира на километър дължина. В момента, в който военните изваждат ковчезите от черните микробуси с надпис „Погребална служба” и ги вдигат на раменете си, започва да свири духов оркестър.

Зад всеки ковчег жени носят венци. Бурятите не ходят на гробището, според традицията те не могат да присъстват на погребението. И венци има много – от правителството, от близките, от Министерството на отбраната. Носят ги служители на кметството.

„Искате ли венец?“ - един от тях се обръща към журналисти от „Люди Байкала“.

„Но ние не сме роднини.“

„И аз, но няма значение“, казва жената и подава венец с името на Владислав Кокорин.

Загиналите войници се погребват или тук, на Южното гробище, или в градовете, от които идват. Роднините решават. На края на Южните гробища Министерството на отбраната има собствен парцел. От края на февруари той се е увеличил с 27 гроба. На края са изкопани още 15 празни, а гробарите подготвят нови.

„Казаха ни два реда да изкараме днес, утре пак ще има самолет със загинали“, обяснява Дмитрий, работник, който копае гроб. До края на двата реда трябва да изкопаят още шест. „И не е като да погребваме много повече от обичайното.“, добавя Дмитрий. - „Е, двама или трима войници ще погребат на ден. При пандемията бяха по 15 дневно“. Тогава имаше много работа.

През това време на бурятските гробове ламите правят малки огньове от цепеници, които са донесли със себе си. Хвърлят в огъня бонбони без хартийки, с бисквити хранят духовете, за да се грижат за починалия в рая.

Повечето буряти са будисти. След погребението вече не идват на гробищата. На гробовете не се издигат паметници и не се правят огради. Земята над гроба се уплътнява добре, а в краката на покойника се слагат сойомбо - висока тояга с бяло или синьо парче плат отгоре. Колкото по-рано гробът се изравни със земята, обрасъл с трева и дървета, а сойомбото изгние и падне, толкова по-добре за душата на покойника. След 49 дни тя трябва да се прероди в ново тяло.

В сектора на Министерството на отбраната гробовете са еднакви за всички: паметници и надгробни плочи от черен гранит. Паметниците са гравирани с портрети, с датите на раждане и на смъртта. В близост до пресните гробове няма огради и пейки. Всеки един о тях има изкуствени цветя и венци. Единствената разлика между руските и бурятските гробове е, че върху последните пърхат сойомбо. Направо върху гроба има снимки в еднакви рамки.

При заравяне на гробовете полковник Сокол връчва орден за храброст на близките на загиналите - военнослужещите са ги получили посмъртно. Войници отдават прощални залпове.

„Всички сме буряти на Путин“

Защо умират толкова буряти е въпрос, който в републиката се обсъжда във всяка кухня. Понякога недоволството избива публично.

В края на март ръководителят на републиката Алексей Циденов събрал културни дейци в Бурятския оперен и балетен театър, за да им изнесе лекция за „специалната операция“. След лекцията прессекретарят на Бурятския драматичен театър Батодайли Багдаев задал на лидера въпрос: „На Червения площад има почетен караул номер 1. Вие някога там „теснооки“ виждали ли сте? Има ясна селекция - синеоки, високи, славянски изглеждащи момчета. И на нашите земляци с криви крака, дребни, с високи скули - пътят към почетния караул е затворен. А пък като е за умиране, да мрат.“

От залата се развикали: "Негодник!" Циденов помолил Багдаев да изключи микрофона, а художественият ръководител на Бурятския оперен и балетен театър Владимир Рилов взел думата. „Искам да отговоря на този негодник, който унижава бурятите в мое присъствие в моя театър. Всички сме Путинови буряти! Няма да позволим държавата да се разпадне. Ако сега упрекнем ръководството на страната за това, че, да, има загинали, има ранени, има жертви, ние ще предадем тези мъртви и ранени. Значи – напразно са умрели. Само победа!"

През април Съветският площад в Улан-Уде беше украсен с транспарант с надпис „Бурятия Zа праVду“. Жълти букви на син фон, Z с цветовете на Георгиевската лента, V - в цветовете на руския трикольор. По цялата фасада на сградата на Гражданското отделение се простираха букви. Отсреща пък се намира най-голямата в света скулптура на главата на Ленин, нейната височина е 7,7 метра.

Пиедесталът на главата също беше украсен с транспарант в цветовете на руския трикольор с буквата Z. Седмица по-късно някой отрязал с нож долната част на банера. Това е станало през нощта, а на сутринта властите незабавно замениха банера с нов, но с буквата V. Уж съпругите на бурятските военни помолили Циденов да окачи буквата V, защото тя е изписана на военна техника, където воюват съпрузите им.

От 102 загинали 55 са етнически руснаци. Според телеграм канала „Демографията спадна“, само потвърдените смъртни случаи на войници от Бурятия в Украйна са увеличили смъртността на бурятските мъже на възраст 18–45 години със 70 на сто, а смъртността на младите мъже под 30 години с 270 процента (2,7 пъти). А в същото време бурятите представляват едва една трета от населението на републиката.

„Замисляте ли се защо загинаха толкова много войници от Бурятия? - казва сестрата на починалия Михаил Гармаев, Екатерина. „Тук няма никаква работа и момчетата записват на договорна служба.“ Същото повтарят и близките на загиналите. Михаил Гармаев като младеж се увличал от театъра, рисувал. След казармата заедно с брат си постъпил на работа във фирма, която монтира аларми. Получава 15-20 хиляди рубли (400-530 лева, б. р.). Работил около две години и се хванал на договорна служба.

Амгалан Тудупов завършил спортния факултет на Бурятския държавен университет. Получавал работа като учител по физическо възпитание в училище. „Водеше децата навсякъде, понякога на ски, понякога на баскетбол. Харесваше му”, разказва майка му Цирема Тудупова. Но заплатата в училище била седем хиляди рубли (188 лева). По това време се родило първото дете на Амгалан, имали нужда от пари. „Издържа една година и се хвана на работа в армията“. Там веднага започна да взима 40-50 хиляди (1000-1340 лева) „Дойде - толкова щастлив, толкова радостен.“ - спомня си Цирема. „Мамо, взеха ме!“ Не всички вземаха по-рано, сега ги вземат.“

Амгалан харесвал службата, макар да казвал, че „работата е тежка“. „Връщаше се късно у дома. Сутрин ставаше в 3-4 часа и заминаваше обратно. „Виках му: да вземеш да се махнеш? казва Сирема. - Но той отговаряше: а децата с какво да ги нахраня?“

Военнослужещите, които са се оказали в Украйна, анонимно споделят, че заплатата им е 250 000 рубли месечно (6700 лева).

През 2020 г. Бурятия е на 81-во място по качество на живот от 85 субекта на Руската федерация. Съседната Иркутска област е на 55-о място. Според републиканската статистическа служба 20 на сто от жителите през 2020 г. са имали доходи под минимума за съществуване. През 2013 г. тези хора са били 17,5 процента. През 2019 г. Улан-Уде се класира на последно място по качество на живот сред 78 града с население от 250 000 или повече души.

Според открити източници в републиката има 15 военни части. Броят на военнослужещите по договор не е известен. През 2015 г. беше обявено удвояването на числеността им. Тогава в Източния военен окръг беше планирано призоваването на 26 000 военнослужещи. През 2020 г. договори са сключили още 1,3 хиляди души, през 2021 г. – нови 600 души.

„В следващия живот той ще се роди момиче в богато семейство, в топла страна, на морския бряг“

На 28 март, в деня, в който четирима души са погребани в Южните гробища, в село Алла се сбогуват с 22-годишния Зоригто Хоцаев. Семейството му се е преместило в Улан-Уде през 2014 г., но роднини решават да погребат Зоригто в родното му село. Там „планините са красиви, водата е чиста. Има пъпна връв, чрез която той е свързан със земята “, казва чичото на починалия, Жамбо Хоцаев.

Зоригто бил най-голямото от три деца в семейството. Учил в техникум за програмист, отишъл в казармата, а после подписал договор. Служил като артилерист в 11-а щурмова бригада. Успял да повоюва в Сирия. Оставил е родители, брат и по-малка сестра второкласничка. Умира на 25 февруари, погребват го на 28 март. „За опознаване на трупа бяхме първите, които повикаха“, казва Жамбо Хоцаев. - В моргата имаше петима от града и десет селянчета. Нашият - най-обгорелият. Наложи се да правят генетична експертиза, затова толкова дълго не го погребвахме."

Когато на гробището дали думата на близките, Жамбо благодарил на военните. „Казах: племеннико, не са те изоставили! Ти загина, но те намериха и те върнаха. 12 часа със самолет до Улан-Уде. 450 километра до Алла, цяла нощ с автобус. „Ние не изоставяме своите“ - не са празни думи“, преразказва прощалната си реч Жамбо.

Според Жамбо много момчета от Алла сега са в Украйна. Някои семейства имат по двама сина наведнъж там. При прощаването със Зоригто мнозина плакали - мислели за синовете си. Когато Жамбо заговорил, те спрели да плачат и военните му благодарили за това.

Щом роднините разбрали за смъртта на Зоригто, те отишли при ламата. Той предсказал по будистките книги, че в следващия живот Зоригто ще се роди момиче в богато семейство, в топла страна на морския бряг.

„Счита се, че това, за което мислите преди смъртта, ще бъде въплътено в бъдещия живот“, казва Жамбо. - Явно му е било студено, така че ще се роди в топла страна. Нямал е вода, бил е жаден, затова ще е на море. Мислил е за семейството, благодат да имат, ще се роди в богато семейство. Помислил е за малката си сестричка, значи ще е момиче. И това момиче ще завърши добър университет и някъде на неговата възраст ще дойде при нас в Алла и ще се бори за мир по целия свят.

„Будизмът забранява убийството. А бурятските войници-будисти убиват. Могат ли да разчитат на добро прераждане?" - Питам Жамбо. В края на април ламите отслужиха молебен за военните в полеви лагер в Украйна.

Жамбо дълго мълчи. След това, понижавайки глас, той добавя:

"А кой ви каза, че те са будисти?"
"Не са ли?"
"Не."

Разказва, че дори традиционните обувки на будистите са ботуши с извити носове, така че върхът на обувката да не повреди случайно земята, по която вървят, да не повредят тревата или насекомите.

„Когато кажете „против войната“, това е лошо, това е отричане“, добавя Жамбо. Трябва да се говори „за мир“. Ние всички сме за мира. Не оправдавам войната. Но сега е като в 41-ва година. Сега е същото, същият фашизъм. Не притежавам цялата информация. Но знам.

Елена Трифонова, „Люди Байкала“

Превод: Красимир Крумов