Писателят, драматург и сценарист Кънчо Атанасов е роден на 18 октомври 1946 г. В с. Дряновец, Русенско. Печата свои разкази в литературни списания. Дебютната му книга е сборникът „Трета кабина, моля!“, издаден през 1974 г. За него той печели наградата за проза на „Южна пролет“ през 1975 година и става вторият й носител, сред Росен Босев.
Следват книгите: „Живи хора”(1976), „Дом без огледало”(1981), „Лятото на гарваните”(1984), „Адам и Ева живеят наблизо”(1987), „Тайните на тайгата”(1987), „Джимо Сиджимката”(1990), „Вариант за оптимисти” (1992), „Сага за селото”(1993), „На крачка от Рая”(1995), „Място под слънцето”(1996), „Последният живот”(2001), „Всичко отначало”(2003), „Бенефис”(2005), „Ефектът на пеперудата – Ирак”(2006), „Лампа на прозореца”. Пет новели на прехода”(2006), „Ефектът на пеперудата - Босна и Херцеговина”(2007), „Ефектът на пеперудата – Афганистан”(2008), „Сбогуване със себе си”(2018), „Панаир на времената“(2021).
Сценарист е на филмите:„Покрив”, „Живи хора” и „Квартал „Акация”. Негови пиеси са „Домъ М. Фабианъ”, „Хартиеният човек” и „Последният живот”.
Г-н Атанасов, сред първите лауреати на „Южна пролет“ сте, как се чувствате сега отново през пролетта на юг в Хасково?
Само веднъж съм идвал от 1975 година насам в Хасково, когато участвах в „Южна пролет“ и станах лауреат. Но имам усещането сега, че никога не съм си тръгвал от тук. Хубави са усещанията за всички, които печелят наградите. Но много трябва да се радват на този празник и хората, които не са ги спечелили. Много бяха добри всички навремето, които се явяваха... нямам представа сега как са новите участници, дали се знаят един друг. Преди години ние всички се знаехме. Имаше една мярка, която беше жестока, имаше високи критерии, не се минаваше лесно.
Сигурно не винаги са печелили тези, които трябваше да вземат наградите, но хубавото беше, че дните „Южна пролет“ ни събираха заедно. Спомените ми са много хубави от годината на Южна пролет, когато аз станах лауреат през 1975 година. След това издадох втора книга, трета, направиха и филм. После ме приеха като член на Съюза на писателите. Бях много млад.
Вие сте притежател на първата лауреатска статуетка, която по онова време е „Момата с делва“.
Да. Много е хубава.
Какво се е променило в пишещите и четящите през този дълъг период-половин век на съществуване на „Южна пролет“, според вас?
Това е сложен въпрос, въпрос на темата за това на кого служиш, как служиш. Чувах в годините клюки как са се "слагали" писателите...това не е вярно. Е, сигурно има и такива...
Сега правя книга. Ще се казва къси разкази и кротки новели. В тях ще разкажа, че не е ставало така, както се говори. Когато искаш да си писател, има мярка.
Как човек осъзнава, че иска да е писател, кога разбира, че е писател?
Това е пак до мярката. Не можеш да станеш писател. Но за да Ви отговаря, бих казал -с много мярка. Марката е моя, тя е вътрешно усещане... не можеш да се правиш на какъвто не си...много ми е сложно това писател...писател е Чехов.
Узряването. Може би това е усещането за писател. Мярката е езикът. Младият писател, който съм бил и аз, това е живият свидетел. Той е, който помни. Затова колкото хора срещнеш по пътя си, толкова по-добре, толкова по-удачен ще бъде и животът ти, и писането ти.
Защо е толкова важно да ги има литературните дни „Южна пролет“ с уникалния конкурс за дебютанти? Питам Ви, понеже в годините имаше дебати дали да бъде продължена тази традиция.
Запазете „Южна пролет“ на всяка цена! Ще бъде престъпление, ако се закрие. Нещо да издържи през всичките тези години... щом е устискало до сега, със зъби и нокти трябва да го крепите. Много добре ще бъде и занапред, вярвайте ми...даже и когато нас вече няма да ни има, за да се радваме на „Южна пролет“ .
Интервю на Красимира Славова
