„Не ни трябва ЕС“ – извадени от контекста, тези думи могат да бъдат приписани на Ярослав Качински или на Виктор Орбан. И това не би било грешка. Наскоро Конституционният съд на Полша обяви, че националното право на страната стои над acquiscommunautaire, над правото на ЕС. Тук няма да анализираме подробно факта, че с това решение Полша се опитва да промени един от основните правни принципи, а именно, че международното право има примат над националното. Това решение обаче е показателно за ценностната система на част от управляващите в Европа, не само в ЕС. То отразява виждането, че държавният суверенитет е абсолютен, но също, и това е много по-сериозно – че нацията е единствено езикова и културна общност и че в рамките на „своята“ държава етно-културното и езиковото мнозинство има право да наложи своята собствена ценностна система. За справка – почти пълната забрана на абортите в Полша, дискриминацията спрямо сексуалните малцинства, отново в Полша, както непреставащите опити на унгарското правителство да овладее напълно медиите, висшите учебни заведения и съда (за последното полските консерватори вече дадоха добър пример).

Да разделим въпроса, за по-голяма яснота. Още от самото си създаване, даже от преди това, Европейският съюз (по-рано – общност) се развива под знака на спор за суверенитета. Дали да бъде изграден като наднационално, федерално образувание, или като международна организация от суверенни държави. Но спорът между федералистите и конфедералистите винаги е бил относно технологията, начина на осъществяване на европейската интеграция в името на общата цел – мир и благоденствие на европейските народи. Толкоз по въпроса за суверенитета от юридическа гледна точка.

Независимо дали се развива като междудържавнаили наддържавна структура, Европейският съюз е обединение около общи ценности. Доколкото може да бъде оприличен на нация, то това е т.нар. западен тип нация, опростено казано – общност от хора, населяващи дадена територия и споделящи общи ценности. Такива са езиковото и културно многообразие, толерантността, приемането на другия, солидарността, върховенството на закона. От края на 90-те години на миналия век обаче в Европа се надигна вълна, оспорваща тези общи ценности. Първото й ярко политическо проявление – влизането на австрийската Партия на свободата във властта през 2000 г. – бе наказано с остракизъм на Виена за дълъг период от време. Това сякаш подейства отрезвяващо на част от обществата и независимо от появата на множество крайни националистически партии в следващия период, по правило те не биват допускани до властта. Не така се случва обаче на изток от Виена, не само в ЕС, но и извън него.

И тук е мястото да върнем цитата от началото в неговия контекст:

„Не ни трябва ЕС, ако някой иска да преговаряме за македонския език и македонската идентичност“, заяви пред парламента в Скопие през лятото на 2021 г. все още действащият министър-председател на Република Северна Македония Зоран Заев (наскоро партията му загуби местните избори и той обяви, че подава оставка).Това заявление, повторено неколкократно, в различни формати, не само от Заев, но и от президента Стево Пендаровски, е симптоматично. Очевидно не става дума за риторичен похват. То е показателно за вкопчване в историята, в миналото, в постулатите за нацията като етно-културна общност, основана на религия и език, а не на ценности. Това именно вкопчване роди анекдота, че на Западните Балкани Втората световна война е приключила, но Първата още не е. То е причината в региона да тлеят етномалцинствени конфликти, да съществуват партии на етническа и религиозна основа и държавите да не се свързват по между си, въпреки географските очевидности и икономическата логика.Отделно, трудно може да се дефинира „македонска идентичност“, основана на източната интерпретация за нацията, тъй като в Република Северна Македония съжителстват, за момента мирно (невинаги е било така), множество етнически и религиозни групи.

Трябва да отбележим ,че Зоран Заев не е променил партийната  стратегия на СДСМ от зората на своя политически път.Имах възможността да го слушам гостувайки да дъщерята на македонския премиер от времето на Тито-Благой Попов.Горица Попова водеше антибългарската кампания по Македонската телевизия и радио.Антибългарската омраза е от времето на Югославската комунистическа партия.

Има и друг възможен поглед към цитираното заявление на Зоран Заев. Симпатичен и вечно усмихнат, той легализира с лекота производството и износа на марихуана в иначе консервативната си държава. И срещу това нямаше особени протести. Сякаш става дума за омерта, защото влиятелни кръгове на ръба на бизнеса и престъпността са доволни. Със същата лекота Заев подписа споразумения, уреждащи спорните въпроси с Гърция и България, но изглежда не е склонен да ги прилага на практика. Неслучайно Гърция бави с години ратификацията на подписаните през април 2019 г. меморандуми, произтичащи от Преспанския договор, сред които документ за сътрудничество „за ускоряване на процедурата за присъединяване на РСМ към ЕС“, а България се оплаква от систематично неспазване на Договора за приятелство от 2017 г.

Да си припомним също, че коалиционният партньор на З. Заев – Демократичният съюз за интеграция, създаден през 2002 г. – не е нищо друго освен политически наследник на въоръжената групировка Армия за национално освобождение – организация, която според съвременните разбирания би трябвало да бъде определена като терористична.

Затова си струва да зададем въпроса дали последователните публични заявления на Заев, че на Северна Македония не й трябва ЕС, са само политически блъф, или съдържат зрънце истина. Защото в ЕС има правила, регламенти, директиви и най-важното –контролни механизми, като ОЛАФ, Съда на ЕС и новия Европейски прокурор. Освен че е част от ценностната система, върховенството на закона в ЕС има чисто практически измерения, изразяващи се в надзор за качеството на работа при изразходването на европейски средства, силно ограничаване на възможностите за злоупотреби, наистина независими разследвания на икономически престъпления. В този смисъл оставането на РСМ извън Съюза би дало много повече възможности за съществуването на незаконни и полузаконни схеми, така добре разработени на Западните Балкани, които биха били разрушени при евентуално пълноправно членство на страната в ЕС. А когато и сръбският президент Александър Вучич се присъедини към тази реторика - цитирам по памет „.. ЕС вече не ни интересува“, въпросът придобива риторичен характер.

Проблемът на ЕС не е, че не може да се разшири. Проблем може да стане, ако бъдат приети държави, които не споделят неговите ценности и които умело се възползват от механизмите на Съюза, основани на съгласието и взаимната толерантност, за да прокарват собствените си ретроградни политики и при това да се защитават една друга. Така, както правят сега Унгария и Полша. А утре?

Георги Кулов