Стомашно-чревният тракт е нещо като малка вселена в центъра на човешкото тяло. Точно тази система, дълго време смятана за твърде прозаична, се управлява от т.нар. втори мозък.
Сто милиона невронни клетки (повече отколкото има в гръбначния мозък) обвиват червата. Тази плетеница, наричана „ентерична нервна система“, привлича вниманието на все повече учени през последното десетилетие. Според много от тях тя е продължение на централата в главата. Може би защото „коремният мозък“ произвежда невротрансмитери и реагира на психотропни вещества.
Стомашно-чревният тракт работи автономно и много по-често изпраща сигнали към главния мозък, отколкото получава. Освен това може да се разболее и да развие свои специфични неврози. И колкото и странно да ви прозвучи, този втори мозък има способността да чувства, да мисли и да си спомня. В него „живее“ интуицията ни, затова не се изненадвате, ако някой ви каже, че „решава с корема си“.
Анатомичната прилика между главния и коремния мозък всъщност е смайваща клетъчно-биологична еднаквост. Подобно на централата в главата коремният мозък е майстор на фината настройка. Между разума и решенията на корема не съществуват противоречия – те се допълват по перфектен начин. И то много повече, отколкото сме допускали.
Чувствата се раждат в средата на тялото
Сигурно сте чували за пърхащите в корема пеперуди, когато човек се влюби. Всъщност това е точно така. Хората от много континенти и култури отдавна подозират, че „седалището“ на чувствата е именно в центъра на тялото. И обличат това свое прозрение в думи, като обявяват корема за „пъпа на света“ и за „символ на живота“.
Както вече стана ясно, в средата на тялото при вълнение „пърхат пеперуди“, а радостта и щастието действително предизвикват сладостни тръпки в центъра на човешкото тяло. Гневът „удря в стомаха“, страхът го „свива“, а отвращението – води до повръщане.
Ако попитате някого – все едно от коя страна или с какъв цвят на кожата, къде усеща емоциите си, чувството, че е здрав, интуицията, блаженството и страстта, той със сигурност ще покаже зоната на стомаха. Защото подсъзнателно разбира, че в тъмната пещера на тялото има нещо, което живее свой собствен живот. Нещо, което му говори, разказва истории и изпраща закодирани послания.
От прастари времена цели народи медитират навътре към този център, за да намерят покой и мъдрост. Даже владетелката на днешния свят – икономиката, се доверява на сигналите, идващи от вътрешността на тялото. „Вслушай се в корема си“, се казва в курсовете за успешни мениджъри, а работещите на борсата са съветвани да оптимизират решенията си „с помощта на корема“. Всичко, което знае коремът, отива в главата, но това не значи, че коремът е поел властта. Той само прави относително влиянието, което главата си въобразява, че има, твърдят учените. По думите им може би най-прозаичният човешки орган – храносмилателният тракт, крие едни от най-важните тайни на живота.
Коремът, който е приютил сложната храносмилателна система, с неспокойното си съдържание и с често пренебрегваните изявления за съществуването си, привлича интереса на учените, макар и в необичайна форма. „Причината за това се корени в едно епохално прозрение, а именно, че в нашия корем работи мозък“, казва неврологът Майкъл Гершон, професор по анатомия и клетъчна биология от Колумбийския университет в Ню Йорк, който е и автор на излязлата през 1998 г. книга „Вторият мозък“ (The Second Brain).
Нагънатите черва приличат на мозъчни гънки
Колкото и обикновени да са на пръв поглед, коремните органи са обвити c над 100 милиона нервни клетки (повече отколкото се намират в целия гръбначен мозък). Може би звучи пресилено, но е вярно – вторият мозък е точно копие на сивото вещество в черепната кутия. И невролозите вече знаят това. Типовете клетки, активните съставки и рецептори са абсолютно еднакви.
Учени от цял свят, посветили се на „ентеричната нервна система“, говорят за „откривателско пътуване в скритите дълбини на човешкото тяло“. „Дълго време вярвахме, че червото е тръба с прости рефлекси. Никой не се сещаше да преброи нервните клетки“, обяснява Дейвид Уингейт, бивш професор по гастроинтестинални изследвания в Лондонския университет. Той е между пионерите в този клон на науката. И именно той утвърди понятието „неврогастроентерология“ в съвременната медицина.
Емърън Мейър, неврогастроентеролог и професор по физиология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис пък твърди, че преди години колегите му щели да му се изсмеят, ако заговорел за връзка между психиката и коремния мозък. „Но сега не е така“, отчита професорът.
Всички учени са единодушни – най-голямото струпване на нервни клетки извън главата върши много повече от комплексната работа по храносмилането. Вторият мозък е гарант за оцеляване на тялото и душата. Той е източник на психоактивни субстанции, които имат връзка с душевното състояние – например серотонин, допамин, опиати. Той произвежда и бензодиазепини химикалите, които придават успокояващото действие на медикаменти като валиума например. Освен това коремът захранва главния мозък с много различна информация.
Диференциацията на нервната тъкан се извършва още в човешкия ембрион. При образуването на невралната тръба (зачатък на централната нервна система) една част от нервните клетки биват затворени в главата, но други отиват в коремната област. Може да се каже, че средата на тялото e колонизирана от неврони, пристигнали там подобно на емигранти, за да заселят нови територии.
Връзката между „роднините“ се осигурява от гръбначният мозък и вагуса, който участва в регулирането на дейността на почти всички вътрешни органи. Питали ли сте се обаче защо нервните клетки „емигрират“ към коремната област? Отговорът ще ви изненада. Защото не може всичко да се побере в мозъка, казват неврофизиолозите. Още с появяването си на бял свят кърмачето трябва да пие, да поема храна и да храносмила, а практически това е първият най-интензивен контакт с външния свят. По-добре е тази основополагаща функция на оцеляването да не се контролира от главата чрез дълги свързващи елементи, а да е независима в по-голямата си степен.
Хората вземат решения със стомаха и червата си
„Това, което откриваме, е истинска революция“, казва Майкъл Гершон. Изследванията показват, че психическите процеси и храносмилателната система вероятно са свързани по-тясно, отколкото се предполагаше досега.
„Коремният мозък има решаващо участие в мъката и радостта, ала твърде малко хора се досещаха за съществуването му“, смята 70-годишният учен, когото младите колеги наричат „откривателя“.
Гершон обаче не е съгласен. Според него не било вярно, че той е открил втория мозък. Твърди, той винаги си е бил там, а той само го е преоткрил. Защото изследванията в тази посока имат повече от стогодишна история. Минало, изпълнено с недоверие и пренебрежение, със забрава и забрани.
Първите опити да се докаже, че стомашно-чревният тракт управлява тялото паралелно с мозъка, датират от средата на XIX век. С този проблем се е занимавал немският лекар и невролог Леополд Ауербах. Когато той срязва парченце черво и го оглежда под микроскоп, открива нещо смайващо – в чревната стена е разположена двупластова мрежа от нервни клетки и влакна, съвсем тънички, скрити между два пласта мускули. Сравнени с главния мозък, структурата им била по-скоро еднообразна – системата от нерви е разположена на голяма площ.
Вероятно тъкмо поради тези причини толкова дълго не са й обръщали внимание. За какво ли служи тази плетеница от нервни клетки, запитал се Ауербах. И защо остава скрита за окото, макар да обхваща като мрежест чорап целия храносмилателен тракт – от хранопровода до крайното черво? През 1862 г. немецът пръв описва тази мрежа от нервни клетки, управляваща мускулите и движенията им в храносмилателната система. Но тогава Ауербах не си представял, че e открил под микроскопа „господаря на вътрешната човешка вселена“ – командната централа на храносмилателната машинария.
Тя се състои от сензорни неврони, интерневрони и мотоневрони. Цялото това комплексно съоръжение има за цел да анализира важни величини като състав на храната, съдържание на сол и захар, водно съдържание и т.н. Освен това координира механизмите на абсорбиране на ценните за организма вещества и изхвърляне на ненужните отпадъци. Но не е само това. То контролира и най-финото равновесие между потискащите и възбуждащите нервни медиатори, както и между стимулиращите хормони и защитните секрети.
В течение на един 75-годишен живот през тази „система от тръби“ минават повече от 30 тона храна и 50 000 литра течност. „В сравнение с нея сърцето е примитивна помпа“, заявява Майкъл Гершон от Ню Йорк. Коремният мозък ръководи превръщането на храната в енергия „с висока интелигентност“. За целта обаче милиони химически субстанции трябва да бъдат анализирани, а милиони отрови и опасности – неутрализирани.
„Тялото е в допир с външната среда – не само с кожата, но и с чревната стена“, казва нюйоркският учен. Червата са вид тунел, който е изграден толкова съвършено, че през нас минават „тонове околна среда“, без да ни навредят. Командната централа в корема организира битката с най-страшните нападатели – микроорганизмите, които уж живеят в симбиоза с нас и заселват с милиони т.нар. интестинален тракт, нямат право да влизат във вътрешността на организма. Това важи и за онези, които всеки ден поглъщаме в огромни количества.
Имунният отговор зависи от състоянието на червата
В чревния тракт са разположени 70% от всички имунни клетки. Съдържанието на червата е топла каша от отпадъци, секрети и ферментиращи бацили, опасен рай на бактерии и гъбички. Там обитават около 500 вида потенциално смъртоносни живи същества. Половината от изпражненията са умрели бактерии. Чревните стени – най-ефективните защитни линии, ги държат далеч от организма. Голям брой от имунните клетки в тях са свързани пряко с коремния мозък. Те се научават да правят разлика между добро и зло. Съхраняват информация и при нужда я подават.
Много операции се извършват напълно независимо от главата. Ако в тялото все пак влязат отрови, чревният мозък „усеща“ тази опасност и изпраща тревожен сигнал нагоре към главата. Защото в спешна ситуация главният мозък трябва да е готов да накара пациента да усети болката в корема си и да реагира със спазми, гадене и повръщане.
В началото на XX век, десетилетия след откритията на Леополд Ауербах, английските медици Уилям Бейлис и Ърнест Стърлинг изследват в лаборатория чревната плетеница на едно упоено куче. Изваденото парче черво показва стереотипно поведение. Учените го натискат и то отговаря с вълнообразни мускулни движения, които изтласкват съдържанието в една посока – винаги от орална към анална.
Двамата наричат явлението „закон на червото“. Бейлис и Стърлинг откриват и „рефлекса на перисталтиката“ – още една жизненоважна функция на храносмилателния тракт. Днес се знае, че сложната транспортна машина работи в синхрон благодарение на коремния мозък и реагира на най-фините дразнения. Ако буца храна разтегне някой чревен сегмент, се активизират „механосензитивни“ клетки в лигавицата. Те изсипват невротрансмитери (транспортни субстанции), които от своя страна стимулират други нервни клетки, т.нар. субмукозни сензориални неврони, във вътрешността на чревната стена. Те пък, чрез много трансмитери, изпращат потискащи или активиращи сигнали в мускулните клетки, които осъществяват вълнообразния рефлекс.
За да се осигури транспортът на голямо разстояние, един след друг се възбуждат потискащи и активиращи кръгове. „Малкият мозък“ е отговорен за високочувствителното и фино настроено равновесие. Когато потискащата система е твърде силна, червата се отпускат дотолкова, че се парализират. Сензорите вече не регистрират напрежение в стените и последствието е хроничен запек. Ако пък „възбуждащата система“ се засили прекалено, следва ускорен транспорт, т.е. диария.
След откритието си за движенията на храносмилателния тракт Бейлис и Стърлинг решават да потърсят откъде идват сигналите за тях. Следвайки предчувствието си и впечатлени от извиващите се пред очите им черва, те прерязали всички нервни връзки към другите органи и към централната нервна система на кучето. До изолираното черво вече не можела да достигне пряка информация от главния или гръбначния мозък. За всеки друг телесен орган това би означавало парализа, защото всички са зависими от сивото вещество в черепната кутия.
Двамата учени отново притиснали червото и то реагирало с нова вълна от свивания и отпускания. Щом не са му необходими нерви отвън, гласи заключението им, значи тази работа се върши от други нерви. Така към „закона за червото“ бил добавен и т.нар. локален нервен механизъм.
Всичко това е сензация, защото за тогавашните учени мозъкът е неограничен господар на човешкото тяло. Бейлис и Стърлинг няма как да знаят какво ще открият след време колегите им, а именно, че „колкото по-навътре в храносмилателния тракт се навлиза, толкова по-слабо е влиянието на главния мозък“. Устата, части от хранопровода и стомахът от време на време приемат заповеди отгоре. Ала след изхода на стомаха управлението се поема от друг орган. Коремният мозък решава какво, кога и къде ще се случи. Едва най-накрая (в ректума и ануса) главният мозък отново се намесва съзнателно.
С какво „вторият мозък“ впечатлява учените?
След двамата британци Бейлис и Стърлинг интензивно изследване на червата предприема немският фармаколог Паул Тренделенбург. През 1917 г. той публикува резултатите от сензационен експеримент. Изолира парче черво от морско свинче и го окачва в съд с хранителен разтвор, снабдяван с кислород. Препаратът се справя толкова добре в изкуствената среда, че продължава да работи без животното. С помощта на тънък маркуч ученият вкарва въздух в парчето черво и то му „отговаря“, като го издухва! Отделеният от организма сегмент от морско свинче, поставен в епруветка, очевидно усеща повишаването на налягането, предизвикано от вкарания въздух. И нещо повече – парчето черво отговаря на дразненето с координирана вълна на свиване и отпускане, при която се отделя въздух. Парчето черво продължава живота си по свой начин.
„Вторият мозък е уникален“, твърди Майкъл Гершон. Мислещият орган в корема е независим дух в тялото. Вибриращ модерен център за обработка на данни. Вероятно поради това все още е толкова трудно да се трансплантират части от храносмилателния тракт. Големият брой чужди нервни и имунни клетки, пренесени с донорския орган, трудно се подчиняват на организацията, създадена от получателя. По тази причина медиците се опасяват, освен от силната реакция на отхвърляне, и от психическо объркване на трансплантирания човек.
Защото чревният мозък е могъщ. Той сам генерира и обработва данните на своите сензори и контролира цял комплекс от реакции. Дава указания на съседните органи, координира защитата срещу инфекции, ръководи мускулните движения, взема бързи решения, черпи информация от съхранените знания. В състояние е да регистрира различни ситуации и да реагира по съответния начин. Вторият мозък има всичко, от което се нуждае една интегрирана нервна система. „Точно така – стомашно-чревният тракт може да мисли“, потвърждава Гершон.
Но както често се случва с художествени или научни пробиви, времето за подобни признания още не е назряло. Никой не оспорва ранните резултати на британците и немския учен, но голяма част от медиците ги пренебрегват. Така минават десетилетия.
Следващият учен, чието внимание е приковано от втория мозък, е Емърън Мейър. Той и екипът му работят упорито, за да проникнат в тайните на нервния поток през човешкото тяло. Ето и един пример – при поява на неприятни усещания пациенти със синдром на раздразнените черва (на английски IBS – Irritable bowel syndrome) показват, в сравнение със здрави хора, повишена активност в регионите на лимбичната система в мозъка. Това са „ареалите на неразположението“. Тези участъци се свързват с преработката на отрицателни телесни импулси. Те управляват механизъм, целящ да потиска неприятни усещания.
„При здрави хора дразненията от чревния тракт трябва да прескочат висок праг, за да станат съзнателни“, обяснява Мейър и допълва, че входящата информация е заглушена. Ученият смята, че това е добре, „защото, ако усещаме всички части от корема си, ще полудеем“.
Незнанието е благословено - буквално
Здравите хора рядко забелязват какво се върши в червата им. При пациенти с IBS обаче защитните механизми вече не функционират, защото отговорният участък от мозъка е недостатъчно възпиран. Границата на възприятие за отрицателни усещания в корема е доста ниска. Затова при тях всяко неразположение, всяко движение в червата, всяко „куркане“, всеки отрицателен импулс, да не говорим за обичайните ядове и болки, стигат до съзнанието, без да са „филтрирани“.
Друг резултат също изненадва учените. „Подобни промени в мозъчната активност се наблюдават при пациенти с депресии и страхови състояния“, казва Емърън Мейър. Но как е възможно да падне толкова важна бариера на психиката? Вероятно главната причина се крие в невъзможността за обуздаване на стресовите състояния.
Мъчителни ситуации като болки или страх пред изпит винаги рефлектират и в средата на тялото. Когато централата в главата възприема съзнателно или несъзнателно товара на напрежението или страха, тя се обръща към своя сателит в корема чрез специализирани имунни клетки в червата. Те изсипват възпалителни вещества, например хистамин, които сензибилизират и активизират нервните клетки в храносмилателния тракт. Те от своя страна „нареждат“ на мускулните влакна да се свиват. Последствието – спазми или диария.
Когато коремният мозък обяви обща тревога, информацията се съобщава в главния мозък и той изпраща обратен сигнал надолу. Така протича един от хилядите цикли, които могат да станат хронични, особено при продължаващи страхове и интензивен стрес. Кръгът се затваря. Продължаващият „обстрел“ със стресови химикали може да причини дори разрушаване на клетки в мозъка. „В крайна сметка се стига до намаляване на обема в определени участъци на лимбичната система и фронталния мозък“, твърди Мейър. Явление, което се доказва и при някои пациенти с депресия.
Ранният житейски стрес също е запаметен в мозъка и в корема. Именно той определя силата на връзката между мозъка и червата през целия живот. Следното наблюдение подкрепя тази теза – децата, страдали от известните кърмачески колики, нерядко стават възрастни с „нервни черва“. Паметта на коремния мозък почива върху процеса на учене на микроравнище. Там се откриват същите субстанции и молекули , които мозъкът използва за запаметяване.
Коремният мозък се учи, докато е млад
Подобно на главния той узрява след раждането, поне 3 години е пластичен и се развива активно. Което означава, че някои „ранни преживявания“ оказват трайно влияние върху „характера“ на двата мозъка. Силният и/или продължителен страх оставя следи не само в главата, а и в интестиналния тракт.
Наистина ли обаче страхът и меланхолията идват от червата? „Там има много повече, отколкото днес сме в състояние да докажем“, коментира Емърън Мейър. Досегашните резултати сочат, че „в чревния мозък е скрита есенцията на депресията“, а в корема се „генерират настроения“. Като си представим как измъчващият ни глад и приятната ситост влияят върху човешките чувства, можем да разберем колко голяма е несъзнателната манипулация на ежедневното ни съществуване.
И така, след всичко казано дотук, възможно ли е, с оглед на постигнатите дотук резултати, да кажем със сигурност, че коремът е част от биологичната матрица на „великото несъзнателно“? На онзи психически, вътрешен свят на човека, също открит преди около 100 години, който и до днес остава почти неизяснен. Несъзнателното като съветник, защитник и жесток прелъстител. Именно това несъзнателно е една от най-големите загадки пред съвременната наука, смятат невролозите. Всички експерти по коремния мозък обаче са убедени в едно – мъдростта, която се генерира от стомашно-чревния тракт, е реалност и затова не е лошо да се вслушваме от време на време и в „пеперудите, пърхащи в корема ни“.
Източници:
„Wie der Bauch den Kopf bestimmt“, Hania Luczak, Geo
Nerve Cells, MicroscopeMaster
Wikipedia.com
