В България има свобода на словото и даже слободия - всеки може да казва всичко в медиите. Но въпросът не е в това. За да изпълни основната си задача, журналистиката трябва да е способна на нещо съвсем различно.

Коментар на Георги Лозанов, DW

Честит 3 май! Предполагам, че повечето читатели се чудят какво им честитя, а тези, които знаят, че днес е Световният ден на свободата на печата, се чудят защо им го честитя, след като в класацията за свобода на словото на „Репортери без граници“ го докарахме до 112-то място. Впрочем, съвпадението с телефона за аварийна помощ сякаш само идва да подскаже, че българската журналистика е аварирала. Слаба утеха е, че има журналисти, които продължават с достойнство да служат на професията си (само за тях 3 май наистина е празник).

Не е утеха и мантрата, че у нас има не само свобода на словото, а дори слободия, щом всеки може да каже всичко в медиите. И така да е, особено ако признаем за медии социалните мрежи, въпросът не е там. Не е толкова важно кой какво и срещу кого може да каже - журналистиката не е стих или мелодия, за да е достатъчно да изразява мислите и преживяванията на автора си.

Коректив на властта?

За да изпълни мисията си, тя трябва да извърши нещо съвсем различно - да е коректив на властта, да ограничава лошите й практики. Именно по изпълнението на тази й функция се мери свободата на словото в държавата. От което следва, че даже не е необходимо да следим класацията на „Репортерите“ - достатъчно е да погледнем, например, индексът за корупция.

Ако сме зле по този показател, няма как да сме добре с журналистиката. В съвременните, „медийно обезпечени“, общества основната ос на политическия конфликт не е между управляващи и опозиция (те често си сменят местата и довчерашни непримирими врагове се оказват днешни коалиционни партньори), а между управляващите (с всичките им корпоративни обвързаности) и журналистите, доколкото успеят да запазят независимостта си.

Последното никак не е лесно, защото, ако вярваме на Чомски, естествен нагон на властта е да не позволява на журналистите да си изпълнят ангажимента към обществото като я поставят под контрол, а тя да се стреми да постави тях под контрол. У нас дори управлението на ОДС – с най-високата демократична култура през прехода, завърши мандата си с шумен медиен скандал заради политическата си намеса в общественото радио, който стана една от причините да няма следващ мандат.

Блокирана бе най-важната функция на журналистиката

Аварирането на журналистиката през управлението на ГЕРБ започна, когато вестниците, свързвани с Пеевски, майка му и ДПС, буквално на следващия ден след изборите от настървени критици на Бойко Борисов се превърнаха в негови най-предани защитници. Те станаха ядро на една постепенно видимо и невидимо разширяваща се медийна територия, където беше блокирана не просто критичната функция на журналистиката, но и всяко критично мнение спрямо властта в другите медии.

А в другите медии, независимо че се пазеха от демонстративно верноподаничество (особено националните), победата на властта в „мача“ й с журналистиката изглеждаше служебна. Беше дошло времето, в което успешният доскоро бизнес модел на традиционните медии се разпадаше и те все по-трудно можеха да продават съдържание, когато то се предлага безплатно в интернет. Така че трябваше да разчитат главно на европейските средства, разпределяни от институциите, да внимават да не уплашат големите рекламодатели, чийто бизнес зависи от държавата, да са готови на компромиси, за да не попречат на спасителните трансформации в медийната собственост, към която има все по-малък интерес. В такава ситуация шефовете им поглеждат крадешком какво правят „лоялните медии“, а групата на уволнените, свалените и напусналите журналисти, които са готови да се откажат от професията си заради самата нея, расте.

И все пак има и един неголям, но влиятелен кръг от медии, чиято политика се определя изцяло от критиката срещу управляващите. „Лоялните медии“, често подкрепени от силови институции, водят война срещу тях, а те, за да се защитят, са принудени да действат по метода „на война като на война“. Това ги причислява към героиката на днешния ден, но медийните войни сами по себе си не са вътрешно присъщи на журналистиката, защото пораженията над „врага“ лесно могат да станат по-важни от информираността на аудиторията. По тази причина и опозиционните медии не успяват да ни издърпат от 112-то място.

Накрая да дам пример как занижената критичност към властта деформира медийния образ дори на борбата срещу КОВИД-19, макар да става дума за събитие, което на пръв поглед е отдалечено от политиката. Битката срещу пандемията бе представена у нас като изключителен успех на политическата власт - чрез преекспониране на щаба и мерките. Този медиен образ продължава да се налага и досега, въпреки че междувременно достигнахме едни от най-лошите показатели за Европа. В Германия, да речем, където процентът на заразените е далеч по-малък от нашия, критичният натиск срещу управляващите е далеч по-голям.

Какво да си пожелаем на днешния ден, освен да дойде време, когато на 3 май съседите в блока ще си честитят празника.