На 1 май тази година се навършват 10 години от смъртта на Иван Славков, наричан от болшинството Батето, а от други - Зетя. Славков почина на 1 май 2011 г. в Правителствена болница от белодробно усложнение, вследствие на сърдечна недостатъчност. Още не бяхме и чували за Ковид, но ето че Батето си замина от този свят от нещо подобно на "модерната" болест. 

Измина цяло десетилетие от оня ден, в който половин София и множество хора от страната, се наредиха на опашка да отдадат последна почит на една от най-харизматичните личности на България. И днес, когато се заговори за телевизия, всички от по-старите телевизионни легенди, с носталгия си спомнят за времето на Батето. Едно е сигурно - че до днес, каквито и неща да са изговаряни по повод на публични лица в държавата ни, за Людмила Живкова се говори с уважение, а за Иван Славков - с обич и усмивка.

Неговият най-голям принос за България, беше в телевизията ни. По негово време тя беше една-единствена, но вършеше работа - и образователна, и културна, и забавна. Днес приоритетите на родните телевизии са с малки изключения, конюнктурни и забавни предавания, малко криминален "прах" и новините, които преди това сме прочели в сайтовете. Малко са телевизиите, които си позволяват да "кривнат" встрани от политиката на властимащите, защото медиите ни отдавна са със запушена уста и на 112-о място по свобода на словото в света.

Иван Славков беше ярка и широкоскроена личност, която балансираше политиката на тъста си със "западните" жанрове. По негово време блесна звездата на Хачо Бояджиев и мюзикхола. По негово време се родиха телевизионни сериали, които балансираха славното минало на партията-ръководителка, с онзи модел на живот зад Желязната завеса, който дишаше в романите на Богомил Райнов. Така в едничката ни телевизия гледахме сериали, които обичаме и до днес, имаше телевизионен театър, за който жадуваме и до днес, имаше шоу програми, в които гледахме най-големите родни, че и световни звезди, в целия им блясък.

Иван Славков наистина беше симпатичното лице на партийния вип в социалистическа България, и той успя да използва своето привилегировано положение на Зетя, за да разчупи партийната схоластика с нещо "по-така" - едно прозападно зрелище за народа от малкия екран.

Съдбата на Иван Славков, до срещата му с Людмила, е на "момче коньовичарче", както сам обичаше да се шегува. Но той вече е завършил ВМЕИ, бил е ватерполист в отбора на "Септември", а после състезател в ЦСКА и "Академик"-София. В продължение на 5 години е в националния отбор. Беше красив като френска кинозвезда и се държеше като такава - със самочувствие и уникално чувство за хумор. Първата му съпруга е стюардеса. Загива в жестока авиокатастрофа.

Останал вдовец, среща Людмила - дъщерята на Първия държавен и партиен ръководител. И за втори път остава вдовец. Новината за смъртта на Людмила научава по телефона. Преживява тежко смъртта й, и каквито и легенди да сътворяват от първо лице бивши красавици от интимно приближения му кръг, Славков е имал здрава духовна връзка с жената с белия тюрбан. Той продължи да бъде част от семейството на Живков и ценеше тъста си до края му. Това е кратката версия на личната биография на Иван Славков-Батето.

А какъв беше в работата си като шеф на телевизията, вероятно знаят по-добре от всички някогашните главни редактори и програмни директори на БНТ. Повечето от тях вече не са между живите, но много зрители от по-старото поколение, помнят какво гледахме по БНТ някога, по ИванСлавковото време. И до днес то носи славата на Златния период на БНТ.

Да, националната телевизия тогава нямаше конкуренти, но е факт, че именно Славков я извади от казионния й скучен формат и с размах даде възможност тя да разкрие на драгите зрители, едно друго, непознато дотогава ново и забавно лице.

Това е времето на Ласка Минчева и Васа Ганчева; времето на апогея на най-добрите ни изпълнители в телевизионния ефир - Емил, Лили, Кидика, "Трамвай №5" и мн. др.; времето на Кеворк и Гарелов - на "Всяка неделя" и "Панорама".

Това е времето на цял един народ пред телевизора!

Ограниченият ни по политически и идеологически причини кръгозор, се разширяваше отвъд Желязната завеса на екрана, и там можехме да видим почти всичко, което правят и гледат чужденците. А партийни слуги и доносници, е имало винаги. Имаше и тогава. И са известни не една и две интриги, спретвани от такива хора зад гърба на Славков, с цел да се харесат на тъста му. Самият Живков е разказвал такива случки, както и че се е стигало до по-горещи спорове относно политиката на телевизията, по време на Славковото управление.

Като генерален директор на БНТ Славков гласува доверие и даде път на много лица, които и днес стоят достойно във флагмана на телевизионната журналистика. Някога Сашо Диков беше лансиран от Славков като красив спортист, който израсна във времето като политически "таралеж в гащите" на властта. От времето на "Всяка неделя" през 1979-а, и до днес, Кеворк Кеворкян е легендарно име от екрана и човек, който не се страхува да бъде будна съвест на обществото ни.

Пиперливите му коментари неведнъж са ни отрезвявали, за да ни насочат към недоизказаното в усуканите фрази на политическите популисти. Политиците ни години наред бяха "събеседници по нежелание" на народа си, а Кеворкян намираше начин да ни припомни, какво ни казваха някогашни класици на литературата, майстори на четката и други изявени културни личности на нацията ни, които демокрацията първо превърна в невидими хора, а после погреба без почести.

Телевизионната политика на Славков по време на Златния период на БНТ "освети" тези хора и те доказаха, че са го заслужавали. С малки изключения. Като в приказката, че във всяко стадо си има и мърша. Но в болшинството си тези хора си останаха и са родни легенди.

Какво получихме срещу постдемократичната възможност, БНТ да има конкуренция? Измина дълъг период от време, в който тя самата не придобиваше самочувствието да се конкурира с другите излюпени гиганти на екрана. Измина дълго време, в което тя все още не е създала своите лица и личности. БНТ все още е аутсайдер, в неравно състезание с мастити телевизии с богати спонсори и собственици. И сякаш няма никакъв шанс националната ни телевизия да привлече масовия зрител така, че той да я предпочита пред останалите "господари" на ефира.

По други телевизии, побългарени купени формати заливат с шумна и рекламна показност, която много сполучливо една водеща нарече "фекално позициониране", но българинът се научи да ги "зяпа", защото методично бе превърнат от екрана в евтин воайор. И колкото и тези изтъркани формати да са му станали скучни и безинтересни, нашенецът продължава да ги "зяпа", докато чопли семки в хола си, или на кухненската маса.

Телевизиите "култивираха" цели поколения с лошия си вкус, не по-безотговорно и от чалгата. В продължение на години ние гледаме смешките на едни и същи хора, лансирани от едни и същи продуценти; свикнахме с глупостите на едни и същи "кухи лейки" в сутрешните часове, напоително да ни разказват за живота си, а вечерно време да ни "забавляват" шоумени, лишени от всякакъв талант, но затова пък "абонирани" за телевизията "си" до гроб.

Българинът днес има възможност да следи световните канали, да гледа много филми и да си подбира темите, но той до такава степен е зомбиран от десетилетното облъчване с евтинията от пошлости, че дори загуби чувството за хумор, способността си да измисля вицове и вече дори и сам не знае, какво би харесал на екрана.

Повечето ни телевизии сменят собствениците си, но не и маниера си. Не помръдват и на йота от старите си програмни схеми, старите си водещи и старите си шутове. И въпреки това ги гледаме, защото вкусът, който се опитва да ни върне БНТ, от години върви към зрителя с бавни и неуверени стъпки, сякаш да не стъпи накриво, заради отговорността, че е "национална" телевизия. Подобно на държавата, и телевизията на народа абдикира от живота му.

А в живота на Славков се случи един парадокс: Той, който разбираше от телевизия, беше заснет със скрита камера от телевизионери на Би Би Си. Излезе филмът "Да купиш игрите", който опетни името му, и до края си Батето тайно в себе си преживяваше този скандал.

Репресивната машина на новите демократи и "преродената" ДС самодоволно потриваше ръце, защото в първите си опити да накаже Славков за злоупотреба със средства и незаконно притежавано оръжие, не успя да го направи.

След скандала с изключването му от Международния олимпийски комитет, Иван Славков буквално остаря за кратко време. Напуснаха го част от хората, които бяха постоянни гости на масата му, докато беше силен. Той осъзна драмата да бъдеш самотен сред множество от хора. Осъзна собствените си грешки и ги огледа през призмата на човешкото лицемерие. Замина за Несебър и в скромното си апартаментче започна да пише книга. С човек, когото никога преди не би се сетил да покани, да му напише мемоарите. Според повечето му приятели в книгата го "няма Батето"! Но той прецени да ни остави това.

И после си отиде, а множеството го изпрати по-почетно отколкото тъста му Живков. Излезе сравнението, че такова погребение, като на Батето, не е имало от времето на траурната процесия за Гунди и Котков. А ето че минаха 10 години оттогава, и още не е имало такова погребение, ако това е някакъв знак за значимост. България не помни такова всенародно поклонение пред паметта на един човек, който никак не беше ангел, а по-скоро грешник, но от онези "грешници", с чиито грехове сме склонни да се примирим, заради хубавото, с което сме ги запомнили.

Иван Славков ни остави една фраза, която може да прозвучи двуяко, но е много вярна - че чрез телевизията е управлявал страната. И днешните ни политици се опитват да управляват страната чрез телевизиите и през сайтовете. Дори през фейсбук. И успяват.

А държавата ни работи като телевизия с "фекално позициониране", но това няма никакво значение за политиците. Още от времето на Римската империя, та до днес, "Хляб и зрелища" си остава верният подход към население, което не се е осъзнало като народ. Всеки сам избира зрелищата, които иска да гледа, защото те са дребното удоволствие, дори когато липсва хляб.

Ако беше жив, Батето непременно щеше да изкаже някаква крилата фраза за родните телевизии днес. Но едно са думите, а съвсем друго нещо парите. И както обикновено, пак за тях става реч!...