Жельо Минчев е сред основателите на Оперната дружба в България. Началото е поставено на 18 октомври 1908 г. с изпълнение на отделни сцени. Минчев участва в първото българско оперно представление с партия на граф ди Луна от операта „Трубадур”. Три години по-късно се изявява в ролята на граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро”, следват Валентин във „Фауст”, Евгений Онегин в едноименната опера, Амонасро в „Аида”.
За пътят му от Хасково до големите световни сцени, разказва в публикацията си историкът Милен Вълчев от РИМ-Хасково
През 1928 г. Минчев напуска операта, за да се впусне в едно ново предизвикателство. Той тръгва на продължителни концертни турнета из България, за да изпълнява със забележително майсторство народни песни. Композиторът Добри Христов обработва специално за хасковеца много фолклорни песни и дебело подчертава: „За Желю Минчев, друг да не ги пее без разрешение”.
Минчев се проявява и като отличен оперен педагог. Той работи в продължение на две години с първия български оперен певец получил световна популярност – Тодор Мазаров. По негово настояване възпитаникът му се явява на конкурс за първи тенор на Виенската опера. Лично председателят на журито, световноизвестният диригент Бруно Валтер се спира на Мазаров като най-подходящ да заеме вакантното място на артист във Виенската опера. През 1938 г. Жельо Минчев също се мести в столицата на днешна Австрия. Като оперен педагог той е натоварен да помага на водещите певци на Виенската опера да постигнат максималните възможности на гласовите си. Жельо Минчев до края на живота си живее в чужбина, но и не къса връзките с родината си. Често е канен за различни юбилеи, свързани с българското оперно изкуство. През 1970 г. получава званието „заслужил артист”. Ето и още няколко щрихи от неговия не лек живот.
Желю Минчев е роден в Хасково по нов стил на 30 март 1888 г. в семейството на Михаил и Елисавета Минчеви. Баща му е известен революционер. Един от сподвижниците на Васил Левски в Хасково. След участието му в неуспешен опит за убийството на хаджи Ставри Примо – предводител на гъркоманите в Хасково, Михаил Минчев е заточен през 1876 г. в Диарбекир. Той обаче успява да избяга заедно със Стоян Заимов. Взема дейно участие в Руско-турската освободителна война като разузнавач, ранен е в боевете при Шипка. След Освобождението става първия кмет на Хасково. Умира през 1891 г., едва на 38 години. „Първата мелодия, която научих беше траурния марш, изпълняваше го военната музика при погребението му”, разказва в спомените си Желю Минчев.
Учи в хасковското петокласно училище. Нито е сред отличниците, нито е сред най-примерните. Често е наказван заради пререкания с учителите и нарушаване на дисциплината. Затова пък винаги го канят да пее на ученическите вечеринки. Малкият Жельо бил много стеснителен. Много се вълнувал, когато трябвало да излезе на сцената, но щом запеел, се успокоявал. Публиката го награждавала с ръкопляскания и възгласи „Браво, Жельо!”, а той засрамен бягал да се скрие зад кулисите, без дори да се поклони.
Заради тежкото положение на семейството, когато е 12-годишен решават да го запишат във военното училище в София. На изпитите е придружен от вуйчо си, който живее в столицата. Първоначално момчето от Хасково е прието, но когато отиват отново да проверят списъка се оказва, че направена корекция. На мястото на Жельо е вписано името на дете на офицер.
Момчето обаче отказва да се върне в родния си град. Притеснява се, че учениците ще му се смеят. Вуйчо му го записва в софийска гимназия. Като повечето момчета от онова време той мечтае да се бори за свободата на поробените българи, останали под османска власт. Едва 16-годишен неговото желание се сбъдва. Включен е в четата на войводата Кочо Молеров от Банско, която заминава за Македония. Четата се прибира в България в началото на 1905 г., а Минчев трябва да навакса пропуснатото си образование.
След като завършва гимназията, той се записва в наскоро откритото музикално училище, в класа по пеене на Димитър Попиванов. Продължава със следването си в чужбина. Заминава за Женева, където се среща с Асен Златаров. Двамата са братовчеди и по съвет на по-големия Асен се записва в Женевската консерватория.
Заради основаването на Оперната дружба се връща в България. След основаването й и първите оперни изяви, младият Жельо Минчев прави първата си обиколка из страната заедно с Тодор Хаджиев. Двамата изпълняват народни песни. След турнето през 1909 г. маестро Георги Атанасов го кани да изпълни ролята на Борислав в едноименната опера по едноименното произведение на Иван Вазов. Композиторът казва следното на младия артист: „Тази роля е за вашия глас. Когато пишех операта, имах предвид, че вие ще пеете ролята на Борислав.” Премиерата в „Оперната дружба” е на 4 (17 март – н. ст.) март 1911 г. „Месеци наред мизерствувах в София и се явих неразположен на премиерното представление”, разказва години по-късно Жельо Минчев пред музикалния историк Петко Тихолов.
Директорът на Лионската опера го кани за първи баритон. Българинът обаче гордо му отговаря, че в България вече има опера, на която е член и му отказва. Малко по-късно хасковецът изоставя сцената, за да се включи в Балканската война. Той се записва доброволец в четата на Михаил Герджиков, която събира разузнавателни сведения за придвижването на турските войски в Тракия. Четниците участват и в отбиването на десанта при Василико (днес Царево). След подписването на примирието Минчев се записва доброволец в хасковския 10-ти Родопски полк.
След войните Минчев отново се качва на сцената. През 1925 година в един от частните театри в София е представена новата българска опера „Цвета”. Маестро Атанасов е поканил Жельо Минчев за ролята на Дуко. Следват десетилетия, отдадени на оперното изкуство.
Жельо Минчев умира през 1972 година.
Виж ти!