Изглежда като рецепта за перфектен хаос: българските власти прехвърлят цялата отговорност за масовата ваксинация на личните лекари. Тук изброяваме рисковете, които крие тази стратегия.

Ваксинацията срещу коронавируса в България прилича на грохнала старица с куп хронични заболявания, която на всичко отгоре е хванала Ковид-19 и сега едва-едва крета. Оправданието е, че получаваните ваксини са малко. Какво ще стане обаче, когато скоро основанията за това оправдание изчезнат?

Оптимизмът на властите

За властите, естествено, перспективата е светла. При достатъчно доставени дози можело да се правят 50 до 100 хиляди ваксинации на ден. В края на февруари или началото на март пък било реалистично да започне и масовата имунизация. Тоест, четвъртата ѝ фаза, в която идва ред на многократно повече хора, общо 1,8 милиона души - прехвърлилите 65 години и страдащите от хронични заболявания.

Може и да започне, но дали тогава дефицитът на ваксини няма да бъде сменен от дефицит на организация? При българските условия това хич няма да е учудващо.

Дефицит на ваксини или дефицит на организация?

Засега властите смятат да възложат отговорността за масовата ваксинация на милиони хора (от четвъртата фаза и по-нататък) основно на 4500-те общопрактикуващи лекари в страната, като разчитат на натрупания от години опит във ваксинирането срещу други болести. По своята интензивност и обхват обаче сегашната задача е очевидно значително по-сложна. И изисква специфична подготовка и организация. Докъде е стигнала тази подготовка, може да се съди по факта, за който съобщиха самите общопрактикуващи лекари: че трябва да започнат да правят списъци с имената и контактите на желаещите да се ваксинират, те научили не от друг, а от медиите.

Всичко тъне в неизвестност

Въобще, ако се съди по собствените им свидетелства, двайсетина дни преди да дойде редът на общопрактикуващите лекари да се включат в кампанията по ваксинация, всичко тъне в неизвестност.

Не е ясно например те сами ли ще се снабдяват с ваксини или ще им бъдат доставяни. Има силни притеснения, че „самообслужването” ще отнема голяма част от времето им. Особено на онези, които не са в големите градове и за всяка доставка ще трябва да пътуват десетки (а в някои случаи стотици) километри. Още повече време ще „изяде” огромната административна тежест, съпътстваща ваксините.

Засега общопрактикуващите лекари са оставени сами да търсят отговори и на купчината чисто медицински въпроси. Няма детайлно описание на процедурите, нито ясен протокол, който да защитава както пациентите, така и лекарите. Липсва адекватна информация по отношение на противопоказанията на ваксините при отделните групи хора, нито конкретни указания за пациентите с различни заболявания. Остава висящ и въпросът за възрастните хора и ваксината на AstraZeneca, която заради поръчаните големи количества би трябвало да бъде ключова в тази фаза на ваксинацията.

Рисковете

Условията, при които работят голяма част от личните лекари, също се очертават като сериозен проблем. Представете си например какво струпване на хора ще се получи, като се има предвид, че всеки ваксиниран ще трябва да прекара в доста ограниченото пространство на поликлиниките по около 25-30 минути (докато му дойде редът за измерване на кръвно налягане и снемане на анамнеза, както и 15 минути под наблюдение след убождането). При такова струпване рискът да дойдеш здрав и да си тръгнеш болен изглежда твърде голям.

Представете си сега този процес и от гледната точка на лекарите, като към изреденото дотук добавите цялото тичане около снабдяването, разпределението, подготовката, поставянето и описването на ваксините, както и съставянето и изпълнението на точни графици със стотици пациенти (при това със задължителни резерви).

Други решения?

Всичко това изглежда като рецепта за перфектен хаос, в който личните лекари ще трябва да зарежат цялата си обичайна работа, която и без това е достатъчно много. Като същевременно самата имунизация едва ли ще се ускори кой знае колко, така че крайната цел трудно ще бъде постигната в обозримо бъдеще.

Може би все още не е късно да се помисли и за някакви други решения. В страните, където имунизацията се движи с далеч по-бързи темпове (дори при дефицит на ваксини), са изградени например специални центрове за масова ваксинация.

Ето и един пример, изскочил от новините в последните дни. 89-годишен туристически кораб, който стои неизползван заради пандемията, бе превърнат в център за ваксинация на хилядите жители на швейцарските градове, разположени около Боденското езеро. Корабът плава от пристанище до пристанище, а някои местни жители вече го наричат "ваксинационно вапорето" (от италиански).

България, разбира се, не е Швейцария. Тук нямаме и Боденско езеро. Но с малко повече въображение вероятно и тук могат да се намерят други, по-ефективни решения.