Сред многото външнополитически предизвикателства пред Европа, малко са толкова неотложни, колкото ескалиращото напрежение в Източното Средиземноморие, където неоосманските претенции на Турция застрашават европейските интереси. Тъй като Турция е избрала своя път, сега задачата е да се осигури съжителство, а не интеграция, пише за Project Syndicate Йошка Фишер, германският външен министър и вицеканцлер от 1998 до 2005 г., лидер на Германската партия на зелените почти 20 години.

Президентството на Доналд Тръмп вече е история, което поставя подновяването на трансатлантическите отношения отново в европейския дневен ред. Но не може да има връщане към старите, уютни зависимости от ерата на Студената война и периода след това, когато Америка - големият покровител - решаваше всички важни въпроси, свързани със сигурността, а Европа я следваше разбира се. За да поднови трансатлантизма, Европа ще трябва да направи своя принос за съвместната сигурност, особено в рамките на собствената си геополитическа среда.

В непосредствената си близост Европейският съюз е изправен пред три бивши световни сили, обсебени от миналата имперска слава: Русия, Турция и сега Обединеното кралство. Всяка от тях има уникални отношения с Европа, както в момента, така и в исторически план, и всички споделят някои общи черти.

По времето на президента Владимир Путин Русия с копнеж се придържа към спомените за статута си на суперсила, когато Съветският съюз бе глобално равен на САЩ. При президента Реджеп Тайип Ердоган Турция мечтае да възвърне геополитическата и културна експанзия на Османската империя от Балканите и западните краища на Централна Азия до Източното Средиземноморие и Северноафриканското крайбрежие (Либия), чак до Персийския залив. И накрая, Великобритания след Брекзит търси душата си в самоналожена (и не толкова прекрасна) изолация, въпреки че остава близо до континенталните европейци чрез НАТО и силни културни и исторически връзки.

За добро или лошо ЕС споделя европейския континент с тези три трудни съседи и по този начин трябва да работи с всеки от тях, за да постигне мирно съжителство. Русия е ядрена сила, твърде голяма и с военна мощ, за да може Европа да се справя сама. Тук ЕС ще остане зависим от защитата на САЩ, особено в лицето на руските заплахи за Източна Европа и балтийските държави, които се проявиха с анексирането на Крим през 2014 г. и войната в Източна Украйна.

Но основното предизвикателство за Европа се крие другаде: Източното Средиземноморие, където откриването на значителни находища на природен газ под морското дъно значително увеличава риска от конфликт между членовете на НАТО Турция и Гърция, както и участието на държава членка на ЕС Кипър. Нещо повече, мисия на НАТО за спиране на контрабандата на оръжие по либийското крайбрежие наскоро породи опасна конфронтация между френска фрегата и кораби на турските военноморски сили, което доведе до сериозни дипломатически проблеми.

Всъщност няма недостиг на потенциални точки на възпламеняване в региона поради конкуренцията за находища на природен газ, намесата на Турция в либийската гражданска война, древният конфликт за Егейско море, дългогодишните проблеми с демаркацията, прелитане, морските права и открития въпрос за Кипър. Това напрежение, което се задълбочава допълнително от вековни религиозни и етнически съперничества, създава все по-опасна ситуация на прага на Европа. Що се отнася до собствените й интереси, Европа ще трябва да се справи сама с този проблем.

По времето на Ердоган Турция вече няколко години провежда експанзивна "неоосманска" политика. Въпреки че правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) първоначално се опита да ускори интеграцията със Запада, като се придвижи към присъединяване към ЕС, германският канцлер Ангела Меркел и тогавашният френски президент Жак Ширак твърдо затвориха вратата пред лицето й през 2006 г.

По това време глобалният икономически бум създаде у Ердоган впечатлението, че Турция може да се модернизира и след това да се появи отново като велика сила - сама, без да прибягва до европейска интеграция. Но Ердоган напълно надцени възможностите на страната си (и все още го прави).

Във вътрешен план Ердоган разчиташе на политически съюз с ислямското движение на Гюлен до опита за преврат през 2016 г., след което сключи нов пакт с екстремни националисти. Но смяната на съюзниците не намали религиозния компонент в политиката на Ердоган. Той отдавна подчертава, че следва ислямски път в съвременната епоха, което представлява отклонение от светската традиция, създадена от основателя на пост-османска Турция Кемал Ататюрк. Този ангажимент неизбежно отведе Ердоган от Запада към Близкия изток.

Вече е ясно, че както ЕС, така и Турция са попаднали в капана на собственото си създаване: перспективата за членство в ЕС, която няма да се появи в обозримо бъдеще. За съжаление не се предлагат алтернативни механизми за интеграция.

Но Турция и ЕС не могат просто да вървят по своя път. Европейските пазари, инвестиционният капацитет и отношенията със старите врагове на Турция, Русия и Иран ги правят незаменими за Турция; и геополитическото положение на Турция между Европа, Близкия изток, Централна Азия и Кавказ я прави незаменима за ЕС.

Освен че е прародината на големи малцинствени популации в Германия, Белгия и Скандинавия, Турция ще продължи да изпълнява важна "свързваща функция" за миграцията на бежанци от Азия към Европа. Следователно е наложително двете страни да развиват мирни връзки извън членството в ЕС.

Разбира се, фикцията на отдавна спряния процес на присъединяване на Турция към ЕС засега ще трябва да бъде поддържана; защото остава да видим кой ще наследи Ердоган, като официално приключването на процеса в настоящия момент би донесло повече вреда, отколкото полза. Но докато Ердоган е на власт, съжителството е най-доброто, на което може да се надяваме.

Европа не трябва да изпуска от поглед дългата игра, която неминуемо ще се съсредоточи върху Китай, а не върху Русия или отношенията с Великобритания след Брекзит. Китай вече установява присъствие в Иран и демонстрира, че има капитал, ноу-хау и технологии, за да проектира мощ и влияние извън своите граници. Ако успее да превърне инициативата "Един пояс, един път" в линия от геополитически стъпала, тя може скоро да се появи на югоизточната граница на Европа под формата, която никой в ​​ЕС не е предвидил.

Европа няма как да иска такъв резултат. Следователно "турският въпрос" ще остане актуален както винаги.