В момента правителствата по цял свят имат един основен проблем – да накарат хората, които се заразят с COVID-19 или имат контакт с болен, да се самоизолират за определен период от дни.

Във Великобритания се подмята едно потенциално решение – правителството да плаща по 500 британски лири на всеки, който има положителен тест. Целта е ясна – да се подкрепят хората, които не биха могли да си позволят да отсъстват от работа. Разбира се, тази иначе благородна идея може да се провали за отрицателно време и да стимулира хората да се заразяват умишлено с този смъртоносен вирус.

В Twitter дори вече е пълно с (доста харесвани) постове от типа на „заразете се и ние ще ви почерпим с PlayStation 5 и ваканция“.

Въпреки че по-голямата част от хората не биха постъпили по този начин, това ни предоставя възможност да се върнем назад във времето и да разгледаме една подобна идея, която се проваля с гръм и трясък. А именно – масовото убийство на плъхове от 1902-ра.

В началото на 20-и век плъховете са били огромен проблем в Ханой, Виетнам. По-конкретно – те са били сериозен проблем от дълго време. Сега обаче и колониалните французи ги разпознали като такъв, след като Александър Йерсин открива бацила, причиняващ бубонната чума, както и ролята, която плъховете и бълхите имат за разпространението ѝ.

Малко по малко плъховете започнали периодично да използват тоалетните тръби на колонистите (недостъпни за местното население), за да влизат в просторните им имения. Изведнъж гризачите, които принципно се срещали основно сред по-бедните райони на Ханой, се превърнали заплаха за елитното общество. Французите не искали да прихванат чумата. Затова те започнали да наемат местни хора и да ги изпращат в усойните и влажни канализации, за да убиват потенциалните носители на заразата. В първата седмица на този „проект“ били избити 7985 плъха. Впоследствие обаче техниките очевидно се подобрили и рекордът за най-много убити гризачи за един ден е 20 114.

Малко по малко станало ясно, че това не влияе по никакъв начин на популацията от плъхове. Ето защо колониалната администрация решава да промени тактиката – т.е. да спре да плаща на професионалисти и да прибегне до услугите на аматьори (досущ като щата Калифорния, който през 1918-а наема деца, за да убиват катерици). Властите обявяват, че ще дават по 1 цент на всеки, който им донесе опашка от плъх (тъй като преценяват, че ще им е твърде трудно да се справят с всички животински трупове). На пръв поглед схемата работела – администрацията била буквално зарината от опашки на плъхове. Изглежда обществото избивало масово плъховете. Скоро обаче станало ясно, че животните са си живи и здрави – те просто са останали без опашки. Очевидно по-предприемчивите хора отрязвали опашките на плъховете и ги пускали да се размножават на воля и съответно – да създават повече плъхове с опашки.

В края на краищата – вместо да насърчат убиването на плъхове, властите стимулират осакатяването им. Още по-лошо – хората започват да развъждат гризачи, за да изкарват пари. Популацията от плъхове достига невиждани размери и години по-късно в града се появяват първите случаи на бубонната чума, а през 1906-а избухва и голяма епидемия.

И така, да се върнем на ситуацията с COVID-19. Какво бихме могли да научим от масовото убиване на плъхове от миналото? Когато се борим с дадено заболяване, трябва да се постигнат специфични цели (в момента те са да си стоим у дома, а през 1902-ра – да се избият стотици хиляди плъхове). Много важно е обаче как точно ще се реализират те. Ако стимулираш хората по погрешния начин, може да установиш, че всъщност караш някои да постъпват по съвсем друг (и доста лош) начин.