Димитър Аврамов е политолог, анализатор и публицист. Извън тази сфера, той управлява интернет бизнеси. През 2000 г. основава един от първите български уеб хостинги.
Роден е през 1973 г. в Пловдив.
От печат излезе и дебютната му книга „Новата държава”, в която разглежда темите: Свършва ли епохата на свободата? Започва ли ерата на страха и контрола върху човека? Какво зависи от нас? Доколко политическите и социалните процеси са обективни и доколко можем да ги управляваме?
След столичната й премиера, Димитър Аврамов представи „Новата Държава“ пред по-широка публика и в други градове у нас, включително и в Хасково. А за среща с читателите избира неформалната обстановка на популярни клубове в градовете, които посещава, за който избор казва: В това време здравето ни е важно, трябва да се пазим, но е и важно да не превръщаме маските в официална форма на облекло.
Г-н, Аврамов, проф. Георги Фотев, който е рецензент на „Новата държава“ я нарича: “Много интересна и важна книга, написана с вдъхновение, с мащабен и смел аналитичен размах“. Какъв е смисълът на „новата държава“ всъщност?
Смисълът на новата държава е, че тя се преподновява непрекъснато, тя е динамична, на всеки 24 часа светът започва отново...
Но таблоиден стана светът. Таблоидните медии, чиято цел през 70-те-80-те години на миналия век беше да има нещо ново, хората да се пристрастяват към необичайното, към всичко, което дори не са си и представяли, че може да се случи, се пренесе и в политиката, и въобще във всички сфери на живота ни днес. Това създава страхотно напрежение. Това е голямата разлика за държавите, които познаваме сега и това, което престои, и което съм използвал за метафора в заглавието на книгата си.
Но в крайна сметка това, за което Вие говорите, е един от основните белезите на консуматорското общество. А безспорно в настоящото време масата се е превърнала в тотален консуматор.
Да, консуматорското общество сме го живели и го виждаме как се случва по отношение на продуктите за масова употреба - хладилници, в машини всякакви за дома, коли, които до 70-те-80-те години се произвеждаха, така че да издържат поне 20 години, а сега са с ограничен жизнен цикъл. И тази промяна неизбежно се пренася и в нематериалната сфера и вече производствените жизнени цикли стават все по-кратки, а оттам се променя и начинът ни на мислене. Защото мисълта, че си купуваш нещо, за да го ползваш в следващите пет години и това се случва с всички неща, които ползваш, ти скъсява хоризонта.
Но говорейки за таблоидите, не смятате ли че консуматори сме и по отношение на отказа ни да осмисляме. Сякаш все повече хора предпочитат да прочетат нечие друго мнение, констатации, заключение, вместо да изграждат собствени впечатления? И този, негативен по-скоро, процес всъщност води до резултатите, на които сме свидетели днес у нас? Хората са на улицата по протестите - говорим за страх и донякъде и за нерешителност?
Най-важното нещо на свободните общества, на т.нар. Западни общества, на Западния свят, част от който е и България, е че хората са производители на политика. Те имат политически виждания и спрямо тях изразяват волята си, групират се в партии, взимат решения и се получава политическият процес. А днес у нас сме свидетели на това, че политиците приличат повече на актьори, на хора, които са тренирани и са поставени да изиграят дадена роля. И какво се получава? Ако един човек прави нещо, защото му плащат, а не защото вярва в него, той може да смени и професията си след две-три години. Ако превъртим назад последните 10 години, ще видим, че у нас имаше доста хора в политическата сфера, които смениха по няколко партии, сменят и идеологии дори. И това, за съжаление, става процес, който започваме да контролираме все по -трудно.
Когато хората нямат виждания, когато не ги формират, при това забързано ежедневие и непрекъснатите промени, когато се нарушава устойчивостта на социалния процес и на мисленето за политика, ще се сблъскваме с все повече актьори.
Гражданското общество в този смисъл публика ли е?
Не, не трябва да се превръща в публика. Ако се превърне в публика, това е именно един от процесите, описани в „Новата държава“, които ще са най-мрачни за нас. Ако се превърнем в публика, ние вече не сме общество, превръщаме се в еквивалент на поданици.
Понеже сме в театралната метафора, в този смисъл, казвате, че ние гражданите, трябва да устояваме да сме сценаристите и режисьорите?
Да, ние трябва да задаваме посоката на развитие и чрез партиите, които са форми на делегиране на представителна власт, и чрез идеите и групите по идеи да казваме какво трябва да се случи. Ако не го правим, даваме властта на някакви хора, те не знаят какво да правят с нея и започват да правят каквото си искат. Всъщност така ги поставяме в ролята на наследствени монарси и владетели, тъй като няма контрол върху тях. Не трябва да даваме инициативата, дадем ли я, се превръщаме в публика.
Но това са по-скоро възможности и път на разсъждение на хора, които са свободни. Всъщност свободни ли сме ние днес?
Свободата всеки си я избира сам. Разбирам, че в политическите партии трябва да има дисциплина, разбирам, че има чувство за група - трябва да защитаваш колегата си, само че има една линия, която не трябва да се минава. Защото ние създаваме партии, за да изразим позициите си и да намерим съмишленици. И когато правим прекалено много компромиси - това се отнася за всякакви партии и всякакъв вид политика, накрая не знаем вече върху какво сме стъпили. Накрая основата се е променила. Затова трябва да си запазим идентичността, не трябва да позволяваме на политическите идеи и идеологии да отмират, не трябва да ги заменяме с нещо, което мисля, че се случва в Западния свят, и което в книгата си наричам “природни статути“.
Каква е расата ти, какъв е етносът ти, полът ти, каква е социалната ти ориентация - това няма значение по отношение на политиката. По отношение на политиката всички сме равни. Това е най-голямото достижение на Западната държава: ние сме естествено неравни, различни сме по отношение на личните си качества, но когато стане въпрос за обществото и за държавата, ние сме равнопоставени пред закона, съответно мненията ни са равни. И едно мнение може да се превърне в по-важно от другите, само ако човекът е работил много и е създал продукт, от който започва нов процес.
А на каква основа стъпва днешния протест у нас, който върви вече месеци? И ако продължим метафорично, смятате ли, че това е протестът на маратонките срещу бутонките, тъй като основата на този протест са младите хора срещу тоталното статукво? Младите хора по площадите имат ли ясна визия как искат да продължат живота си в България?
Младите хора са винаги по-емоционални и трябва да са радикални. Ако няма млади хора на протеста, значи нещо сме сбъркали. Протестът неизбежно се разполага по силата на статуквопромяна управляващи-управлявани, но новото в този протест, което е различно, е че за първи път от 30 години хората казват „нещо в съдебната власт не е наред“, в случая - в прокуратурата. Така че този протест далеч не от типа “искаме да свалим една партия, за да дойде друга на власт“.
Ясно се вижда, че протестът не очертава политическа алтернатива, не посочва партията А,Б или С, която да замени сегашното управляващо статукво. Протестът казва: “Така не може повече!“ Разбира се, много хора казват: “Да, де, ама кажете ни как?“ А това не можем да очакваме като отговор от хората на протеста.
Когато хората ти казват къде пряко, къде косвено, че смятат, че държавата се използва за частна полза, че чувстват, че има несправедливост, че смятат, че има скандални решения, че когато си избран в публичните институции, трябва да се държиш възпитано, те ти казват точно това, не нещо друго.
Разбира се, има хора на протеста, които искат да свалят този конкретен премиер и това конкретно правителство. Наистина има и хора, които изразяват конкретни идеи, други, които виждат себе си в политическия процес.
И това са нормални неща.
Въпросът е обаче да си дадем ясна сметка и да си отговорим на въпроса какво ще стане, ако следващото правителство, което може да е с част от същите партии или с различни от тези в настоящото, се държи по същия начин: прави толкова голяма държава. И какво ще стане, ако тези които искат да управляват, разсъждават по следния начин: ние да вземем да използваме протеста, да махнем тези хора от стола на властта, за да седнем ние в него. Ако това се случи, протестът ще стане перманентен. Нека го кажа и по следния начин: 40 % от БВП се преразпределят през бюджета, 20 години у нас управляват правителства, които оповестяват себе си като центристки, като либерални и като център-дясно. Е, добре де, социалистите колко да разпределят - 50-60 %? Т.е. човекът съвсем ще се смали. Така че тука имаме класически пример на много голяма държава, която се разраства все повече, взима все повече пари от хората, за да ги разпределя и хората стават все по-малки. Затова смятам, че сме постсоциалистическа държава, с цялото ми уважение към това, което сме постигнали - България, може би, в момента е в най-високата си точка на държавно развитие от цялата ни история. Но ние не можем да продължим да разширяваме държавата. Ако го направим, няма да има кой да я храни. Така че отговорът ми е: трябва да имаме капитализъм, трябва ни конкуренция, разбира се, трябва ни адекватна социална политика. Но ни трябват активни хора, а не държавата да ни казва „Ние ще се погрижим за вас“.
Трябва да изградим активно общество, в което индивидуализмът е ясно изразен, в което хората се борят в конкуренция. И държавата тук е много важна, като под държавата имам предвид институциите, които са длъжни да осигурят конкуренция.
Да, но българинът не е индивидуалист. Не е добре да обобщавам, но черта на масата хора от обществото ни е да изчакват някой друг да им свърши нещата, самите те искат промяната, но без да са активни.
За съжаление, това което казвате за индивидуализма, може да и да е край на разговора ни, защото обективно казано, няма какво да се каже повече. В едно общество, което не е открило индивидуализма, битуват предимно и само колективни форми на идентификация и хората искат да вземат нещо за себе си, да го разширяват, да се държат, образно казано, като лъв в пустиня, да показват колко са израснали, колко са независими, колко са големи, колко богати... но не признават индивидуализма на другите. Всъщност това, което е много важно да се научим да правим, и това е част от капитализма и от Западната държава и Западния манталитет, е следното: индивидуализмът означава не да показваш колко си голям, а да признаваш правото на другите да бъдат големи. Съждение на проф. Фотев, на когото съм много благодарен, че рецензира книгата ми, е, че индивидуализмът е форма на солидарност, форма на споделяне на свободата, на осъзнаването на това, че трябва да си солидарен с това другите хора да са свободни. Ако се научим на това нещо, много злини ще се оправят. И колективизмът ще бъде точно там, където му е мястото, а именно във възможността ни да се сдружаваме и да постигаме нещо заедно, а не в манталитета ни.
Но днес, във века на дигитализацията, манипулацията е много по-лесна. Всеки ден сме свидетели на това, че хората се манипулират и контролират чрез похватите на внушението и през медиите, и през социалните мрежи. Появи се явлението фейкнюз /б.а. фалшива новина/.
Да, така е. От мислещи същества, които знаят как да отличат вярно от грешно, фалшиво от истинско, се превръщаме във фенове, затваряме си очите и не сме критични, но това си е наш проблем. Ако оставим елитите да ни превърнат в консуматори на политика, сме си заслужили тази позиция. Хората със сигурност трябва да четат повече, да слушат повече - днес знанието може да бъде усвоявано през много пътища, и да бъдат критични.
Казвате “ако ни оставят“, т.е. сте оптимист, че имаме шанс?
О, шанс винаги има. Аз вярвам в хаоса, той е по-добър организатор от реда, той винаги побеждава. Хората, които искат да създадат всеобхватна система за контрол, винаги бъркат някъде, все нещо се случва. Креативността на човека се отключва от грешката. Грешката е изключително важно нещо и ако няма грешки, значи човекът го няма. И да, смятам, че имаме имаме огромен шанс да минем през мащабните промени на четвъртата индустриална революция и на софтуерно дефинираната икономика, като засилим човека, а не да го минимализираме и да го правим форма на живот, от която нищо не зависи.
Говорим за индивидуализъм, и в този контекст ми е интересно да споделите мнението си за децентрализацията на общините. Години наред се говори по тази тема, от Института за пазарна икономика, а и от Националното сдружение на общините в България, многократно предлагат схема за това част от парите , които се вадят от жителите на даден регион, да остават в местната икономика. Това ще даде тласък на развитие, а оттам обаче и независимост, ще очертае възможности за повече индивидуални действия на местните власти. Защо в крайна сметка това не се случва у нас?
Децентрализацията е форма на капитализъм и индивидуализъм, а ние сме колективистично общество и не обичаме различията помежду си. На нас ни харесва да има равенство, еднаквост, никой да не изпъква повече. У нас нещата се развиват в добра траектория като цяло, само не трябва да позволяваме позитивното развитие да спира, не трябва да го изкривяваме. Ние нямаме същите проблеми, каквито имат в Западната част на Западния свят, ние сме в Източната част на Западния свят. Имаме много наследени стереотипи, които ни пречат, но и много позитивни качества. Ние имаме път да вървим към Западния свят, но при нас още Американският сценарий е неслучил се. Ако погледнем към Америка, например, ще видим, че там с корпоративизацията на икономика, със смаляването на човека, с намаляването на тежестта на малкия и среден бизнес, като че ли се заражда опасна тенденция, която изкривява капитализма.
Нека направим уточнение: когато говорите за индивидуализъм, имате предвид не отчуждаване, а изваждането на най-добрите качества на преден план?
Именно, за индивидуализъм на това човекът да осъзнае себе си, да осъзнае силните си качества, да знае, че неговото бъдеще зависи от самия него. Да не чака на колектива и държавата. Индивидът, осъзнал себе си, мисли как да допринася, как да създава, не как да взема. И този индивид ще гледа на другите хора като на даващи хора, на креативни хора, като на полезни хора. И ще гледа на държавата, като на нещо, което не трябва да му пречи.
В идеалното капиталистическо общество социалните права на хората са защитени от техните собствени усилия, и няма нужда от Министерство на социалните грижи. Разбира се такова общество никога няма да има, идеални общества няма. Затова са ни нужни хора с всякакви идеологии от целия политически спектър, защото залитанията в крайности водят до изкривявания.
В общи линии в този разговор вие описахте вашата „нова държава“, но да завършим с прогноза за края на настоящите политически раздори и процеси. Колко още ще продължат протестите, според вас?
Не искам да съм скептичен, но се налага. Защото политиката е сфера на рационалното, в смисъл на грозно-рационалното, на защита на това, което е било, на това, което е днес, и борба на власт.
Цялата история на човечеството показва, че справедливостта е полезното за по-силния, а по-силният никога не отстъпва, докато не се появи по-голяма акула, образно казано.
Аз се надявам да си дадем сметка, че важното в политиката не е да се появи по-голяма акула и да изяде по-малката, а е важно хората да ограничават властта така, че избраните политици да не се превръщат в акули. Живеем в общество, а не в природно състояние и затова, ако хората натиснат сегашните партии и политици да правят определени неща, те ще ги правят. Ако не се случи това - ще се държим като зрители, някой ще използва протеста, друг ще използва правителството и през изборите ще се възпроизведе ново политическо статукво, което ще е от силните икономически играчи и силните властови лобита. Затова хората, обществото трябва да си искат своето. И, дай боже, да си поиска свобода, а не социални помощи. Защото сме се превърнали в държава, която се хвали, че усвоява социални помощи през еврофондовете, раздава социални помощи и прави много за хората, вместо да казва „Създадох ви възможности, развивайте се“.
Интервю на Красимира Славова
Горския
и бая боклук ще бъде демократизиран
айсикт
дааам
спирала
Минути за реклама
И до кога