Поведението ни днес определя начина, по който ще се отнесат към нас децата ни някой ден
Още първия ден, след като обявиха извънредно положение и препоръчаха строга дистанция с околните, мнозина хукнаха по магазините, без да спазват ограничението.
Отдавна сме наясно, че живеем в две различни Българии. Всичко тук се рои, разделя, цепи и разпада на враждуващи части от един организъм – безкрайна, вечна болест, започнала преди 30 години с Прехода, с разделената църква, с разделената политика… Кризата с коронавируса е безпрецедентен шанс да съшием разкъсаното. Шанс, който пренебрегваме.
От древни времена владетелите знаят – владееш по-добре разделен народ в спокойни времена. Но знаят и още, че няма нищо по-обединяващо от общия враг. Сега трябва да разберем, че врагът може да е с размер 400-500 микрона и да има неизброима невидима армия. Важно е да го разпознаем като враг, да осъзнаем, че само в единство има шанс да го победим.
Засега си караме по старому – караме се. Оставяме емоциите да определят отношението ни към ситуацията, не разума. А емоциите са тези, които ни разделят. Те, и вечната мечта да наложиш себе си над другия, да стане на твоето, да си премериш сянката със съседа. Ако останат сенки за мерене…
Помня две други всенародни кризи в живота си – Лукановата зима и Виденовата зима. В общата ни памет тези две кошмарни зими са се слели в една, макар да ги делят 7 години. Общото между тях беше едно – нямаше какво да се яде. Различното – при Лукановата зима хората имаха пари, но нямаше какво да си купят с тях. При Виденовата нямаха пари, за да си купят стоки, които си стояха по магазините. Сега имаме и пари, и пълни магазини, които старателно се опитваме да изпразним.
Разликата с настоящата криза е, че в предходните две имаше усещане за общност. Всички заедно страдахме и заедно се спасявахме. Последното истинско обединение на българите беше през 1997 г., когато притиснатият до стената народ се вдигна срещу безхаберната власт и я свали. Оттогава досега живеем в относително удобство.
Доскоро ни дразнеха само детайли от битието, съществени, но частични. Сега за пръв път от години имаме общ враг. Малък, невидим, безпощаден. Враг, който убива, при това подбира слабите и старите.
Нормалната човешка реакция би била да се сплотим. Не да страдаме по нарушения си ритъм на безметежно съществуване, а да се приспособим към нови условия. В теорията за еволюцията това е същественото – способността да се приспособиш. Не да оставиш слабия да умре.
Утре всички ще сме старци. Ако днес се чувстваме недостижими – „вирусът убива безполезните“ е мисъл, която витае недоизречена в социалните мрежи – утре ние ще сме на първата линия.
Спомнете си приказката за дървената паница, която детето дълбаело за безрадостната старост на баща си, след като видяло как той се отнася към своя баща. Днес ние определяме начина, по който нашите деца ще се отнесат към нас след някоя и друга година. Ако не защитим слабите, ако не сме единни в изолацията си – какъв парадокс! – няма да има кой да защити нас, когато станем слаби.
Дори да имаме поводи да спорим, да се съмняваме, да се страхуваме или да отхвърляме страха, това не може да ни спре да направим разумното.
Да, пролетта е вече тук, тъжна и невидима пролет. Не можем да ѝ се насладим истински. Но за да има още пролети, на които да се радваме, сега трябва да я гледаме през прозореца. С нефризирани коси и нокти, но чисти.
Не е толкова страшно. Не е затвор, ако близките ти са с теб. Без тях обаче дори най-красивата пролет е зандан. Не сме във ваканция, не сме освободени, точно обратното е.
И докато има какво да ядем, докато има книги за четене и социални мрежи за общуване, докато можем да се обадим по телефона на възрастните си роднини и да им кажем, че ги обичаме, всичко е наред.
Понякога – отново парадокс! – свободата се ражда, когато доброволно приемеш ограниченията.
