В края на 1899 година на покрива на една варненска къща се появява черно знаме. На него пише "Те погребаха България". Това е последният бунт на войводата, отдал живота си за свободата на Беломорска Тракия и Родопите - "Боюк Петко" Кирков Каракирков. Защитникът на онеправданите, останал в българската история като Капитан Петко войвода, издъхва няколко месеца по-късно - на 7 февруари 1900 година. Болен, без работа и средства, смазан от побоищата във варненската тъмница Ичкале. И само на 55 години.

Хилядно множество се стича на погребението, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие.

През целия си живот Капитан Петко Войвода има три девиза, които неизменно спазва: "Свобода, равенство, братство", "Момчета, работете за свободата на отечеството ни" и "Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време". 

"За него трябва да се пише с чисти ръце и открито сърце, без да се робува на слава и примитивен героизъм за откритие"

Думите са на правнучката на един от братята на Капитан Петко войвода - Пенка Чакалова-Генева, която разказва историята на своя велик родственик.

Петко Кирков Каракирков е роден на 18 декември (6 декември по стар стил) 1844 г. в многолюдното семейство на Груда Кокаличева от село Тахтаджик и Кирко Матев Каракирков от село Доганхисар в Беломорска Тракия. Двамата са имали четири момичета и пет момчета. Петко споделя съдбата на четиримата си братя, щом пораснат и могат да завиват навущата на краката си и да връзват тасмите на цървулите си сами, да ги цанят овчари в бейските чифлици. Когато навършва 13 години, напуска чифлика и се връща в Доганхисар при даскал Лефтер. При него будният младеж се научава да пише и чете на български с гръцки букви.

След жестокото убийство на брат му Матю и братовчед му Вълчо през 1860 година по заповед на местния турски бей, той събира чета от шестима души и на 6 май 1861 г. полагат първата хайдушка клетва в местността Липовица. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей.  

На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им придобива всенародна слава.

На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптиета и башибозуци открива и загражда станалите вече деветима хайдути край село Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени, пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиетата и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

След няколко години хайдутуване, вече отмъстил за скъпите жертви, станал и народен закрилник, Петко войвода решава отново да започне мирен живот. Отива овчар в град Кешан, днес в пределите на Турция. Тук богат грък го харесва много и го оженва за дъщеря си Аспасия. Ражда им се син - Георги.

Мирният живот обаче не е за Големия Петко, който събира нова чета. В продължение на 18 години хайдутинът води 101 битки с турска редовна войска, карагалари, башибозук, сенклеристи и черкези, носи по тялото си 33 куршумени и прободни рани, а главата му е оценена за 10 хиляди златни турски лири.

През 1866 г. Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната "гарибалдийска дружина", съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си при боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова. Пребивава в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.

Седем години по-късно дружината на Капитан Петко Войвода вече наброява 500 души. Той й създава устав и печат с надпис "Тракийска революционна българска дружина". По време на Руско-турската война четата му води девет героични боеве с турската войска в Родопите, брани местното население от издевателствата на башибозука и черкезите и дезертьори от аскера, като всява паника сред врага с внезапните си набези. Постепенно изтласква турците и създава свободна територия с център град Марония.

Затова и през 1879 г. ген. Михаил Скобелев кани капитан Петко на свои разноски в Русия. През юни славният българин е на аудиенция при император Александър ІІ, който му подарява икона, награждава го с най-високото руско военно отличие - "Георгиевски кръст" първа степен, и му дава имение на огромна стойност 160 хиляди златни рубли в Киевска губерния. Капитан Петко Войвода остава в Русия цяла година, но сърцето му е в България. Затова продава имението си и се завръща в родината, като се установява в град Варна. Там Петко се жени за казанлъчанката Радка Кравкова, която е от рода на известния капитан Георги Мамарчев, и пише на брат си Митрю да доведе сина му Георги.

През 1891 г. Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му Георги е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. Твърди се, че при обиск в дома им, околийският управител Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата - 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си.   

Самият Петко е отведен във варненската тъмница Ичкале (подземията на старите римски терми), където от 27 юли до 15 декември 1892 г. е подложен на нечовешки мъчения. След освобождаването му от затвора, той и съпругата му са интернирани в Трявна. Живеят там до 1894 година, когато пада Стамболовият режим и е сменен варненският околийски управител Турчев. Петко и Рада се връщат във Варна. Бившият войвода се опитва да се върне към предишния живот, но здравето му е разклатено, а самочувствието - сломено. Не го удовлетворява и спечеленото дело срещу Турчев за незаконните изтезания над него.

Един ден войводата среща стария си благодетел - Халид паша, тогава помощник на турския консул във Варна. Халид паша му предлага работа на висок пост в Турция, но Петко отказва. За да събере сили, той отива в Чепеларе при старите си съратници. Околийският началник на града обаче прави всичко възможно да накара капитан Киряков бързо да напусне граничната зона.

През 1897 г. в Народното събрание е внесен законопроект за отпускане на държавни пенсии на заслужили войводи и поборници. Варненският депутат Апостол Савов, враг на войводата, го представя пред комисията като самозванец, разбойник и главорез и с това спомага за задраскването му от списъка. Болен, отстранен от работа, останал без средства, Капитан Петко войвода едва преживява.

В началото на 1899 г. Народняшкото правителство е сменено от либералите на Васил Радославов. Едно от първите мероприятия на либералното правителство е да сключи заем за откупуването на южнобългарските железопътни линии от частните компании, на които те принадлежат. Кабинетът обаче сключва заробващ външен заем с виенски банкери. Това предизвиква бурното недоволство на консервативната опозиция, в която се числи и Петко Киряков. Той се подписва под публикувания във вестниците протест и изработва едно черно знаме с надпис "Те погребаха България", като лично го забива на покрива на своя дом.

Няколко месеца по-късно умира. След кончината му, родопският книжовник и биограф Стою Шишков, получава писмо от приятел на войводата. То завършва с думите:

"Той умря, но неговото име, неговите благи намерения и подвизи, неговите добри дела и примери ще останат вечно в сърцата на всички ни и ще се предават с уважение към покойника от поколение на поколение. Неговото име ще остане със златни букви записано в историята.