Една легенда от хилядолетия броди из земното кълбо – от Месопотамия до Камчатка и от Исландия до лесовете на Конго хората пазят спомена за огромно наводнение, което без малко не унищожава човешката раса. Наистина, много малко са народите, които в един или друг вариант не предават сходни по съдържание предания за Потопа.

Доскоро това е било възприемано като неопровержимо доказателство за истинността на описаните в Светото писание събития. Но с напредъка на геологическите науки, а също така на сравнителната етнология и културология подобен феномен като че ли намира едно задоволително научно обяснение – а именно, че поредица от колебания в равнището на Световния океан, а също така на други водни басейни са довели до редица „местни” потопи, отразявали се в народното творчество на редица древни раси. Дотук добре.

Но наистина ли? И как? Кога? Къде?

Сега вече смятаме, че с огромния скок на редица науки – археология, хидрология, геология, океанология, човешкото знание вече е в състояние да разчепка и тази легенда. Залогът този път е особено голям, тъй като поставянето на преданието за Потопа в някакви хронологически и фактологически рамки ни приближава една идея по-близо до Началото – не само такова, каквото е запомнено, а такова, каквото е било.

Да, знаем, че на пръв поглед историята за Потопа в най-важната за нас версия – библейската, изглежда като приказна измислица, особено в онази си част, в която Ной, единствен от смъртните получил благоволението на Бог, построява огромен ковчег (сандък), в който да прислони себе си, своето семейство, както и почти всички животински видове. Тогава Бог изпраща дъжд, който вали 40 дни и 40 нощи, вследствие на който водата покрива всичко на земята, до самите върхове на високите планини. „Всичко биде изтребено на Земята” (Битие.7.23.).

Тук обаче Библията ни подава и едно географско сведение –

на седемнадесетия ден от седмия месец след началото на Потопа

 ковчегът на Ной спира на върха на Араратските планини. Това вече е някакво начало и издирванията на бедствието и останалите от него следи може да започнат.

С понятието Араратски планини в древни времена обаче вероятно се е означавал целият планински масив, който сега се намира южно от Кавказ, в най-източната част на съвременна Турция. Още ранните християни асоциирали името на планината с последната спирка на Ноевия ковчег, означавайки я в латинския превод на Библията като „Арменската планина”.

Нещата започват да си идват на мястото. Ако наистина, както се предполага, библейската версия за Потопа се базира на много по-древната месопотамска такава (най-ранният й вариант е засвидетелстван около 3000 г. пр.Хр.), то е напълно логично извисяващият се на 5137 метра връх на планинския масив, недалече от изворите на великата река Тигър, да бъде натоварен с такава легендарна значимост.

Но наистина ли легендата трябва да се тълкува буквално? На такова мнение са редица неправителствени или библейски организации, които упорито се опитват да намерят дървени останки от ковчега. През октомври 2009 г. твърде любопитни кадри приковават интереса на учената част от човечеството, особено на библейските историци и археолози – от експедиция на базирана в Хонконг организация, създадена специално с цел откриването на следи от легендарния ковчег. Става въпрос за

големи дървени фрагменти с височина повече от 20 метра,

открити на около 4000 метра над морското равнище в планината Арарат. Изследователите са 99% убедени, че това са именно останки от Ноевия съд. В тяхна полза говори предположението, че е много трудно - в древността и дори в наши дни, такива големи парчета дърво да се изнесат на такава огромна височина, което трябва да значи, че те са пристигнали там… заедно с Ной?

Разбира се, хипотезата се натъква на сериозна критика от страна на библейски археолози и историци извън Турция и Китай. Някои смятат, че дадената от експедицията радиовъглеродна датировка на дървото (показваща, че то е на приблизително 4800 години, следователно от 3. хилядолетие пр.Хр.) противоречи в твърде голяма степен на традиционното възприятие на библейските събития, според което Потопът се е случил най-късно към 6000 г. пр.Хр.

Има и други варианти – Робърт Корнуке, водачът на една друга експедиция, проучваща планинските области в иранската планинска верига Елбрус (планината Сюлейман, близо до столицата Техеран), излиза с

почти фантастично твърдение – Ноевият ковчег вероятно се е… вкаменил.

Става въпрос за открити от Корнуке образувания от тъмен камък, открити на плато в споменатата планина, които в течение на хиляди години са били подложени на т.нар. процес на петрификация - при който под въздействието на определени фактори органичен материал (например дърво) може да се превърне в скала.

Твърдението е много остро критикувано, било то от исторически (невъзможността за асоцииране на планината Арарат с планинска верига толкова на юг), било от археологически или геологически причини. Всъщност по мнението на повечето специалисти скалите на „Ноевия ковчег” са просто вулканични образувания и толкова. „Едва ли има търсач на Ноевия ковчег по света - обобщава Пол Зимански, известен археолог, специалист по Древния Изток, - който да не е обявил, че го е открил.”

Наистина, прокламираното откриване на Ноевия ковчег е много проблематично преди всичко заради почти нулевата вероятност дървеният материал да се е съхранил в продължение на толкова хилядолетия. Напълно възможно обаче, дори в голяма степен желателно е откриването на самия Потоп.