3 април 1973 г. На ъгъла на Лексингтън авеню и Петдесет и шеста улица в Ню Йорк един мъж вади нещо като пластмасова тухла, долепя я до ухото си и след малко започва да говори по нея. Като по телефон. Репортери и удивени пешеходци, които го гледат с подозрение, чуват, макар и трудно, сред шума от автомобилите наоколо: “Здравей, Джо. Аз съм Мартин Купър. Обаждам ти се от улицата в Ню Йорк, от истински клетъчен телефон, преносим, държа го в ръката си”.
Това е първият в света разговор от мобилен телефон. А човекът, на когото Мартин Купър – създателят на новото комуникационно чудо, звъни, е най-големият му конкурент. Джоел Енджъл, директор изследвания в лабораториите Bell Labs на AT&T, също работи по проект за преносим телефон. Motorola, където Купър е генерален мениджър на отдела за комуникационни системи, обаче го изпреварва.
Следват още няколко разговора, един от които щастливият Мартин провежда с радиорепортер, докато пресича улицата. “Това е едно от най-опасните неща, които съм правил в живота си”, признава той.
“Тухлата”, новината за която веднага обикаля света, тежи 1,1 кг
и е с размери 23х13х4 см. След 10 часа зареждане на батериите може да издържи 35 минути разговор. Правнуците й днес са 10 пъти по-леки и 5 часа разговор са нормални след едно включване в контакта.
Минават обаче 10 години, докато мобилният телефон бъде усъвършенстван и готов за масова употреба. През 1983 г. Motorola пуска на пазара своя "DynaTAC", който вече е с тегло едва половин килограм и цена 3500 долара. Така започва истинска революция в комуникациите.
“Хората искат да разговарят с други хора – не с къща, офис или кола. Те търсят свободата да общуват независимо къде са, разкъсали оковите на медните жици. Тази свобода се опитахме да им демонстрираме през 1973 г.”, обяснява Мартин Купър.
Всъщност още през 1967 г. той създава предшественика
на мобилния телефон, и то за конкретна група от хора - полицаите. Дотогава органите на реда в Чикаго, където живее и работи Купър, използват радиостанции, инсталирани в колите. Полицията се опасява, че служителите й ще изгубят контакта с населението, ако всеки път, когато е необходимо да се свържат с централата, влизат в автомобила. Купър, тогава служител в Motorola, конструира апарат, с който полицаите поддържат връзка с централата и извън колата. Те носят на рамото си приемник с микрофон. В автомобила остава единствено предавателят.
Купър е пристрастен към техниката от дете. Роден в Чикаго през 1928 г., той става бакалавър и взема магистърска степен като електроинженер в Илинойския технологичен институт съответно през 1950 и 1957 г. Преди да започне работа в Motorola през 1954 г., 4 години служи във военноморските сили на САЩ на ескадрен миноносец по време на Корейската война и по-късно на подводница, стационирана на Хаваите.
През 60-те години на миналия век Джон Мичъл е главен инженер на проектите за преносими комуникационни продукти на Motorola (по-късно – от 1980 до 1995 г., той е президент на компанията). Мичъл натоварва Купър с разработката на телефони за автомобили. Двамата са двигателите на проекта за преносимия клетъчен телефон, който в голяма степен променя живота на милиарди хора по света.
По-късно Купър признава, че се е вдъхновил за разработката на мобифон, когато гледал как капитан Кърк говори по комуникатора си в телевизионните серии “Стар трек”.
Днес в света 4 милиарда души
ползват мобилни телефони, абонатите им са повече, отколкото на стационарните.
Мартин Купър напуска Motorola и през 1992 г. създава ArrayComm – компания за безжични технологии, която се стреми да повишава капацитета и покритието на клетъчните системи. Там той формулира и свой закон – закона на Купър. Според него количеството информация (глас и данни), което се предава в определена част от целия използваем радиоспектър, се удвоява на всеки две и половина години, откакто през 1896 г. Гулиелмо Маркони патентова радиото.
И въпреки това той не е доволен от напредъка при мобифоните. “Ние си представяхме, че един ден никой няма да звъни по телефон, закачен за жица, защото всички ще са безжични”, казва изобретателят. Купър бил толкова въодушевен след първия разговор, че се пошегувал, че в бъдеще всеки човек ще получава телефонен номер при раждането си и ще умре тогава, когато престане да отговаря на позвъняванията. Той очаква деня, в който ще е достатъчно да си помислиш да се обадиш на някого, и телефонът автоматично ще набере номера му. И когато апаратът ще е имплантиран в тялото. “Пречките не са в технологията, а в хората. Хората са наистина консервативни”, заявява в интервю човекът „мобилен телефон”.
