„Новият папа“ се справя и без обаянието на Джъд Лоу. Докато Лени Белардо излъчва сексуалност и сарказъм, Джон Бранокс на Джон Малкович (на снимката) е неговата притовоположност – деликатен, разсъдлив, колеблив.
Борбата за католическия престол никога не е изглеждала така забавна, както в „Новият папа“, смятат критиците. Сериалът продължение на историята, която Паоло Сорентино започна през 2016 г. с „Младият папа“, тръгна в НВО GO на 10 януари, когато беше и официалната му премиера в Италия (световната е на 13 януари). Преди това беше показан като част от програмата на филмовия фестивал във Венеция и остави публиката очарована. Ревютата на критиците потвърждават първоначалното впечатление.
ВНИМАНИЕ! Следват детайли от съдържанието на „Новият папа“.
Последният епизод на „Младият папа“ остави публиката жадна за отговори. В новите епизоди (девет) Лени Белардо (Джъд Лоу) е в кома и докато се бори за живота си след сърдечен удар, кардинал Войело (Силвио Орландо) се опитва да му намери достоен заместител. Спира се на британския аристократ Джон Бранокс (Джон Малкович), който първоначално не е убеден, че неговият житейски път води към Ватикана. С развитието на историята става ясно, че подобно на Белардо, Бранокс също е изтъкан от пороци – дори още по-лоши. Той е суетен, похотлив егоцентрик, освен това крие голяма семейна тайна и всичко това го прави труден за контрол от Войело.
Все пак Бранокс приема ролята на глава на католическата църква, но пред него се изправя събудилият се от комата Пий XIII, готов да се завърне на папския престол. Между двамата се разразява титанична битка за челното място във Ватикана, междувременно градът-държава е застигнат от сексскандали, тероризъм и други светски проблеми.
„Новата история на Паоло Сорентино е възмутителна, дръзка, съблазнителна, секси, византийска, визуално пищна – пише Джон Андресън в статия за „Уолстрийт Джърнъл“, озаглавена „Новият папа“ възкресява забавлението“. – Сериалът е в писането – писане, което в по-голямата част от деветте си епизода е истински пакостливо.“
Сценарият е фасетъчен, хладно дистанциран и европейски до мозъка на костите, накратко: типично сорентиновски, смята Андерсън.
„Новият папа“ не е сериал само за религията. Той е за власт, бизнес и гангстери. Най-важни са персонажите и тяхната човечност, или по-скоро липсата им на човечност. Имайки предвид това и близката история на папството – с папи, които умират, абдикират и обявяват война на статуквото – католическата църква се е превърнала във вдъхновение за драматични възстановки и нови истории. (Гледайте, моля, „Двамата папи“, един от най-добрите филми на изминалата година)“, пише Андерсън.
Всеки зрител, запленен от „Младият папа“, трябва да е спокоен, че продължението е също толкова богато, очарователно и енигматично, казва Зан Брукс в ревю за „Гардиън“. Според впечатленията си от пъвите два епизода на сериала (колкото са били показани по време на фестивала във Венеция), той дава 4 от 5 звезди за „още едно дълбоко гмуркане в потайния свят на Ватикана“.
„Папа Пий XIII може и да гние в болница, но неговото присъствие върви по коридорите на сериала. Лоу се появява в призрачна форма, поставяйки успокояваща ръка на притеснено рамо или парадирайки по бански на плажовете на Лидо. (Сорентино винаги е обичал да жонглира между дълбокото и профанското) – пише Брукс. – Хубаво е, че се завръща, но от това, което видях за два епизода, съм по-впечатлен от новото лице. Малкович играе Бранокс деликатно, с мъркаща и странна харизматичност, изразена в лилавия му костюм и размазаната спирала под наблюдателните очи. Когато не се изляга на ватиканската мебел, Бранокс обича да гали арфата си.“
Малкович е като „изваден от „Алиса в страната на чудесата“, Лоу носи лятото през януари с изрязани бански, но са забавни и епизодичните роли на Мерилин Менсън и Шарън Стоун. По време на папска аудиенция те питат новия папа (Йоан Павел III) кога най-сетне еднополовите бракове ще бъдат санкционирани от Църквата.
В статия за сп. „Атлантик“, озаглавена „Старата магия на „Новия папа“, Спенсър Корнхейбър пише, че сериалът на Сорентино се справя и без обаянието на Джъд Лоу (критикът е гледал пет от деветте епизода). Докато Лени Белардо излъчва сексуалност и сарказъм, Джон Бранокс е неговата притовоположност – деликатен, разсъдлив, колеблив.
„В по-голямата си част сериалът е точно толкова вкусен като преди – вкусен, ако имате вкус към телевизия, която прилича на визуален албум, диалози, които звучат като погрешно преведени публикации в Туитър, и монахини, които танцуват под звуците на клубна музика, а трябва да имате – казва Корнхейбър. – Истинската котва на продукцията, сега ми е ясно, не е нито един от звездите папи, а по-скоро странната артистична визия на Сорентино.“
Критикът на „Атлантик“ също се изкушава да сравни „Новият папа“ с „Двамата папи“ – прилика той например открива в това, че и двете продукции се опитват да противопоставят сакралното с обикновеното. Приличат си и по саундтраците си от съвременна попмузика. Но филмът на Фернанду Мейрелис е претъпкан с информация, докато сериалът на Сорентино те оставя с усещането, че рисува и пише все едно сънува.
В първия сезон Войело бе комична противоположност на грандиозния Лени Белардо. Във втория кардиналът е близо до герой, или по-скоро антигерой, трогателен в желанието си да се докопа до папския престол и трагичен, защото освен харизма, му липсва и смелостта да направи последната крачка.
„Същността на работата на Сорентино и попкултурното увлечение по папата се крие в осъзнаването на миряните, че слугите на Бог са само човеци – заключава Корнхейбър. – Както в художественото произведение, така и в реалността Църквата устоява на малките спънки и на изобличаващите разкрития. И продължава с бойна стъпка напред, непроменена след всяко повдигане на завесата. В „Новият папа“ малко вероятното оцеляване на Белардо след инфаркт е като оцеляването на Църквата и на Христос: едно от най-великите шоута на Земята. В най-силните си моменти сериалът на Сорентино е нещо такова.“
