Ако Гъртруд Щайн е нарекла поколението, достигнало своята зрялост в пика на Първата световна война и преживяло Втората „изгубено“, то, струва ми се, можем спокойно да наречем това, родено между 10 ноември 1989 г. и началото на новото хилядолетие „объркано“. Израснали в годините между неограничените надежди за бъдещето и разочарованията на прехода, децата на демокрацията живеят в дихотомния свят на идеологически обърканите си родители. В технологичния век, във века на свободата на информацията и рекордния достъп до образование децата на скачащите по блокадите от Десети знаят все по-малко за времето преди тях.

„Обърканото българско поколение“ не борави с факти и истини, а с фенски лозунги и заучени фрази. Децата, които ще поемат управлението на страната до 10-ина години, са/сме мъжете и жените, които България отгледа, докато се учи на демокрация.

Обърканото поколение

Кои са децата от „обърканото поколение“?

Аз и Калоян, и Лазар, и Стефани, всички ние сме родени след 10-и. Не помним Живков, нито Младенов, нито „Екогласност“. Не помним нито лудото лято на 1994-та, нито глада от 1996-а. Нашият живот започна след въвеждането на валутния борд, а първото ни влюбване беше след влизането в Европейския съюз. Свързваме Царя само с всенародните вълнения при пристигането му и цъфналите на всеки ъгъл сергии за захарен памук.

Чували сме, че Иван Костов е „разпродал държавата“, но нито знаем какво точно е разпродал, нито каква е точно тази държава. Смяхме се на Соломон Паси, когато се разплака при влизането ни в НАТО, просто защото за едно дете е смешно да вижда големите да плачат.

Подписването на договорите за влизането ни в ЕС мен лично ме хвана между две ледени сокчета в градската градина и блестящосините очи на една съученичка. За нас не беше важно, тогава не мислехме за него, беше ни все тая, беше нещо, което ни се полагаше.

Както и демокрацията. Не мислим за нея, не я храним, нито поим, защото си е тук и винаги ще бъде. Ние сме децата ѝ, които заминаха и дори забравиха да ѝ се обаждат от време на време. Заслужаваме ли я тогава?

Напред в спомените за Десети

Сядам в модерно кафене в сърцето на царската градина, все още пазеща част от любимите флорални екземпляри на Борис III, и поръчвам късо италианско кафе и популярна газирана напитка. В пространството срещу мен се вижда странна архитектурна инсталация, предназначена да запълни оголеното място на взривения мавзолей на червения барон Георги Димитров.

Имам среща с Калоян, който се е прибрал преди два дни в България. От 3 години той работи в голяма банка в Лондон, завърши в Амстердам, докторантурата му е от университета в Охайо, САЩ. Прибира се от дъжд на вятър главно за да види дядо си в благоевградското село Бело поле и да пробват заедно новата реколта от люта македонска ракия.

„Не знам дали трябваше да бутат мавзолея. По-добре да си знаем историята и да не я отричаме“, разсъждава Калоян и допълва, че въпреки солидното си образование не знае много за Димитров. „Не беше ли онзи, който сам се е защитавал на някакъв процес в Германия?“, пита ме плахо и когато му кимвам утвърдително, допълва: „Умен човек е бил. Не са много такива днес.“

Калоян смята, че Георги Димитров е бил умен човек и че няма такива много днес просто защото не знае нищо за него.

Докато аз и Калоян ходехме на училище, не се учеше нищо за най-новата история на страната. Не говорехме за комунизъм, нито за репресии, нито за Народен съд. Цял срок отделяхме на зверствата на нацистката власт, но никога не чухме от учителите си нищо за зверствата в собствения ни дом. За тях научаваме само от родителите си, от телевизията или от някоя и друга статия в интернет.

В резултат в главите ни се е образувала гъста мъгла от размита информация, на която не знаем дали да вярваме. „Обърканото поколение“ борави със смесица от факти, верни и неверни, които представят света нюансиран, но непълен, свят, погълнат от необясненото тъмно минало и неизграденото светло бъдеще. Свят, който ще трябва да управляваме, свят, който ако осъзнаваше какво причинява в главите на същите тези деца, щеше да е много по-внимателен.

„10 ноември е едновременно щастлив и тъжен ден. Идва краят на една епоха, изпълнена със забрани, липса на свобода и доказано неработещ режим на управление, но същевременно дава начало на нова още по-мрачна епоха от историята ни, която свързвам с беднотия, управление на мутрите и опашки за хляб“, пък ми казва Лазар, на 28 години, който работи в голяма международна компания в София.

Неговото мнение не е частен случай. Огромно мнозинство от деца, родени след промените, вижда в лицето на режима един свят на забрани, но и свят на безметежност и спокойствие. Демокрацията пък асоциират с прословутия български преход и неумелите подскоци на обществото ни да се нареди до държавите, на които искаме да приличаме.

„Новата още по-мрачна епоха“ от мислите на Лазар не е пряка присъда върху самата същност на демокрацията, а поглед в изкривеното огледало на нашата си домашна действителност. Проблем обаче има. И той е свързан с разминаването на границата. Отказът да осъдим категорично и завинаги предишния режим и невъзможността ни да погледнем отвъд проблемите на собственото ни съществуване, днес и сега, ще съпътстват винаги това поколение.

„Лично мнение за Тодор Живков не мога да кажа, но поне според това, което са ми казвали моите родители – хората са били съгласни с неговото управление. Да има работа за всички. Всичко да е за всички. Въпреки че и тогава много неща са били неявно прибирани по джобчетата на разни хора“, пък ми казва Стефани, на 29 години, която също работи в голям международен конгломерат.

Отново драматично разминаване между нужната категорична оценка за един човеконенавистен режим и продължащото му представяне като една недотам лоша система със своите системни грешки.

Преграда пред диктатурите

Психологията на идеологическа обърканост беше абсорбирана от децата, навигирана от неумелите опити на родителите да представят миналото.

Денацификацията в Германия изгради едно общество, което изпитва абсолютна нетърпимост дори към най-леките опити за „измиване на очите“ на нацизма. Неслучилият се разговор за наследството на комунизма в българските учебници създаде наивни млади хора, за които е все по-трудно да намерят границата между злото и неговите „пирови“ дарове и ценностите, които създават свободното общество.

А точно умението да разпознаваме пълзящите опити за връщането на старите режими и издигането на нови е това, от което и „обърканото поколение“, и тези преди него имат нужда. Диктатурите са търпеливи и разчитат на мъглата, през която да прокарват нездравите си политически идеи. Последната преграда пред тях е общностното ни усещане за справедливост. А то се гради на знания, на истините и на фактите. Такива, каквито не бяха дадени на децата на демокрацията.