Световноизвестният цигулар и концертмайстор на Държавна опера-Пловдив Мичо Димитров откри своята петнайста, както той я нарече, „соло“ изложба във фоайето на ДКТ “Ив. Димов“ в Хасково. Това бе и отварящото събитие на 44-то издание на Музикалните дни „Проф.Недялка Симеонова“. Той е и част от журито, което ще оценява два дни изпълнителите в международния конкурс за цигулари, който се провежда в рамките на Музикалните дни.
„В изложбата е душата на музиканта, но в приказния свят на художника“. Така художничката и галеристка Татяна Форева представи Мичо Димитров на хасковската публика.
Голямата любов на маестро Димитров е цигулката и музиката за него е най-великото изкуство, но рисуването му дава друга възможност за изразяване.
Визитка
Мичо Димитров е роден в Пловдив на 20-ти май 1956 година.
Наполовина е хасковлия, по майчина линия. Макар че не са професионални музиканти, родителите му имат специално отношение към изкуството, откъдето идва и любовта на сина им към музиката.
На 6-годишна възраст започва да учи цигулка в Школата на читалище „Иван Вазов“ в Пловдив при Спиридон Колев, а впоследствие при Росица Диамандиева.
През 1963 г. продължава обучението си в Детската музикална школа към ПМУ при цигулковия педагог Тодор Кацаров, по което време печели първия си международен конкурс – „Ярослав Коциян“.
Заради добрите си резултати, завършва Музикалното училище преждевременно и на 18 години е един от двамата цигулари, приети без конкурсен изпит Музикалната академия в класа по цигулка на проф. Боян Лечев. Учи и в класа по камерна музика на проф. Владимир Аврамов, при които завършва и майсторския клас.
При изявите си в големи музикални конкурси Мичо Димитров е забелязан от световноизвестния цигулков педагог проф. Ифра Нииман. Получава стипендия и специализира при професора във Висшето училище за музика и драма „Гилдхол“ в Лондон.
През 1983 г., по покана на диригента Добри Петков Мичо Димитров става концертмайстор на Пловдивската филхармония, където свири до 1988 година. След това се мести в Холандия е водач на камерния ансамбъл „Ардис“, с който концертира в страната и прави записи за Холандското радио. През същата година става и концертмайстор на Радио-симфоничния оркестър в Хилверсум. Преди две години се завръща в България и от 2017 г. е концертмайстор на Държавна опера – Пловдив.
Маестро Димитров, роден сте в Пловдив, но сте с хасковски корен по линия на вашата майка, разкажете за тази връзка.
Не съм имал детство в Хасково, майка ми много млада е излязла от града. Тук е родена и е живяла в ученическите си и гимназиални години. Оженва се за баща ми, който е от Пловдив и тук е бил войник, с него заминава.
Години по-късно чак аз започнах да идвам в Хасково, като млад изпълнител в едни от първите Музикални дни „Проф. Недялка Симеонова. Това беше още през 70-те години /б.а. на 20-ти век/. Тогава нямаше конкурс, беше нещо като фестивал. Свирил съм със Софийската, с Пловдивската филхармония като солист. Познавах сестрите на Недялка Симеонова и Митко Симеонов /б.а. син на Недялка Симеонова, цигулар и саксофонист, дългогодишен ръководител на Оркестър „София“/ . Но усещам Хасково, като място на корените ми.
Радвам се, че в последните две-три години и майка ми имаше възможността да бъде тук с мен на празниците и беше много хубаво и за нея, радвахме се на топло посрещане. Така че усещам , че този град е нещо по-дълбоко за мен, отколкото съм очаквал и винаги идвам с огромно удоволствие. А от миналата година съм и в журито на конкурса.
Тоест не сте скъсал връзката с родното място на майка си?
О, да. Майка ми много ми е разказвала за кулата в центъра на града. Как са се срещали там. И сега, когато минавам покрай кулата, която е възстановена, сякаш всичко ми е пред очите. Хубаво ми е да дойда тук. Чувствам се у дома си. Дори, когато правя публикации във Фейсбук, че идвам в Хасково или съм бил, казвам “усещане за вкъщи“. Защото аз останах сам, нямам семейство и двамата ми родители си отидоха. В Пловдив е семейната ни къща, пазя и дома си в Холандия, където прекарах 30 години, но винаги ми е приятно да дойда в Хасково.
А вие правите едно невероятно събитие тук. Много се радвам за този конкурс и че имам възможност да бъда в журито му и тази година. Радвам се, че той продължава да е на името на Недялка Симеонова и чрез него се продължава делото й, защото тя го заслужава. Никога не съм я срещал на живо, аз съм бил само на три години, когато тя е починала, но съм чувал легенди за нея. С много уважение слушам нейни записи и затова се радвам, че в Хасково продължават хората да помнят една от най-великите си съгражданки и да я отбелязват по такъв хубав начин.
Но и аз съм чувала за вас много любопитни и интересни истории, като тази, че макар и на почивка сте способен да свирите с часове. За вас казват колегите ви, че сте гениален музикант, а пък да получиш признание от гилдията, винаги е престижно. Кога се отключи страстта към музиката? Вие и рисувате, четката ли беше първа или лъка на цигулката?
Четката беше първа. Като всяко дете и аз обичах да рисувам. И дори показвах заложби в тази посока. Но пък тогава цигулката спечели цялото ми внимание. Първата си цигулка я видях на витрината на един магазин и докато не я получих не спрях да моля баща си.
Избрах цигулката, защото звукът и ми беше най-персонален, най-личен. А го усетих на концертите на Емил Камиларов и Дина Шнайдерман -родителите на нашия прекрасен колега в журито Стефан Камиларов. Те идваха редовно в Пловдив и бяха прекрасно дуо, което силно ме впечатляваше. Майка ми и баща ми ме водеха на техните изяви, макар да бях много малък.
Тоест вкусът към музиката се култивира от ранна детска възраст?
Абсолютно. Точно думата е култивира се, защото тогава за нас Камиларов и Шнайдерман бяха, като холивудските актьори за по-късното поколение. Аз съм ги гледал с такава обич. Бяха ми идоли.
След това моят професор Боян Лечев и съпругата му Снежина Гълъбова идваха също, Софийски солисти съм слушал. Пловдив кипеше от музикални изпълнения.
Но да ви върна и към рисуването. Нямаше ли вътрешна надпревара през годините кой от двата таланта-на музикант или на художник да избие?
Не, аз започнах по-сериозно да рисувам едва през 2012 година. Имах много приятели художници, най-големите пловдивски- Димитър Киров, Георги Божилов, Йони Левиев...аз бях цигулар в това време основно и те като такъв ме уважаваха. Но преди седем години съвсем случайно започнах отново да рисувам. Направих някакъв абсцес, оперираха ми корен на зъб, подух се и два месеца не бях хващал цигулката. Тогава имах една приятелка рускиня, която реши, че скучая и ми подхвърли: Защо не вземеш да рисуваш? На това аз се изсмях, разбира се. Тя нищо не каза същия ден, но на другия се появи с хартия и бои. И така...минавах няколко дни покрай тях и в един момент се заиграх буквално с това, което ми беше оставила. От ттогава не съм спирал да рисувам.
Обичам да пробвам различни техники, но предимно рисувам живопис с акрил. Пътувам до Китай, където имам концерти и там ме спечели калиграфията. Дори в изложбата в Хасково имам два опуса, които са свързани с тънкописа.
Рисувам пейзажи, но много обичам да рисувам катедрали и църкви, дворци. Харесва ми това строителство, готиката. Виждал съм много впечатляващи сгради при пътуванията си в целия свят.
Рисувате ли музика?
Много е трудно да се каже, но много хора казват, че има музика в картините ми.
По целия свят има много талантливи български музиканти, в този смисъл, като жури на Конкурса за млади цигулари в Хасково чувствате ли се, като „ловец на таланти“?
Абсолютно е така. И съм убеден, че много от хората, които ще чуем в двата дни на конкурса, ще бъдат утре в първите редици на изпълнителите-български, европейски и световни. Тази година има огромен интерес от чужденци и българи към конкурса и им желая от сърце с радост да започнат по трънливия път на музиканта. Защото, когато го гледаш от страни, този път изглежда славен, а всъщност музикантът е с един много работещ живот, не с много пари ,но с много хубави емоции. Дай боже, много от тези деца и младежи да завоюват позиции. Защото расте много хубаво младо поколение. Надявам се да продължат развитието си и искрено им желая да стигнат до големи успехи.
Красимира Славова
