Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 – 15 май 1954) е български финансист, дипломат и политик от Народната партия, а по-късно на умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на търговията, промишлеността и труда (1913, 1919 – 1920) и на външните работи и изповеданията (1926 – 1931).

Считан е за една от най-влиятелните фигури в българския политически живот през първата половина на 20 век, а заради политическите си речи и въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва е наричан „идеолог на българската буржоазия“.

Съдбата му след 9 септември е да умре затворник след многократни обвинения. Първо Народния съд му дава година затвор. Помилван и освободен в навечерието на изборите през 1945 година, Буров се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 година се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. На 25 октомври е интерниран в Дряново, през 1949 година е изпратен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 година е арестуван и на 13 ноември 1952 година е осъден на 20 години затвор, след като е признат за виновен по три обвинения – че е работил за „събарянето и отслабването“ на правителството, че през 1946 година е обещавал създаването на чужда военна база във Варна и че е подбуждал „други държави и обществени групи в чужбина“ към враждебни действия срещу България. Излежава присъдата си в Шумен и Пазарджик. Атанас Буров умира на 15 май 1954 година в затвора в Пазарджик. 

Предлагаме ви пасаж от "Срещи с Буров" с някои негови откровения:

На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят.

Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него.

Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.

Ето защо нас, децата, баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия. „Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте.“

Това бе нашето възпитание. И ние с брат ми, със сестрите ми ядяхме по малко.

Иван Вазов, между нас казано, господин Памукчиев, умря от преяждане. Той се хранеше на обяд в „Юнион клуб“. Даваха му храната с петдесет процента намаление, по изключение, а после си дояждаше в къщи. Той бе пестелив човек, но много ядеше, много. И това го погуби. Ако имаше жена като мене, тя щеше да го възпира. Ето, моята жена има сега десет буркана със сладко от дюли, а ми праща двайсет грама. Не повече. Защото е умна жена и знае човешката лакомия. Тя няма край. Лакомията е бич божи за човека.

Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя. Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.

Ето, това го запишете и го подчертайте. Човек не става свиня само тогава, когато си слага юздата сам. Трябва да става от софрата тогава, когато му е най-сладко ястието.

Българинът не си знае мярката. Ако ебе, ебе до припадък. Ако пие, пие до напиване (но на чужда софра). Ако яде, облизва чинията си.

Само българи съм виждал в Женева, в Обществото на народите да си облизват чиниите.

От: „Срещи с Буров”, Михаил Топалов-Памукчиев, изд. Интерпрес 67