Един от най-ценените от критиката и обичани от хората съвременни майстори на словото -поетът Ивайло Балабанов отбелязва своя 74-ти рожден ден.
Маестрото на римите беше почетен в дома си в Свиленград и от ивайловградчани. От общината той получи за празника си голяма торта и поздравителна картичка от кмета на Ивайловград Диана Овчарова.
Ивайло Балабанов е роден на 28 август 1945г. в село Хухла, Община Ивайловград. Продължително време живее в Хасково, а в последните години – в Свиленград.
Член е на Съюза на българските писатели. Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Лауреат е на „Южна пролет“ през 1980 година. През 2005-та година в рамките на Литературните дни му е присъдена наградата за цялостно творчество на името на Александър Паскалев. Носител е на още много национални отличия за работата си.
Насладете се на частица от брилянтното му творчество:
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах...
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха - пет за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци... във зимния Балкан,
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа.
И турците не стигнаха Париж!
•
ОДИСЕЙ
Благодаря ти, че си жива! Благодаря ти, че си моя!
За твойто сенчесто присъствие под слънцето и за покоя,
който ръцете ти вълшебни разстилат като облак бял
над ядове и грижи дребни, над страсти и мечти от кал.
Благодаря ти, че отключваш в среднощ, когато позвъня;
че пускаш само мен, а пъдиш вън горестите на деня;
че не поиска всичко, дето на младост бях ти обещал;
че зарад мойта бяла риза продаде черния си шал...
Сълзата ми полусълза е, но под семейната стреха
ти с мен делиш не своя залък – разделяш своята троха.
Какво съм аз! Поет и скитник... Все нейде вятърът го вей,
а ти, нещастна Пенелопа, все чакаш своя Одисей.
Но вместо с куфари, в които подрънква вносен порцелан,
той се завръща с гневна рима във ласката на свойта длан
и уж е с теб, но все пътува незнайно някъде без теб,
а ти тъчеш и разтъкаваш... Какво тъчеш? Навярно креп.
Благодаря ти, че си жива! Жената винаги е кей.
А който няма Пенелопа – не може да е Одисей
•
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"
Николов
питам
Зари
Груйо
Не можеш ли да победиш жената
с роза-опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната
записана във турския коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става!-
потънал в Арда ясният й вик.
тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива…
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за български жени.
Не ги възпря ни Отца и Сина
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми,
и тайно нощем търсеха закум;
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка.
Годежен пръстен с турчин не мени.
Пет века продължаваше-жестока-
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжала и честта
насилието срещу красотата,
а простотията- със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше суров закон
че който падне победен във боя
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли челма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни
в бакърите й от червена мед,
че гордият посланник на султана
край Бисер сведе победен байряк
и паднал във нозете на Гергана
поклон й сторил. До земята чак!