28 м не достигнаха на Станимира Раева да се изкачи до най-високият връх в Австрийските Алпи – Гросглокнер.

Председателката на туристическо дружество в Първомай „Траки“ обича големите предизвикателства и търси за себе си трудни маршрути. За  кратко време е изкачила едни от най-трудните върхове на Балканите (не най-високите, а най-трудните) – Титовръх в Македония, Митикас – в Гърция, минала е през емблематичния ръб Кончето в Пирин. Нейната смелост и физическа сила са ѝ дали увереност, че може и трябва да се качи на височина над 2925 м (вр. Мусала). Това обаче я е довело до едно от най трудните решения в живота ѝ – да направи крачка назад, за да се засили и не днес, но още догодина да направи нов опит за изкачването на Гросглокнер.

Станимира се включва в група, организирана от нейни познати, лицензирани водачи. Приключението е планирано по всички правила, а тя – оборудвана с цялото снаряжение – въжета, карабинери, каска, седалка. Изходната точка е хижа Ерцерцог Йохан, на височина 3454 м. Достигането ѝ до там вече я прави първомаецът, изкачил най-голяма надморска височина на собствен ход. За хижата разказва като за уникален многозвезден хотел, но не защото има всички удобства, а защото въпреки, че няма вода и път до там, всичко е отлично подредено, организирано и много, много чисто, а кухнята -  разнообразна. Има специална сушилня за мокри дрехи и обувки, а след тоалетна може  се ползва апарат с дезифенктант за ръце.

Сред туристите, настанени в хижата, има такива, които чакат от дни да се отвори „прозорец“ във времето и да изкачат първенецът, който се извисява и когато няма мъгла се вижда през цялото време.

Групата има късмет да е на изходната точка когато най-после лъчите разкъсват облаците. Трафикът е натоварен. Станимира е в свръзка с още трима човека. Тръгват. Минава се през ледници, сняг, покрай цепнати, движат се по ръбове и остава вече съвсем малко. Оказва се, че не е достатъчно да нямаш страх от височини. Нужно е да вярваш на себе си, че ще издържиш, че ще можеш да се задържиш на скалата и да имаш доверие на хората в свръзката. 28 метра под върха един от групата се отказва. Един не може да остане – или всички, или никой. Станимира разбира, че това е решение, което е най-доброто за нея. „Яд ме е, че не стигнах до края, но осъзнавам, че така е по-добре. 28 м не са много ако си в парка, но 28 м денивелация в планината могат да отнемат часове“. В техния случай е трябвало да пропълзят по скала. А часовете, в които времето е хубаво са броени. Тръгвайки надолу четиримата осъзнават, че ако бяха качили върха, на същото място, на което са се отказали, на връщане са щели да минават при бурен вятър и в мъгла. „Точно когато слязохме времето се промени за секунди. Излезе вятър и облаци скриха върха. Знам, че ако времето беше хубаво и ние щяхме да стигнем до там“

Станимира не стига до Гросглокнер, но достига до Клинглокнер на височина 3770 м. Така мечтата ѝ остава за поне още една година – да достигне 3798-метровия Гросглокнер.