Бойко Цветанов, тенор

Бойко Цветанов (57) е сред най-добрите тенори в света. 24 години е солист на операта в Цюрих, Швейцария. Възпитаник е на Държавната музикална академия (в класа на проф. Чавдар Хаджиев), специализирал при Маргарита Лилова във Виена, при Борис Христов в Рим и при Карло Бергонци в Академия „Верди“ в Бусето, Италия и при Франко Корели. Успешната си артистична кариера Бойко Цветанов започва като солист на Националната опера в София. През 1989 г. печели първа награда в Международния певчески конкурс в Билбао, Испания. В творческата си биография е записал повече от 70 централни тенорови роли и солови партии в кантатно-ораториални творби. Пял е с най-големите оперни певци в света.

- Маестро Цветанов, имате над 70 централни роли на сцената, коя е любимата ви сред тях?

- Това е хубав въпрос, но с труден отговор, защото, както човек си обича всичките деца, по същия начин съм се отнасял много съзнателно и съвестно към всички роли, които съм пял. Но да кажем, че някои съм ги пял с повече желание и по-голям ентусиазъм и това са тези, в които съм могъл във вокално отношение да се изявя най-силно, които най-добре са подхождали на гласа ми.

- Бил сте на много международни сцени и често говорите за това, че за професионалистът няма разлика къде и пред колко души пее.

- Така е, трябва да си винаги на високо професионално ниво. Но разликата е в условията, които ни се предлагат. Още от 70-те години на миналия век съм работил навън и това са 40 години- всъщност колкото съм и на сцената изобщо. Имах голямото щастие още първите ми изяви да бъдат в Залцбург и след това 24 години бях солист в Цюрих опера, пеейки успоредно с това и по цял свят.

Условията в чужбина са много по-добри, отколкото тези в България. Искам да обърна внимание на хората, на администраторите-Министерството на културата, на Областните центрове, да са с повече поглед към музикантите, към хората на изкуството. Защото това е богатството на нацията ни. Ако имаме някакви генерални успехи, които са представяли България по най- добрият начин, това са успехите на българските музиканти и певци, на творците. Ако погледнем на повечето от световните оркестри концерт-майсторите им са българи, те са пълни с български музиканти. Българските оперни певци завзеха световните сцени. А отношението към тях в момента тук в родината им е просто унизително. И тази дума е абсолютно точна, защото заплащането е такова. А без култура и без музикално изкуство, като част от културата на една нация, тази нация си отива. Постигнахме едни върхове, а в момента тези върхове се сриват. Невъзможно е да продължаваме така вече в първото десетилетие на 21 век.

- Нареждат името ви до тези на най-големите тенори в света- до Павароти, Доминго и Карерас, това комплимент ли е или е по-скоро оценка на високия талант на българския изпълнител?

- Разбира се, но и също за изключително високата професионална подготовка, която получаваме в българската Консерваторията. Аз съм възпитаник на проф. Чавдар Хаджиев. После учих в Рим при Борис Христов. Всъщност пътят на оперния певец е продължение на неговия учебен път. Ако не продължим да контролираме гласа си, но не да стоим вкъщи, само поддържайки даден репертоар, а да го подлагаме на действителен контрол -с изявени музиканти и певци, то той се захабява.

- Наистина, важно е да си опитен, да се развиваш...имате много мастър класове, които сте преминал при велики световни изпълнители. Да си сред най-добрите е наистина престижно, но вие сте сред тези, които са най-най на върха. Всъщност имате ли отговор на въпроса защо най-добрите са най-скромни?

- Защото най-много са страдали. Голямото изкуство не е само радост и щастие, то е и голямо страдание.

- Маестро, разкажете ми някой от хубавите спомени, които опазите от вашите колеги по световните сцени.

- Много са тези срещи и спомени. Дълго време съм пял едни и същи заглавия, едни и същи роли заедно с Хосе Карерас и Пласидо Доминго. Имало е случаи, в които те са се отказвали от ролята. Няма да забравя, например през 1994 година премиерата на операта “Иродиада” /б.а на Жул Масне/ в Цюрих, Иродиада изпълняваше Грейс Бъмбри, а на Саломе-Чечилия Газдадве прекрасни певици. Тогава бях разпределен заедно с Хосе Карерас да пеем ролята на Йоан Кръстител. Но се случи така, че по време на една от репетициите, отивайки в залата се сблъсках с Грейс Бъмбри, и тя ми каза: Бойко, ти ще пееш във всички спектакли. Отвърнах й: Добре, но Карерас е тук. Той е в залата е сега влиза на репетиция. А тя: А не, не, не, той след като чу твоя първи висок тон си бемол, се отказа от ролята.

След малко дойдоха Карерас и нашият интендант /б.а.-директор/ Александър Перейра, който сега е интендант на Скалата /б.а.- Миланската опера Ла Скала/.

- Поласкахте ли се в този момент или си казахте: Аз си го заслужавам, толкова труд съм положил?

- Ами и двете, защото наистина бях положил огромен труд за тази роля.

Друго нещо, което страшно ме беше поласкало, е когато Пласидо Доминго беше в Цюрих и е слушал изпълнението ми в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети, той връхлетя в стаята ми, веднага след като приключи представлението, и каза: Аз толкова добър млад тенор не бях чувал! Вие сте човекът, с когото бих искал да работя!

- Сигурно е било трудно да поддържате това високо ниво повече от 40 години?

-В Цюрих пях с най-големите от оперната сцена поради факта ,че операта в Цюрих можеше да си ги позволи. Делейки рамо с тях, човек израства, не можеш да си позволиш да бъдеш едно ниво под тях, напротив. Даже бих казал, че ние-българите дори сме се чувствали винаги задължени да сме малко пред другите. И за това си има една съвсем проста причина: в света има много импресарски агенти, които са французи, италианци и от всякакви други нации, дори румънците имат няколко известни агенти, докато в България ние бяхме изоставени от държавата и пробивахме печелейки конкурси и прослушвания. Никой не ни е лансирал, зад нас не е стояла някаква влиятелна личност, разчитахме само на таланта си. Затова се радвам, че съм изправял толкова пъти публиката на крака...Няма да забравя, например, през 1997 година концерта във Виена, когато, като външен министър на България гостува Надежда Михайлова. Пяхме с Гюзелев, Александрина Милчева, Веселина Кацарова, Владко Стоянов. Аз пях тогава една ария на Калаф /б.а. от операта „Турандот“ на Пучини/, публиката избухна и заедно с тогавашния президент на Австрия дълго ни аплодираха на крака.

- Какви мисли ви вървят в такива моменти?

- Това е по-скоро една емоция, едно желание да прегърнеш всички хора в залата, тъй като, когато човек е оценен подобаващо, е изключително щастлив и иска да сподели това щастие буквално с всички хора по света.

- А имате ли ритуал, който повтаряте  преди да излезете на сцената?

- Не, единственият мой обряд е страхът или по-скоро вълнението, което ме съпровожда всеки път, когато излизам на сцена.

- Казвате ми, че след толкова години не сте преодолял сценичната треска?

- Тя не е по-малко силна днес, отколкото в първия момент на излизането ми на сцена. Нещо, като да се раждаш отново и отново...

- А защо започнахте да пеете точно в класическия жанр?

- Още 12 годишен заявих, че искам да стана оперен певец.

Баща ми беше почитател на класическата музика, той беше летец, но свиреше на китара, беше направил ансамбъл от китаристи и мандолисти към ТАБСО. За първи път той ме заведе на опера, когато бях на 6 години. Гледахме в Софийската опера “Кармен“ и магията ме хвана още тогава. Това, което се случваше на сцената беше като приказка за мен...

- И сега сте с типичното шалче, което е неизменно на врата на оперните певци, макар, че в момента разговаряме преди репетиция, цивилен сте...

- Шалчето всъщност е един атрибут, не само за красота, а и за защита на гърлото. И ми е много нужно, особено във ветровито време...

- Разкажете за последователите, за младите изпълнители, за хората, които се учат от вас.

- Аз всъщност се върнах в България с една цел-основаването на Фондация „Борис Христов“. Реших да поема по пътя на нашия велик певец и човек- Борис Христов, който за мен е изключителна личност, най-великият Българин от средата на 20-ти век.

Не мога да се сравнявам с този гигант, естествено, но като негов ученик аз искам да продължа стъпките му-да помагам на български артисти. За съжаление, институциите не са чак толкова отзивчиви към моите амбиции, трудно се работи, но пък за сметка на това, когато сам правиш нещо, е по-сладко. Така че продължавам...Вече учредихме и награда на името на Борис Христов, която Фондацията дава за млади изпълнители. Тази година тя беше присъдена за първи път на конкурса „Славянски звън“ във Варна. Вихра Смилкова е нейният първи носител.

- Прави впечатление, че младите изпълнители от класическата музика, от оперното пеене са доста активни...идва ли вълна от млади и надъхани хора в това трудно изкуство? <>-Това е закон в природата-когато се появи една дупка, тя бива запълнена. Смятам, че нацията ни вече е жадна за истинска музика, за истинско изкуство. Омръзна ни експериментът наречен „музика“ , в който преобладаваща беше чалгата с нейните посланици, които, според мен, опорочиха музикалния вкус на нацията.

- Но пък от друга страна вкусът се култивира...

- Разбира се, но за да се култивира наистина, са необходими майстори.

- Заговорихме за великия Борис Христов, който, знам, е изиграл огромна роля във вашия живот, затова ви моля да разкажете отново за него, за ситуацията, в която той решава да ви завещае дома си и за вашия отказ. За решението ви да остане той за хората на България, за всички българи.

- Не просто огромна роля, Борис Христов изигра решаващата роля в моя живот. Той беше изключително силен български дух, човек с богата душевност. Запознах се с него след конкурс за обучение в академията му в Италия, който спечелих. Така заминах за Рим през 1988 година. Станахме много близки.

Един ден той ни събра в залата и съобщи пред всички, че иска да съм наследник на къщата му в България. Категорично отказах с аргумента, че тази къща е символ и трябва да остане такава-Дом „Борис Христов“, както е и до днес, за да могат всички да се радват на постиженията на този велик артист. Хубаво е това, че благодарение на него има такъв дом и в Рим, където той завеща своята вила.

Така че този дом не е просто една къща, а е символ-нещо, което остава за нас, за цялата Българска култура във времето. Защото символи и жестове виждаме често, но често пъти от тях не остава нищо в крайна сметка, мимолетни са...

Аз имам и швейцарско гражданство, но съм българин и не мога да бъда друг, затова и моята цел е да помагам на България.

Продължавам певческата си кариера от тук, въпреки, че ми беше по-лесно да го направя от Швейцария, особено сега, когато приключиха ангажиментите ми с операта в Цюрих.

Та...да, имах щастието да работя с най-големите певци на 20 и 21 век, с най-големите диригенти и това е един огромен опит, който ще се опитам да предам на младите.

Красимира Славова