Ангелина Димова е родена в село Дагойново през 1934 година и освен с бурната си биография, е известна като крупен дарител в региона. Въпреки, че е учила пеене и са ѝ предричали кариера на певица, тя следва химия, а по-късно става един от известните парфюмеристи във Франция. Там я отвежда голямата ѝ любов – военен летец, офицер и личен приятел на генерал Шарл де Гол. Минаването ѝ под венчило е като бурен любовен роман с перипетии и намеса на високопоставени личности. Има един син – Антоний, режисьор и създател на търговската марка „Крис Антони“. Ангелина Димова е добре позната на хората на изкустото в Париж, за които е „Вашата Анжелин“. Била е лична приятелка на Емил Димитров.

Повод за интервюто ни е дареният от нея терен в Драгойново за изграждане на кът за отдих и мемориален комплекс в чест на загиналите за България от селото.

Теодора Кирякова:  Как се стигна до решението да купите и дарите този имот на община Първомай?

Ангелина Димова:  Преди 16 години направих основен ремонт на църквата – прозорци, врати, пода, олтара – много неща. Пари даде и братовчед ми Антон Щерев. Изведнъж видях една къща, влизаща в двора на църквата. Попитах дали може собственикът да ми я продаде. Тогавашният кмет на селото каза, че е много сложно, къщата е реституирана и има много собственици – накратко невъзможно е. Тогава се отказахме. Направихме ограда, оставихме малкия паметник, който е на комунистите. Аз не съм против никого – всички хора, загинали за свободата на България са били герои, независимо какъв е бил режимът и сме длъжни да ги уважаваме.

Години след това моят братовчед Никола Калинов ме попита дали още искам да купя този терен. Аз потвърдих. Той тогава ми каза, че имат план да направят паметник на загиналите. Доста се замислих по въпроса. Отначало отказах, но след седмица-две промених решението си и му казах, че съм съгласна. Тогава започнаха да действат с адвокат Илко Динков. Имало много наследници. Те ги намериха, обясниха им желанието на хората да се направи паметник. Отначало имаше проблем да убедят един от собствениците, но после получиха оферта. Това се случи през месец май. След една тежка процедура се стигна до това да купя терена, след което беше административната процедура този терен да стане собственост на общината. Направих нещо, което бих казала, че е малко дори, защото аз обичам да правя и да оставям следа след себе си.

Т. К.:  Защо го правите? Това Ваша потребност ли е или искате да се реванширате за напускането на Родината?

А. Д.:  Това е моя голяма потребност. Аз съм дълбоко религиозна. Исках да подаря този имот на църквата, той беше като трън в двора ѝ. Това беше 16-годишна мечта. За мен беше свещено нещо да направя това за църквата, но ме убедиха, че да го даря на църквата ще е още по-трудно. За мен инициативата – да се построи паметник на загиналите в Първата световна война е много голям жест. Убедена съм и съм щастлива, че го дарявам за това.

Т. К.:  Как видяхте България при последното си завръщане?

А. Д.:  Аз не съм заминала във Франция като беглец и никога не съм била лишена от правото да идвам в България. Но България в момента е толкова променена. За мен това е истински капитализъм. Живея в една държава, която уж е капиталистическа, но тя е социална – не можете да си представите колко е силно здравеопазването във Франция, а за България съм чувала, че не е добре. Аз проблеми не съм имала, но така ми разказват моите познати – това е капитализъм.

Т. К.:  Вашата професия е свързана с аромати. Години наред сте разработвали парфюми. Кой е ароматът на Вашето детство?

А. Д.:  Разбира се – тютюнът и слънчогледът. Като дете много съм живяла на село при баба ми. Тя ме научи на много неща. Когато дойдох във Франция, мога да ви кажа, че целият селски живот видях да съществува тук – козите млека, козяците и одеяла и т. н. Баба ми ме водеше на тютюна. Той беше толкова дъхав. И след това като го нанижеш не можеше да изветрее. Аз се гордея с това, че съм работила на тютюна. И във Франция кагато разказвах как съм низала тютюн, всички започнаха да казват, че и те са низали. Знам какъв е ароматът на „фльор дьо табак“ (цвете на тютюна). След това и на слънчогледа обичах да ходя. Не знам защо – може би защото слънчогледите са като слънце. Това съм запомнила най – много от детството си.

Т. К.:  Вие сте се занимавала с пеене. Имала сте възможност да станете певица.

А. Д.:  О, това беше в моите детски години (смее се).

Т. К.:  Коя песен би Ви описала най-добре?

А. Д.:  Много са. Аз обичам много музиката, но обожавам Емил Димитров. Той беше мой близък приятел. Гостувах му когато се завръщах в България и той е отсядал при мен. Цялото творчество на Емил Димитров го обожавам. През 1989, когато тук още бяха комунистите, Емил замина на турне в СССР и ме взе като негов представител. В държавата на най-високо ниво всички бяха информирана, дори и Георги Йорданов. Така аз го придружих. Това беше дар за нашето приятелство. Мога да ви разказвам много и за „Моя страна, моя България“. Емил когато я направи, беше написал музиката, но нямаше текста още. Аз бях от първите, които я чуха. Негови „приятели“ дори успяха да я продадат на една американска певица, която изпя нещо като „Завръщам се в Калифорния“. Та мога да кажа, че тази песен съм я слушала още дори когато нямаше текст. Харесвам и Лили Иванова – тя по онова време беше много модерна. И знаете ли защо я харесвам – само Лили Иванова е пяла в зала „Олимпия“.

Т. К.:  Какво искате да кажете на нашите читатели?

А. Д.:  Искам да знаете, че съм безумно щастлива да помогна на тази кауза – за построяването на паметника. Правя всичко с любов и пожелавам на всички да правят нещата с любов. Бях в България когато дойде Папата. И той каза същото – да правим всичко с любов. Беше приятно да чуя тези думи, казани от един такъв висш духовник.