От Кърджали до Устрен ще ви отведе добър асфалтов път. Километър преди селото обаче трябва да последвате кафявата табела и да се отклоните надясно. Тук вече вместо асфалт има само опасно остри камъни.

След около 4 километра пътят ще ви отведе до ремонтираната наскоро хижа Устра. Оттук до крепостта вече вървите пеш, осланяйки се на услужливите, макар с малко загадъчен правопис надписи.

След двайсетина минути катерене по стръмния склон най-после се озоваваме под крепостта.

Устра е построена от Византия в зората на X век и според някои сведения съвсем скоро след това е завладяна от войските на цар Симеон. При наследника му Петър отново е византийско владение. Оттам нататък сведенията са оскъдни. Има спекулации, че е била във властта на Иван Асен II, но те не са доказани. В една византийска хроника четем само, че през 1254 година жителите на крепостта, които хронистът нарича "единородци с българите", предали укреплението на цар Михаил II Асен.

"Граничните крепости, така да се каже, са с двойно предназначение", коментира проф. Христо Матанов, един от водещите български специалисти по история на Византия и от съвсем малкото изследователи, задълбочили се в мрачния период на османските нашествия и края на Втората българска държава. "Тези крепости твърде често минават от една ръка в друга, следователно еднакво добре служат както на българи, така на византийци, турци и на всеки, който ги владее".

Това, че е "една от най-добре съхранените", не значи да очаквате чудеса. От дългата някога 113 метра крепостна стена са оцелели отделни фрагменти. От триетажните наблюдателни кули стоят само основите. Жилищните помещения и цистерните са добре очертани, но празни.

И все пак това е напълно достатъчно, за да си представим как е изглеждала Устра през българския Златен век, като отчаян и последен византийски страж пред напора на Симеон Велики. Стените са били почти три метра дебели и на места са се издигали на осем метра.
 
Впрочем разходката дотук си заслужава дори и само заради гледките. На 1114 метра надморско равнище, Устра е може би най-високата крепост в България, и от стените й можете да видите Източните Родопи в цялата им прелест. Ако се вгледате в посока Джебел, ще различите и съседната крепост Маласар.

"В онази епоха реките са били основни пътни артерии - онези, които не познавали римската пътна мрежа, ползвали речните корита", обяснява проф. Матанов. "Крепостите, които защитават речните долини, са построени така, че да доминират в пейзажа и да имат визуална връзка помежду си. Тоест ако някой противник стъпи в района на днешния Гоце Делчев, да кажем, системата от крепости го забелязва, подава димни сигнали, които за няколко часа могат да стигнат до София... Същото важи и за крепостите по склоновете на Родопите.

След османското завоевание обаче тази предупредителна система е изоставена, и крепостите изчезват от картите. Защо те, които са служили толкова добре на византийци и българи, се оказват ненужни за османците? Според професор Матанов обяснението е просто. "Когато вече се установява Османската империя, много от тези крепости стават излишни и са занемарени, или пък са използвани вторично за строежи. Тоест те или се разрушават, или се саморазрушават, или умишлено се разграбва строителният материал, който съдържат".

Оцеляват само крепостите по стратегическите пътища, но и тяхната функция вече е по-скоро да демонстрират присъствието на властта пред местното население, отколкото да спират нашественици. Добър пример е крепостта във Враня, днешна Сърбия, където в този период гарнизонът се състоял от... цигани-музиканти, които на всеки два часа трябвало да надуват тръбите, за да чува населението, че властта е наблизо.

"В общи линии крепостите във вътрешността са разрушени", казва Христо Матанов. "Някои се чудят днес защо в Швейцария, Франция или Германия има почти непокътнати замъци, а тук са разрушени - ето това е причината: те се оказват във вътрешността на една империя, която вече няма нужда от тях".

https://www.dnes.bg