Три седмици преди Сирни заговезни в някогашното село Дивдядово, сега е квартал на Шумен, се е провеждал старинен обичай, известен под наименованието „Сляпа неделя“, който показва едно коренно различно отношение към старите моми и ергени.

Женитбата е натоварена с особено голяма роля в българската история, а отклонението от семейната норма не се приема добре, дори социумът е изработил различни механизми за "въдворяване" на обществен ред и сред най-непокорните. Появи ли се някой ерген или мома, дърпащи се от венчилото - то решение има, посочва етнологът д-р Ивелина Ефтимова от Шуменския университет.

И за него научаваме от годишника на музеите в Северна България от 1993 г., където е публикувана статията на Нели Желева за "Сляпата неделя".

Първата информация за обичая е събрана по време на подготовката на групата за автентичен фолклор от с.Дивдядово за националния събор в Копривщица през 1991 г. Сведенията, върху които се основава това изследване се отнасят за времето до края на 19 в.

„Сляпа неделя“ се прави три седмици преди Сирни заговезни. Това е времето, когато активният период на сватбите е към края си и когато характерното за него празнично настроение, веселие и надежда по естествен начин хармонира на възраждащата се и обновяваща за нов живот природа.

Две-три баби, известни и ползващи се с уважение в селото, наричани „пазарбашийки“ се събират и определят от коя махала, кои моми и ергени са останали „от тая, от другата година“, та да ги съберат и оженят.

„Колко моми и момци има - да им турим букаити и на тяу“. 

Групата се подбира така, че момите да са повече или равен брой с ергените. Няколко дни преди определения ден съобщават на близките им: „Ши ги събиръми да ги женим у неделя. Вичертъ трябва дъ гу /я/ дувдети!“ Или: „Дувдети гу, бельким ши-му излезли късметю“. Често пъти се налага момите „зорна“ да ги водят, да ги „къндърдисват“ и убеждават.

В неделя вечерта се събират в одаята на една от пазарбашийките. Това става по тъмно и тайно от другите в селото. Момите и ергените, облечени в празнични дрехи, се водят от един или двама от най-близките роднини, но задължително жени. Въвеждането им в одаята е придружено с похвали, отнасящи се до техните качества или пожелания тоя път „да им излезе късмета“.

Всяка мома при влизането в одаята подава на главната пазарбашийка тестемел - „нишан“, който тя скрива.

Като се съберат всички моми и ергени и се огледат един-друг, пазарбашийката вързва с „нишаните“ очите на ергените: „А илати сига момчиута да ви вържим учите, да видим кавъу късмет ши ви излезе.“

Момите се нареждат на разстояние срещу тях. Като ги подредят, пазарбашийките започват едновременно да дрънчат с хлопки и буркаи, крещят и викат, при което се създава невъобразим шум. В тая шумотевица момците се впускат с вързани очи, опитвайки се да уловят някоя мома. Кой която хване, за нея трябва да се ожени. За благодарност към главната пазарбашийка, че им е „намерила късмета“ те й целуват ръка.

Когато момите са повече от ергените, остава „нехваната мома“. За нея пеят специална песен, в която се изразява съжаление, че и тоя път не е успяла да се ожени. 

Информаторите са категорични, че няма случай, в който момъкът да не се ожени за момата, която му се е паднала. Приготовленията за годежа и сватбата се правят за кратко време, за да могат да приключат до Сирни заговезни. Родовете се събират да се уговорят още на другия ден.

От тук нататък предсватбените и сватбените обичаи продължават по традиционния за селото начин.

Трите пазарбашийки, с помощта на които става „събирането“ на младите, са почетни гости на сватбата. Даряват ги с риза, месал или лакът платно, като най-напред за тях се отделя от платното.