Състезателят по аеробика Тихомир Баротев преди дни беше избран за Спортист на 2018 година в Хасково. 20-годишният възпитаник на местния клуб „Виолена” не успя да присъства на церемонията в зала „Хасково”, тъй като беше на подготовка с националния отбор.
Завършил е СОУ „Св. Паисий Хилендаски” в Хасково. За кратко учил в Софийския университет европеистика с английски и френски език, но спира, тъй като преценя, че това не е неговото поприще и се отдава на спорта. През изминалата година той има редица успехи, сред които 2-ро място на Световна купа /индивидуално/ в Пловдив, 1-во място на Световна купа /група/ в Пловдив, 3-то място на Световна купа /група/ в Португалия, 3-то място на Световна купа /група/ в Япония, 2-ро място на Държавно първенство /индивидуално/ в Кърджали и 1-во място на Държавно първенство /група/ в Кърджали.
Каква е оценката му за този приз, какви са бъдещите му планове, разказа Баротев в интервю за Haskovo.net.
От колко време се занимаваш с аеробика?
Започнах през лятото на 2009 година. Тръгнах на шега, просто да спортувам нещо. Работното място на мама беше близо до залата и месец по-късно станах състезател, а същата година ми беше първото състезание.
Тогава спечели ли медал?
Да. Тогава се състезавах само в категория „групи” във възрастовата група 9-11 години. Бяхме с бронзов медал, състезанието беше в Пловдив.
Кой те запали по този спорт?
Въпросното лято на 2009 година прекарвах много време пред компютъра, играех много видео игри и заради това мама и тати искаха да спортувам нещо. Понеже мама работеше близо, избрах този клуб. В началото можех да правя само шпагат, но може би се запалих по спорта, вече като отидох в залата, преди това не бях чувал за аеробика.
Какво те мотивира да останеш в спорта вече 9 години – този първия медал или нещо друго?
По-скоро ми хареса това, че колкото по-добър ставаш, ходиш на толкова по-големи състезания извън България. А аз много обичам да пътувам. Това ме мотивираше да се подобрявам все по-вече и повече, за да мога да пътувам. Освен това средата, в която тренирах, ми беше много приятна. Още от самото начало се сприятелих с всички. Може би през годините ме е държало това, че пътувам и това, че винаги виждам резултатите на състезанията и не мога с нищо друго да свържа чувството преди да изляза на сцена, да си на почетна стълбичка, да те награждават, да слушаш българския химн, не мога да го опиша с думи. Самата тази тръпка ме държи, колкото и да е трудно понякога.
Кой ти беше първия треньор?
Първо Мая Георгиева заедно с Теменуга Илиева, която остана и до момента.
Преди дни беше избран за Спортист на годината в Хасково, но не присъства на церемонията. Как приемаш този приз?
Аз изобщо не го очаквах. Откакто се качих в групата на мъжете (18+) това да вземеш медал е много трудно. През миналата година имах главно медали с група и през 2017-а бях седми в класацията за награждаване в Хасково. Тази година чух, че съм номиниран и изобщо не очаквах, че съм в тройката. Пак имах доста добри резултати с група и на последното състезание имах и сребърен медал при индивидуалната надпревара. Може би това е повлияло най-вече за този приз, но го приемам с изключителна гордост. Това за мене е много голямо признание, много съм радостен и изненадан.
Кои са ти по-ценните успехи – индивидуалните или груповите?
Определено груповите. По-приятно ми е да се състезавам групово, понеже на сцената не си сам, с отбора си. След това успехите са споделени, всички заедно се радваме и се обединяваме за една цел е много по-приятно.
Какво не успя да постигнеш през 2018 година?
Съжалявам, че не успях да вляза на финали на Световното при индивидуалната надпревара. Просто не бях сред първите 8 състезатели и нямаше как да участвам. За финал се класирахме само група.
Можеш ли да кажеш какво не ти е достигнало да влезеш в 8-цата и да играеш на финали?
Може би подготовката. В този период повече бях наблегнал на груповата категория, просто не се бях подготвил добре за индивидуалната. Не играех с този хъс и с тази ясна нагласа, че трябва да изляза и да покажа най-доброто от себе си.
Каква година изпрати?
Изпратих една много, много успешна година. Този приз за Спортист на Хасково, при това при мъжете, е вече „черешката на тортата”. Силно се представихме на последната трета Световна купа в Пловдив, където станахме първи в груповата надпревара и сребърен медал в индивидуалната. През цялата година цел ми беше да съм на финали при мъжете. Реално сребърният медал на тази Световна купа много ме зарадва.
През 2018 година в категория групи останахте на второ място в ранг листата на Световните купи, като първи са руснаците. През 2017 година позициите ви бяха разменени. Ще успеете ли през 2019-а да детронирате Русия от първото място?
Да, много се надяваме. Но най-голямата ни цел е медал на Европейските игри, които ще бъдат през юни в Беларус. Това е най-голямото състезание за спортната аеробика, която не е олимпийски спорт.
Ти за първи път ли ще участваш на Европейски игри?
Да, много ще съм развълнуван. Там в аеробиката ще има само категории „двойки” и „групи”, няма да има индивидуална надпревара и „тройки”.
Какво ти коства да достигнеш до това ниво?
Като по-малък си мислех, че ми коства много от свободното време - това, че не можех да излизам с приятели и пропускането на празници, рождени дни, тъй като бях по лагери и състезания. Сега като по-улегнал и пораснал виждам, че аз по друг начин бих си използвал свободното време. За мене това да тренирам и да се състезавам, се превърна в начин на живот, така че сега може би ми коства физическа сила, защото се изморяваш, понякога не си много в настроение да тренираш, но трябва да си събереш мозъка и да отидеш в залата.
Имаш ли моменти на демотивация и намерения да се откажеш от спорта?
Понякога, когато много сме се трудили и не сме получили това, което заслужаваме като резултат, тогава може би и аз, и моите съотборници леко се демотивираме, защото на големи състезания има държави, които просто са наложени и има кой да им пази гърба на съдийската маса. Може би тогава има кратък период на демотивация, в който си казваме, че колкото и усилия да полагаме, нищо няма да стане. Но това са само кратки периоди.
Виждаш ли твои последователи в хасковската школа?
Има много талантливи деца. Вижда обаче, че като тийнейджъри има много други неща, които ги разсейват и гледат на времето, прекарано в залата, малко като загуба на време. Не виждам тази мотивация, която имах аз на техните години. При тях надделяват излизанията и развлеченията, и много лесно се отказват.
Какъв е твоят съвет към тях?
Трябва много добре да си обмислят приоритетите и да запомнят, че ще могат да излизат и на 20 г., и на 30 г., и да прекарват време с приятелите си, но на 30 г. няма как да се върнеш в залата и да наваксаш пропуснатото. Затова моят съвет е да си подредят ясно приоритетите и да осъзнаят на колко много учи спорта.
Ти замислял ли се за треньорска дейност, предвид факта, че активната спортна кариера в аеробиката приключва доста рано?
Да, аз от година-две помагам в залата на моя клуб в Хасково, когато не съм толкова натоварен със състезания, харесва ми да работя с деца, да правя хореографии, да им показвам упражнения, да ги тренирам. Сериозно се замислям за треньорска кариера, защото спорта много ми харесва.
С какво се занимаваш сега?
В момента не уча, понеже реших да се отдам напълно на спорта, докато още мога. Тренирам в Пловдив, но се прибирам да помагам в залата в Хасково. Доскоро се занимавах с групови занятия по хийт уърк аут (високо интензивна интервална тренировка), но сега съм се фокусирал върху тренировките и нямам време да се занимавам с това. За кратко тренировките ги водих в София, после в Хасково, но сега се отказах, за да имам време да тренирам аеробика.
На кой посвещаваш успехите си приз годините и първото си място в класацията за Спортист на 2018 година?
Изцяло на моята треньорка Теменуга Илиева, понеже тя е човекът, който винаги ме е окуражавал да не спирам. Тя е човекът, който търси и моите настроения в залата, защото както казах, че не всеки ден се чувстваш готов да дадеш всичко от себе си. Така че изцяло на нея и на моите родители, които винаги са ме подкрепяли и са ми били зад гърба. Когато съм имал сериозни травми и се е налагало да ходя по лекари, те никога не са ми казвали: „стига, вече е време да спреш!”. Напротив, винаги са ми казвали: „И това ще мине, горе главата, продължавай напред!”.
Интервю на Анета Кутелова
Deniss
Sashko
Митко Андреев ликвидатор специалист--- евроагроном
учител
До учителя
Педро
Диев