Преди седмица се разхождах със съпругата си по мраморното било на Северен Пирин. Не успяхме да стигнем до Снежника в Казана, но пък циркусите на изток от Кончето бяха пълни със снежни петна, а микроледникът под Кутело беше наистина голям (на снимката). И неизбежно си спомних за първите си стъпки като млад изследовател на климатичните промени…

„Дали искам да се включа в експедиция за изследване на микроледниците на Пирин? Вие шегувате ли се? Това е моята планина – разбира се, че искам!“

Вече не помня кой, кого и как намери, но в средата на студентството си в Германия през 2000 г. някакси се озовах в кабинета на д-р Карстен Груневалд в университета в Дрезден. Навсякъде бяха разхвърляни карти и снимки от Пирин и други балкански планини. Аз търсех възможност за стаж по специалността,  а той – някой, който познава добре Пирин, може да организира всичко на място, има мерак и физиката да търчи из цялата планина и да мъкне на гърба си тежка сондажна техника без да мрънка. Още в кабинета му отбелязах значим пропуск в работата дотогава – беше се фокусирал изцяло върху Снежника под Вихрен, но изобщо не знаеше за съществуването на още по-голям обект, скрит под Кончето. Аз обаче знаех и планирането започна. Бяхме перфектната комбина.

Карстен, симпатичен немски географ, женен за българка, беше открил идеален начин да съвместява професионалните задължения и семейния живот – изследваше микроледници по балканските страни (в литературата се срещат и наименованията снежни или фирнови петна или просто снежници). Общото между тях е, че всички са реликти от последната ледникова епоха и никога не изчезват напълно през лятото, тоест не са просто снежни преспи, а имат структурни черти между фирн и истински ледник. Тезата му най-общо казано беше, че тези обекти са отлични индикатори за изменението на климата и би трябвало да изчезнат при първите признаци на значимо затопляне. Сравнението на снимките на Снежника от 60-те и 90-те години показваше ясна тенденция на намаление на площта. Според него, изчезването му беше само въпрос на време – най-късно до 2015 г. при очакваното ниво на затопляне – и затова спешно трябваше да се вземат проби за всякакви анализи. От тях можехме да научим много неща за историческите промени на Балканите – от климата през замърсяването и индустриалната активност наоколо. Изобщо щяхме да правим велика наука!

Ходихме в Пирин, скитахме, снимахме и вземахме проби, разведох ги из козите пътеки в циркусите източно от Кутело, Кончето, Бански Суходол и там установихме още 3 микроледника, единият от които наистина е по-голям и дебел от Снежника. Насъбрахме сума ти материал, а после ежегодно ходех около 15 септември да снимам микроледниците, за да правя мониторинг на изменението на минималния им размер и да пращам снимките на Карстен.

Е, той привлече доста средства, публикува множество статии, финансира дузина екскурзии за себе си и студентите си до България и даже има наследници за каузата – последното изследване, което намирам е на български учен, Емил Гачев от ЮЗУ Благоевград, който явно също се е посветил на микроледниците. Резултатите му са абсолютно еднозначни – Снежникът не само няма намерение да изчезва, а размерите му изобщо не намаляват, както се вижда на графиката (долната част).

Всъщност, можем даже да говорим за известно увеличение в последните години. След тежката зима през 2017 г. беше огромен. А снимката от 14.09.2018 г., която получих през една от планинарските Фейсбук групи (по-долу; благодарности на Галина Димитрова), показва че Снежникът днес е видимо по-голям от всяка от снимките в публикацията на Емил Гачев от предходните десетина години.

Всичко това хич не се връзва с предсказанията на климатичната наука отпреди 20 години. Да не говорим за драматичните прогнози, с които медиите ежедневно ни заливаха на фона на жегите в Западна Европа това лято – например за окончателното изчезване на летния арктически лед или „ООН: 2018 ще е най-горещата година в историята„.

Арктическият лед пак си остана с минимум, който е около 1.3 милиона кв. км. по-голям от абсолютния рекорд от 2012 г. А месечната амплитуда на средната глобална температура на долната атмосфера, измерена от сателитите, буквално лети надолу след рекорда от февруари, 2016 г. и годината ще остане много далеч от „най-горещата в историята“. Отклонението от средната температура за септември в периода 1981-2010 г. вече е само +0.14°С, което значи, че току-що преживяхме най-студения септември на планетата в последните 10 години.

Спадът на температурата не е за учудване на фона на новините от НАСА, че през 2018 г. Слънцето навлиза в най-студената си фаза, откакто мерим активността му. Тъй като много отдавна не се е случвало, има неприятно висока вероятност това да се окаже нов дълбок соларен минимум, известен още като Минимум на Маундер, което за ледниците на Пирин и Арктика може да е страхотна новина, но за човешката цивилизация означава… катастрофа с потенциален летален изход за милиарди хора!

Не, последното не е шега. Докато глобалното затопляне – също като капитализмът – дава отлични поводи да си чешем езиците и да правим „страшни“ прогнози за след 100-200 г., то глобално застудяване само с 1-2°С – също като социализмът – може практически да унищожи цивилизацията в рамките на по-малко от петилетка. Историята помни много подобни случаи, в които скована от студ Европа е губела до 50% от населението си. За да предотвратим гибелни последствия в бъдеще, трябва преди всичко добре да я познаваме.

***

Авторът Боян Рашев е експерт по управление на околната среда и ресурсите, консултант по устойчиво развитие, основател и управляващ съдружник в denkstatt България.

Оригиналната статия под заглавие "Климатичен разказ със злокобен край" е публикувана в www.sustainability.bg