88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.
Това показват данните от национално представително проучване, проведено от Агенция "Ноема" по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна, което включва както родители, така и млади хора, бъдещи родители и деца. Изследването представя и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ.
Използването на телесни наказания намалява през последните 5 г. Въпреки това около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация, ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4.
Участниците в изследването споделят, че прибягват до тези средства в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си. Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание.
3/4 от децата, преживели телесни наказания, споделят, че това им е причинило болка. Най-честите емоции, които децата споделят, са на страх и тъга.
Все повече родители осъзнават вредните последици и съответно, оценяват негативно прилагането на телесни наказания и други травмиращи практики. Нагласите по отношение на телесното наказание се променят към по-умерени и по-малко противоречиви, но остават в голяма степен консервативни.
Тревожен е фактът, че „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители.
Респондентите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата - обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места.
Институционалната среда също не се справя добре с премахването на телесни и сходни наказания. Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са също често разпространени: 41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши от вербално насилие; 22% - свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка, а 14% - за практики на игнориране.
Проучването показва, че има срив в доверието към държавата, гарантираща правата на децата. Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 при малтретирано дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта.
Държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание. В същото време обаче се наблюдава стремеж към повишаване на обществената отговорност – намалели са отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете.
Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56%.
Проучването установява още чувствително повишаване на нивото на тревожност сред родителите и младежите през последните 5 години. Ако пред 2013 г. хората, които са оценявали своето населено място като „най-безопасно“ или „по-скоро безопасно за деца“ са били около половината от респондентите, днес те са около 40%.
Преди 5 г. агресията е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за децата в България. Днес родителите я поставят на първо място по опасност, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици, както и лошата приятелска среда.
Тези комбинирани фактори водят до тенденция детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение. Причината за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство.
Ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се определя като задача единствено и изцяло на родителите. В големите градове тези тенденции се усещат по-ясно, поради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите. Повишената тревожност за децата и по-голямата отговорност на родителите води към стремеж към по-голям контрол върху детето във всички основни аспекти на неговия живот.
Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г. видимо намалява времето, което родителите прекарват с децата си. То заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.
Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и неадекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение
Около 67% от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете. Едва 5-6% могат да посочат име на конкретна организация или институция в помощ на децата.
