Какво е научил един ловец на хора от истинския лов? Тази седмица "Дневник" публикува откъси от мемоарите на италианския магистрат Сабела за битката му с мафията през 90-те години. Книгата е публикувана неотдавна от издателство "Ера".
Много е писано и разказвано за жените на мафията. Понякога ги описват като любещи и предани майки, верни съпруги, готови да страдат мълчаливо в сянката на своите съпрузи. В други случаи ги представят като решителни и безмилостни съучастници или направо като истински мафиотски босове, способни да налагат волята си, да ръководят организацията, да решават проблемите с рекета и убийствата.
По тази причина не съществува клише за жената на мафията, или по-точно за жената, която по рождение или свободен избор споделя част от своя живот с "мъж на честта". Безспорно коза ностра е мъжка работа. Жените не са част от нея, но съдбите им неизбежно се преплитат с тези на техните мъже.(...)
Късен следобед на 1 юли 1995 г. Шест души пристигат в единствения малък хотел на Кастелана Сикула, прекрасно градче в областта на Палермо.
Само петима от тях се регистрират - четирима мъже и една жена. Навярно защото искат пет стаи само за една нощ. Както е предвидено в закона, служителят от рецепцията изпраща имената и личните данни на клиентите си в полицията на Палермо. Оттам те се вкарват в информационната система на Министерството на вътрешните работи и се архивират заедно с хиляди други.
Девет месеца по-късно офицер на карабинерите и инспектор от полицията в Оперативния център за борба с организираната престъпност в Калтанисета преглеждат точно този архив. (...) Какво правят едновременно четирима предполагаеми мафиоти в един и същи пансион в Кастелана Сикула, само на петдесет километра от Калтанисета и на един час път до Палермо? Защо не са се прибрали, за да си спят вкъщи? Може би колата им се е развалила. Това означава, че са пътували заедно. Ами жената? Уж била сама, но е спала в стая за двама. Навярно ще е добре проверката да се задълбочи име по име.
Двамата антимафиоти влизат в друг информационен масив и разбират, че не става дума за съвпадение. В началото на 1995 г. Марчело ди Натале случайно е бил проверен и идентифициран от карабинерите точно с един от гостите на пансиона през онази нощ. С тях е бил и Никола ди Трапани. Да, да, точно той, Никола ди Трапани, тридесет и пет годишен, ръководител на бойната мафиотска група от Резутана, свързан с роднинство с други мафиоти, много близък на Леолука Багарела. Бойната му група е отговорна за множество убийства, вече почти година е неоткриваем, всъщност е нелегален.(...)
Нямаме никакво време за губене
Двата оперативни центъра на антимафиотите трябва да работят заедно и да проследят всички гости на хотела през онази нощ, като се започне с Мария Джована. Тя е двадесет и осем годишна фризьорка. Среден ръст, стройна, хубаво, нежно лице. По цял ден работи в своя фризьорски салон в Калтанисета, вечер се качва в колата си и се прибира вкъщи, за да спи. Излиза рядко, а когато го направи, отива да хапне пица с приятелки. Никога не закъснява и не се среща с мъже. Празниците прекарва със семейството си, с приятели и роднини, всичките свестни хора, без криминално минало. Живот нормален, дори банален, като много други. Може би бъркаме, може би хипотезата ни за странната нощувка не отговаря на истината. Кой знае какво всъщност е станало? Ние, мъжете, винаги сме склонни да мислим лоши неща за жените!
В петък, на 19 април, обаче има промяна, монотонният ритъм в живота на Мария Джована е променен. Вечерта, когато и последната клиентка си тръгва, жената напуска фризьорския салон с една голяма чанта, спуска ролетката и закачва надпис "Събота затворено". После се качва в колата и потегля към Палермо. Жената се насочва към новата зона и спира на улица "Алчиде де Гаспари" на стотина метра от сградата на службата за борба с организираната престъпност.
Паркира колата си, взима чантата и се насочва уверено към един от входовете. Не може да се изясни в кой апартамент е влязла, тъй като е прекалено рисковано да я последват вътре в сградата. Не остава друго, освен да се чака.
Към седем и половина сутринта се отваря един прозорец на втория етаж. Антимафиотите нямат никакво съмнение, това е "тяхната дама, Мария Джована". На заден план се вижда и силуетът на мъж, който прилича на Никола. Няма смисъл повече да се чака.
След няколко минути от оперативния център пристигат подкрепления. Влизат в сградата, качват се по стълбите и чукат на бронираната врата на втория етаж.
Само след миг полицаите и карабинерите, останали извън сградата, виждат на същия прозорец на втория етаж един мъж, който сякаш иска да скочи. Прекалено високо е и най-вече - напълно излишно. Човекът вижда долу десетина добре въоръжени ченгета. Никола ди Трапани се отказва и отива да отвори вратата миг преди антимафиотите да я разбият.
Мария Джована събира вещите си, слага ги в чантата и е отведена в службата за борба с организираната престъпност. Седмици по-късно ще постигнем с нея споразумение за присъда от няколко месеца затвор за връзки с представители на организираната престъпност. При смекчаващи вината обстоятелства и условно. Така или иначе, тя е просто една млада жена, влюбена, и най-вече - неосъждана досега. След дълго бягство един от мафиотските босове най-сетне е прибран от антимафиотите. Перспективата е доживотен затвор, затова той решава да предаде старите си съучастници. Иска да сътрудничи на правосъдието. Относително млад е, животът е пред него.
"Искам да говоря със съпругата си. Преди да започнем разпита, искам да говоря със съпругата си."
В първия момент колегата ми е доста удивен, но после решава да позволи тази среща.
Съпругата на боса, ще я наречем Мария, е хубава госпожа от Палермо. Явява се в офиса, облечена в елегантен марков костюм, но гримът й е малко прекален. Гладки, добре гледани ръце, ясно е, че не са вършили домакинска работа. Ноктите й са лакирани в тъмночервено, а на пръстите й има пръстени, достатъчни за витрина в бижутерски магазин. На врата й виси поне половин килограм злато.
Мария кима леко и високомерно с глава на магистрата и ченгетата пред себе си и без да каже нито дума, влиза в стаята, където се намира босът. Разбира се, вътре вече има подслушващо и записващо устройство.
Жената познава добре слабостите на мъжа си
Има достатъчно добра представа и за полицейските правила и знае отлично, че на роднините никога не им се позволява да се срещнат с нелегален в деня на ареста му. Така че доста бързо разбира защо е повикана няколко часа след като са заловили съпруга й.
Ченгетата излизат и преди босът да си отвори устата, без да го поздравява, Мария избухва:
- Ти си луд. Искаш да ни съсипеш. Не мислиш ли за нас? За семейството? Ще ни откарат на някое студено място, без стотинка. Където не познаваме никого и никой не ни познава и уважава. На какво прилича това? Майка ми и баща ми няма да смеят да си покажат носовете навън от срам... Да имат зет предател. За тях не мислиш ли?
Босът едва промърморва нещо. Толкова решителен, когато трябва да стреля, да убива, да слага бомби, сега е направо смазан:
- Само така мога да изляза след някоя и друга година.
- За какъв дявол ще излизаш? Ще си бъдеш винаги предател, боклук, парцал. Баща ти не те ли е научил на малко достойнство?
- Мария... - босът се опитва да каже нещо, почти прикривайки главата си с ръце.
- Майната ти! - отговаря госпожата. - Ако тръгнеш по този път, ще взема един барабан, ще обикалям по улиците на цяло Палермо и ще викам, че не те познавам, че в моето семейство никога не е имало гадняри. Няма и да има. Никога!
Босът става и излиза от стаята. Подава си ръцете с думите:
- Слагайте белезниците и ме водете в затвора. Няма да стане нищо.
Мария е изпратена до централния вход и напуска това място, пълно с ченгета. С високо вдигната глава, така както е влязла. Слиза от колата пред вкъщи и отива да изяде един сладолед. Ценена и уважавана.
Много е писано и разказвано за жените на мафията. Понякога ги описват като любещи и предани майки, верни съпруги, готови да страдат мълчаливо в сянката на своите съпрузи. В други случаи ги представят като решителни и безмилостни съучастници или направо като истински мафиотски босове, способни да налагат волята си, да ръководят организацията, да решават проблемите с рекета и убийствата.
По тази причина не съществува клише за жената на мафията, или по-точно за жената, която по рождение или свободен избор споделя част от своя живот с "мъж на честта". Безспорно коза ностра е мъжка работа. Жените не са част от нея, но съдбите им неизбежно се преплитат с тези на техните мъже.(...)
Късен следобед на 1 юли 1995 г. Шест души пристигат в единствения малък хотел на Кастелана Сикула, прекрасно градче в областта на Палермо.
Само петима от тях се регистрират - четирима мъже и една жена. Навярно защото искат пет стаи само за една нощ. Както е предвидено в закона, служителят от рецепцията изпраща имената и личните данни на клиентите си в полицията на Палермо. Оттам те се вкарват в информационната система на Министерството на вътрешните работи и се архивират заедно с хиляди други.
Девет месеца по-късно офицер на карабинерите и инспектор от полицията в Оперативния център за борба с организираната престъпност в Калтанисета преглеждат точно този архив. (...) Какво правят едновременно четирима предполагаеми мафиоти в един и същи пансион в Кастелана Сикула, само на петдесет километра от Калтанисета и на един час път до Палермо? Защо не са се прибрали, за да си спят вкъщи? Може би колата им се е развалила. Това означава, че са пътували заедно. Ами жената? Уж била сама, но е спала в стая за двама. Навярно ще е добре проверката да се задълбочи име по име.
Двамата антимафиоти влизат в друг информационен масив и разбират, че не става дума за съвпадение. В началото на 1995 г. Марчело ди Натале случайно е бил проверен и идентифициран от карабинерите точно с един от гостите на пансиона през онази нощ. С тях е бил и Никола ди Трапани. Да, да, точно той, Никола ди Трапани, тридесет и пет годишен, ръководител на бойната мафиотска група от Резутана, свързан с роднинство с други мафиоти, много близък на Леолука Багарела. Бойната му група е отговорна за множество убийства, вече почти година е неоткриваем, всъщност е нелегален.(...)
Нямаме никакво време за губене
Двата оперативни центъра на антимафиотите трябва да работят заедно и да проследят всички гости на хотела през онази нощ, като се започне с Мария Джована. Тя е двадесет и осем годишна фризьорка. Среден ръст, стройна, хубаво, нежно лице. По цял ден работи в своя фризьорски салон в Калтанисета, вечер се качва в колата си и се прибира вкъщи, за да спи. Излиза рядко, а когато го направи, отива да хапне пица с приятелки. Никога не закъснява и не се среща с мъже. Празниците прекарва със семейството си, с приятели и роднини, всичките свестни хора, без криминално минало. Живот нормален, дори банален, като много други. Може би бъркаме, може би хипотезата ни за странната нощувка не отговаря на истината. Кой знае какво всъщност е станало? Ние, мъжете, винаги сме склонни да мислим лоши неща за жените!
В петък, на 19 април, обаче има промяна, монотонният ритъм в живота на Мария Джована е променен. Вечерта, когато и последната клиентка си тръгва, жената напуска фризьорския салон с една голяма чанта, спуска ролетката и закачва надпис "Събота затворено". После се качва в колата и потегля към Палермо. Жената се насочва към новата зона и спира на улица "Алчиде де Гаспари" на стотина метра от сградата на службата за борба с организираната престъпност.
Паркира колата си, взима чантата и се насочва уверено към един от входовете. Не може да се изясни в кой апартамент е влязла, тъй като е прекалено рисковано да я последват вътре в сградата. Не остава друго, освен да се чака.
Към седем и половина сутринта се отваря един прозорец на втория етаж. Антимафиотите нямат никакво съмнение, това е "тяхната дама, Мария Джована". На заден план се вижда и силуетът на мъж, който прилича на Никола. Няма смисъл повече да се чака.
След няколко минути от оперативния център пристигат подкрепления. Влизат в сградата, качват се по стълбите и чукат на бронираната врата на втория етаж.
Само след миг полицаите и карабинерите, останали извън сградата, виждат на същия прозорец на втория етаж един мъж, който сякаш иска да скочи. Прекалено високо е и най-вече - напълно излишно. Човекът вижда долу десетина добре въоръжени ченгета. Никола ди Трапани се отказва и отива да отвори вратата миг преди антимафиотите да я разбият.
Мария Джована събира вещите си, слага ги в чантата и е отведена в службата за борба с организираната престъпност. Седмици по-късно ще постигнем с нея споразумение за присъда от няколко месеца затвор за връзки с представители на организираната престъпност. При смекчаващи вината обстоятелства и условно. Така или иначе, тя е просто една млада жена, влюбена, и най-вече - неосъждана досега. След дълго бягство един от мафиотските босове най-сетне е прибран от антимафиотите. Перспективата е доживотен затвор, затова той решава да предаде старите си съучастници. Иска да сътрудничи на правосъдието. Относително млад е, животът е пред него.
"Искам да говоря със съпругата си. Преди да започнем разпита, искам да говоря със съпругата си."
В първия момент колегата ми е доста удивен, но после решава да позволи тази среща.
Съпругата на боса, ще я наречем Мария, е хубава госпожа от Палермо. Явява се в офиса, облечена в елегантен марков костюм, но гримът й е малко прекален. Гладки, добре гледани ръце, ясно е, че не са вършили домакинска работа. Ноктите й са лакирани в тъмночервено, а на пръстите й има пръстени, достатъчни за витрина в бижутерски магазин. На врата й виси поне половин килограм злато.
Мария кима леко и високомерно с глава на магистрата и ченгетата пред себе си и без да каже нито дума, влиза в стаята, където се намира босът. Разбира се, вътре вече има подслушващо и записващо устройство.
Жената познава добре слабостите на мъжа си
Има достатъчно добра представа и за полицейските правила и знае отлично, че на роднините никога не им се позволява да се срещнат с нелегален в деня на ареста му. Така че доста бързо разбира защо е повикана няколко часа след като са заловили съпруга й.
Ченгетата излизат и преди босът да си отвори устата, без да го поздравява, Мария избухва:
- Ти си луд. Искаш да ни съсипеш. Не мислиш ли за нас? За семейството? Ще ни откарат на някое студено място, без стотинка. Където не познаваме никого и никой не ни познава и уважава. На какво прилича това? Майка ми и баща ми няма да смеят да си покажат носовете навън от срам... Да имат зет предател. За тях не мислиш ли?
Босът едва промърморва нещо. Толкова решителен, когато трябва да стреля, да убива, да слага бомби, сега е направо смазан:
- Само така мога да изляза след някоя и друга година.
- За какъв дявол ще излизаш? Ще си бъдеш винаги предател, боклук, парцал. Баща ти не те ли е научил на малко достойнство?
- Мария... - босът се опитва да каже нещо, почти прикривайки главата си с ръце.
- Майната ти! - отговаря госпожата. - Ако тръгнеш по този път, ще взема един барабан, ще обикалям по улиците на цяло Палермо и ще викам, че не те познавам, че в моето семейство никога не е имало гадняри. Няма и да има. Никога!
Босът става и излиза от стаята. Подава си ръцете с думите:
- Слагайте белезниците и ме водете в затвора. Няма да стане нищо.
Мария е изпратена до централния вход и напуска това място, пълно с ченгета. С високо вдигната глава, така както е влязла. Слиза от колата пред вкъщи и отива да изяде един сладолед. Ценена и уважавана.
Източник: dnevnik.bg
