Сър Кристофър Кларк е историк и специалист по международни отношение. По произход австралиец, той работи и живее във Великобритания. Автор на научни трудове и книги за Втората световна война, за последния германски кайзер Вилхем II, за Прусия и др.

Историческият канал Viasat History излъчва неговата авторска документална поредица The Story of Europe за историята на континента от римски времена до периода след 1945-а.

- Разказвате историята на Европа в нова документална поредица. Кои са акцентите в нея? Има ли изненадващи факти?

Поредицата не е за нови открития. Да, открихме и нови факти, но акцентът е, че разказваме историята по нов, свеж начин. И все пак мисля, че много от нещата ще са неизвестни досега на зрителите.

Въпреки че например има студенти от класическата цивилизация, които знаят за пиесата на Есхил "Персите" и разбират какво се случва там и може би дори знаят, че това е първият литературен текст, който използва думата Европа в смисъл на някаква западна общност на държави, това не е нещо, което е широко известно на всички останали. Аз, например, не го знаех. 

Освен това опитахме да разкажем за Ренесанса, Реформацията, религиозната история на континента, политическата история, европейския експанзионизъм към широкия свят - и то по начин, който да изглежда приятен и интересен за широката публика.

- Влияе ли времето на разказа на историята? Бихте ли разказали същото по различен начин например преди 5 или 10 години?

Мисля, че да. Влагаме емоция и в нашия случай го усетихме. Европа, в смисъл на Eвропейския съюз, е в много напрегнат момент. Идеята за европейски политически съюз, за европейски мир, за Friedensordnung, както го наричат германците - сега се намира в опасност и се отварят много въпроси за бъдещето на Европа като политическа организация. Това е момент, в който е не просто приятно, но и може би политически подходящо и спешно да мислим за това, което прави Европа Европа. И какво влезе в Европа в миналото? Какви са причините за формирането на Съюза? И коя е тази история, от която бягаме.

Днешна Европа помни историята на континента и се опитва дa я съхрани за бъдещите поколения. Цялото това наследство ве в центъра на европейската идентичност и съществуване. Но от друга страна, континентът е избягал от ужасяващо минало, особено през 20-и век. И не само. През 17-ти век не е било по-добре. Трябва да мислим за тези неща и да ги свържем с въпроса защо е възникнал Европейският съюз. И какво е заложено на карта, когато обмисляме формата, под която той да продължи да съществува и дали изобщо да продължи да съществува.

- На кой момент от историята ви напомня най-много днешна Европа?

Мисля, че на годините преди 1914-а, преди избухването на Първата световна война. Ако се замислим за света, в който израснах - сега съм над 50, - бяха годините на Студената война. Един свят, изграден върху противопоставянето на две ядрени суперсили. Даже не суперсили, а хиперсили. Имаше и войни - във Виетнам, в Корея, в Афганистан и т.н.

Всички тези войни се случваха и бяха много кървави и смъртоносни, но те се случиха във външна структура, която всъщност беше много здрава. Имаше две ръководни сили, които владееха нещата. Никъде това не се виждаше толкова ясно, колкото в Европа, която бе съсечена на две. През 80-те години на миналия век учих в Западен Берлин, който беше малък остров в комунистическия режим - комунистическата Германска демократична република. Завладяващ град, откъдето можеше да се премине към източната половина. За мен, като австралиец, това бе това бе странно и вълнуващо изживяване - да минавам през граница в града, в който живея, и тя да води не просто към друга част на града, а към друга страна и друг световен ред.

Така че, това беше светът, в който израснахме. Той имаше опасностите и недостатъците си, но също така имаше странна стабилност, странна предсказуемост. Сега сме излезли от тази система на биполярна стабилност. Намираме се в период на истинска разнополюсност. Тя е много по-трудно предвидима, много по-непрозрачна и много по-опасна. Затова, когато си мисля за Европа днес и за враждебността от страна на управлението в САЩ, Русия, Турция и разбира се, на популистките движения вътре в Европа, се връщам точно към годините преди Първата световна война.

- Кое е най-голямото предизвикателство пред континента днес?

Както би казал Бил Клинтън, "връщам се към предходното си изказване". Бих добавил, че сега имаме две големи предизвикателства. Едното беше управлението на международната финансова взаимозависимост в Европа, т.нар. Гръцка финансова криза, която разкри опасностите, свързани със система, в която има паричен съюз и множество суверенни държави, но в която парите се изразходват от суверенни агенции от националните държави. И това създаде един вид разхищаване на икономиката и политиката, което е потенциално изключително опасно за структурата на Съюза. Германският социолог Хабермас беше прав, когато посочи странността и неудачността на тази ситуация, при която членовете на представителите на една държава се отнасяха към представителите на друга държава просто като кредитори, а не като колеги.

Другото голямо предизвикателство е кризата с мигрантите. То е на световно, не само на европейско ниво, макар понякога да го възприемаме така. Нещо като европейски нарцисизъм и егоцентризъм. Европейците последни преживяха последствията от тази криза. Донякъде, те са резултат от горчивите граждански войни и конфликти с ужасни последици за човечеството. В някои от тях Европа и западните партньори са играли роля, в други не толкова директно. Но кризата се случва и като непряка последица от промените в климата.

Така че имаме предизвикателство с исторически мащаб, което е заплаха. Не е вариант границите просто да останат отворени за всеки. Трябва да се намери разумната златна среда и знаците сочат, че в крайна сметка Европа ще намери подходящ общоевропейски, паневропейски начин да се справи с този проблем. Но ще отнеме време, защото демокрацията отнема време, не е като диктатор да издаде указ. Тя е бавна, объркваща и оставя място за всевъзможни критики, но е по-добра от алтернативата. И в крайна сметка, ще го постигнем.

- Как Брекзит ще промени историята?

Ако трябва да съм честен, едва ли ще се случи по-добре, отколкото сега си го представяме. Но той няма да провали Европа. Ако Европа успее, в което искрено се надявам, или се провали, причината няма да е Брекзит. 

В краткосрочен план, може той да стане причина Европа да преоткрие магията на общността. И сближаването да подпомогне развитието на събитията, вече има знаци в тази посока, особено в Западна Европа. Мисля, че Брекзит ще промени историята за Великобритания. Че тя ще навлезе в бурни води. както се досещате, аз самият не съм ентусиаст за Брекзит. Намирам го за едно от най-тъжните и трагични събития в политическата история на страната от гражданската война през 17 век насам. И си мисля, че страната ще се справи добре. Ще се мобилизира и ще се справи. Но очакванията за времето след Брекзит ще се снижат значително.

- Как виждате разрива в отношенията между ЕС и САЩ след налагането на митата върху стоманата и алуминия?

Америка има дългогодишни традиции в протекционизма. Има настройката, че винаги може да се върне обратно. В този смисъл Тръмп е част от една по-стара история. Също така мисля, че връзката между Америка и Европа не се изчерпват с такива странности. С изблиците и шумовете, които се появиха от Овалния кабинет. Това всъщност не е състоянието на отношенията между Великобритания и Европа, те имат много по-сложна връзка от това и тя работи на много различни нива.

Търговската война е опасно развитие на нещата и трябва да изчакаме да видим дали тя наистина ще се разрази като такава. Надявам се, че ще надделеят по-трезвомислещите и че Тръмп ще се откаже от това абсурдно противопоставяне на Европейския съюз.