Станфордският затворнически експеримент e едно от най-знаменитите и коментирани изследвания в историята на психологията и очертава интересна, макар и нелицеприятна, картина на човешката природа.

Експериментът е проведен през лятото на далечната 1971-ва година от преподавателя по психология Филип Зимбардо (Philip Zimbardo) и негови студенти. Те се заемат да проверят хипотезата, че наследствено обусловените личностни черти на затворниците и надзирателите са основна причина за документираните прояви на тормоз в затворите. Участниците в експеримента, обикновени колежани от средната класа, са подбрани с предложението да се включат в двуседмична симулация на затвор срещу скромно заплащане. Те съответно биват разпределени в ролите на “затворници” и “надзиратели”, като от тях се очаква да прекарат следващите седмици в специално разработена за целта конструкция в подземията на Станфордския университет.

При подбора на участниците е положено специално усилие за изключването на лица с криминално минало, психически или медицински проблеми. Въпреки това броени дни след началото на експеримента изследователите установили, че “надзирателите” започнали да прибягват към все по-тежки форми на психически и физически тормоз спрямо поставените в ролята на затворници. Само 36 часа след началото един от затворниците започнал да показва явни признаци на психични проблеми — той крещял, проклинал и изпадал в неконтролируеми пристъпи на ярост.

Според импликациите за човешката природа на тези резултати, когато обикновените хора са поставени в положение на власт спрямо останалите, е силно вероятно да прибегнат до всевъзможни злоупотреби с тази власт. От друга страна, поставените в състояние на безсилие е вероятно да бъдат доведени до покорство, кулминиращо в лудост.

В последните четири десетилетия експериментът е описан и цитиран в немалка част от учебниците по психология на Запад. Неговите резултати са се превърнали в обект на множество игрални и документални филми, сериали, книги и дори изслушвания пред Конгреса на Съединените щати.

Резултатите, оказва се обаче, са погрешни. И то не само поради съмнителната изследователска етика или липсата на конкретни данни, но поради измама.

Скорошна статия, основаваща се на непубликувани досега записи на Зимбардо и интервюта с участници, разкрива, че разпределените за надзиратели в експеримента са били всъщност обучени да показват жестокост. Един от най-запомнящите се моменти — когато затворник започва да крещи, че “изгаря отвътре”, е бил плод на актьорска игра. “Приех цялото нещо като упражнение по импровизация. Смятах, че правя това, което експериментаторите очакват от мен”, споделя “надзирател” в интервю.

На резултатите на Зимбардо от дълго време насам се гледа с подозрение — мнозина изследователи ги приемат по-скоро като драматична постановка, някакъв академичен формат на реалити шоу, отколкото като сериозна наука. Новите разкрития обаче предизвикаха внезапен отзвук. “Трябва да престанем да възхваляваме тази работа”, пише в Twitter  личностният психолог Симин Вазир (Simine Vazire), в отговор на статията. “Тя е антинаучна. Махнете я от учебниците.” Мнозина други изказват сходно на нейното мнение.

Немалка част от класическите психологически експерименти в последните няколко години се оказаха погрешни, пълни с измама или остарели, пише Браян Ресник (Brian Resnick) във VOX. Същевременно това води до допълнителни усложнения — като например необходимостта от ревизиране на съдържанието на редица учебници в областта.

Наскоро научният журналист Джина Пери (Gina Perry) в свое разследване установи, че небезизвестният експеримент “пещерата на разбойниците” от 50-те години — в който момчета от летен лагер са изманипулирани да се присъединят към враждуващи фракции, е бил преработена разновидност на вече провален експеримент. За това обаче не се споменава в статията на изследователите.

Пери също така се натъква на противоречия в друго знаменито изследване от ранната психология — еклектрошоковия тест на Милграм, където на участниците се дават нареждания от властова фигура за доставянето на смъртоносни дози електричество върху невидима за тях жертва. В хода на разследванията си тя установява, че в хода на процедурата експериментаторите нерядко са излизали от границите на сценария и вероятно са заставяли изследваните лица да покажат желаните от тях резултати.

В други случаи преоценката се позиционира предимно в методологически аспект. Редица проучвания от началото на 90-те години, прилагащи в себе си разновидности на т. нар. “тест с бонбон” (marshmallow test), подсказват, че способността да се удържи задоволяването на поривите в ранна детска възраст е силно обвързано с успеха в по-късен житейски план. Според нови данни обаче подобно равнище на зависимост не би било отчетено в първоначалните експерименти, ако авторите бяха прибегнали до по-голям размер на извадката (по-голям брой на участниците) и по-добра процедура по контролиране на ефектите на страничните променливи.

Стандартна практика сред изследователите в миналото е била (въпреки търсенето на общочовешки психични тенденции) подборът да се свежда до около петдесетина студенти от обучителните курсове по Психология. Тук може да се отчете, че малкият размер на участниците възпрепятства съотнасянето на получените зависимости към по-голямото общество. Но дори да се вземат мерки за подсигуряването на по-големи извадки, доколко структурата на тези зависимости може да се счита за общочовешка?

В свой анализ на западната психологическа и поведенческа литература Хенрих и колеги установяват т. нар. WEIRD тенденция, изразяваща се в подбирането на участници от западни (Western), образовани (Educated), индустриализирани (Industrialized), богати (Rich) и демократични (Democratic) общности и страни. Същевременно ефектите на културните изисквания и условия върху ума не са за подценяване — множество проучвания в културната невронаука подсказват мащабно и разнопосочно влияние върху мозъчната структура и хода на процесите в нея. В този смисъл културната среда може да се счита като важен източник на индивидуални различия, които не отразяват непременно в себе си дефицити.

Репликативната криза в съвременната психология всъщност може да се счита за добър признак на напредък.  Осъзнаването на лекотата, с която една или друга липса на съгласуваност в подбора, процедурата или анализа на данните може да повлияе на резултатите, способства за нарастващата прецизност на все повече изследователи при проверяването на своите хипотези. Освен с позитивните резултати (какви психични тенденции присъстват), не бива също така да се забравя, че познанието се увеличава и посредством отрицателните резултати (какви психични тенденции се отхвърлят или не намират потвърждение).