Художничката Тоска Запрянова e родена в Първомай.

Макар да сбъдва мечтата си да рисува в по-зряла възраст, днес тя се чувства уютно в това си амплоа. Разделя живота си между частния бизнес и галериите, на които гостува у нас и в чужбина. Най-добре обаче се чувства в ателието си, където ароматът на още неизсъхналите бои от картините я пренася в свят, в който усеща истинската свобода.

Тънкостите на изобразителното изкуство Запрянова учи при Ели Станчева – преподавател от НХГ „Цанко Лавренов” в Пловдив.

От 6 години Тоска Запрянова е член на Дружеството на хасковските художници. В организацията я представя Иван Чаушев.
Участвала е в съвместни изложби в Хасково с колегите си. За първи път обаче тази вечер художничката от Първомай ще представи в галерия „Форум“ своя самостоятелна изложба. Началото й е в 17.30 часа.

-Госпожо Запрянова, в дружеството на хасковските художници ви представя един от най-обичаните местни художници и актьори Иван Чаушев, как обаче се преплетоха пътищата ви?

-Аз го предизвиках. Преди много години гледах вкъщи предаване по телевизията -беше част от филм за него. Говореше пред статива си. За мен този човек беше непознат, но начинът му на изразяване, палитрата, която използваше, аурата му, която усетих, ми въздействаха толкова силно, че поисках да го познавам. Така след време издирих координатите му и го посетих в село Жълти бряг. Беше преди около 8-9 години. Беше февруари месец, имаше сняг до кръста. Почуках на вратата на къщата му и казах, че съм дошла дотук, защото искам да го познавам. Така се случи нашата среща. Благодарна съм му на Иван Чаушев, заради него днес съм тук.

-Откога рисувате?

-Отдавна започнах да рисувам, но така се стече животът ми, че когато бях на 28 години загубих съпруга си. Останах сама с детето и трябваше много да работя, за да издържам семейството си. След около десет години, когато детето поотрасна и започна да работи, вече имах време за рисуване. Върнах се към платното и боите след една катастрофа, която преживях. Тогава видях на колко малко всъщност се държи животът ни. Казах си, че сега е моментът да започна да правя това, което най-много обичам - да рисувам. Казах си, че човек трябва да върви напред с мечтите си. Започнах да рисувам по малко, но моето хоби стана част от мен, нещо без което вече не можех. Започнах да чета всякаква литература, да ходя на уроци в Пловдивската художествена гимназия. Посещавах всяка галерия, в която имах възможност да отида и да се наслаждавам на работата на другите автори, но и да попивам от тях. Беше много важно да изградя собствен стил.

-От картините ви струи оптимизъм, багрите са ярки, на какво се дължи този оптимизъм?

-Аз съм оптимист - виждам чашата пълна и търся у хората най-напред хубавото, положителното. Искам да намирам доброто.

-А как се справяте с лошото, което получавате от хората, от живота?

-Аз съм от хората, които много не говорят. Опитвам се да оправдая лошотията. Опитвам се да го направя дълбоко в себе си, защото прошката винаги идва отвътре.

-У дома си имате ли свои картини?

-Имам, но много обичам да ги подарявам. Харесва ми да го правя, когато някой дойде у дома и хареса някоя картина. Защото е различно от това аз да направя подарък за някого по свое усмотрение. За мен като автор това е най-голямата отплата - изборът на някого да украси дома си с твоя картина, да ти позволи с нея да влезеш в неговия свят.

-А докъде си позволявате да бъдете откровена в картините си или понякога сдържате своята емоция?

- Смятам, че това, което го имаш, не трябва да го задържаш. Имах периоди на душевен смут, това личеше в картините ми. Затова предпочитам да не задържам нещата в себе си, а да съм откровена с публиката си. 

А и сигурно съм заразена до живот от миризмата в ателието ми, толкова ми е хубаво, толкова спокойно е там. Това е моят свят. Рисуването е моята зараза.

Красимира Славова