След няколко пускания по нашите си реки с надуваеми рибарски лодки решихме да видим какво представлява истинският рафтинг. Подпитвайки тоя-оня, стигнахме до информацията за каньона на река Тара в Черна гора - идеалното сечение между красота и тръпка от пускането. Плаването там е малко прекалено организирано, та трябваше да се свържем с местните рафтинг клубове и да си намерим лодка и скипер*, които да ни поемат организацията на място. След няколко SMS-а на развален английски всичко изглеждаше ОК и тръгнахме.

Пътят
до точката, откъдето пускахме, е около 600 км, като се взима за между 10 и 12 часа (зависи от бирите по пътя). Има два варианта за стигане - през Косово (където ще ви съдерат от пътни такси) и повечко през Сърбия по линията Ниш, Крушевац, Чачак (столицата на турбофолка), Приеполе и граничния пункт Ябука.

Ние избрахме втория, който е 30-на километра по-дълъг, но доста по-евтин. Бавното придвижване е заради многото села, през които се минава, и планинския път, който на места е оправен, на места е с лоша настилка, тесен и с много завои. Бавното шофиране позволява да се насладите изцяло на планините, през които карате, след като подминете Чачак.

Природата
много напомня на Родопите в западната им част - ниски разлати хълмове, редуващи се с отвесни скали, сипеи и малки каньончета. През пролетта всичко избухва в зелено и реките са много пълноводни. Каньонът на Тара е част от резервата Дурмитор, който е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство и това го запазва в почти недокоснат вид. Водата в реката е годна за пиене, а по бреговете почти не могат да се видят присъщите на България парцали, гуми, бутилки и неизбежните пликчета "Билла".

Красотата на планината е достатъчен повод да отидете дотам, дори и да не се пускате по реката. Има много разработени маршрути за туризъм и ако избягвате курортния център Жабляк, можете да се потопите в планината, така както е изглеждала преди век - разпръснати пастирски къщи по хълмовете, гъсти гори, абсолютно недостъпни територии и няколко езера без кръчми по бреговете им. Гробовете, които ще видите по пътя, не са резултат от войната, просто повечето от хората в тази част на страна не живеят в обособени населени места и погребват умрелите там, където е земята и къщата им.

Липсата на близка цивилизация се усеща в
манталитета на хората
Тук държавността е малко условна, тъй като можеш, без да те забележат, да преминеш на територията на три държави - Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина (по-точно Република Сръбска). Най-осезаемият регулаторен орган е управата на резервата - събира такса за всяко влизане. Отношението на местните към гостите също като природата много напомня на Родопите - без никаква меркантилност хората ти помагат, приютяват и упътват, въпреки че основният им бизнес е туризмът. И винаги са готови да изпият една сливовица с теб.

Религията е много важна част от идентичността им. За тях православието е основна характеристика, независимо от произхода, културата и политическите възгледи. Има сърби от Сърбия, черногорци лоялисти (гласували против отцепването от Сърбия), черногорци сепаратисти и босненски сърби от Република Сръбска** (които презират черногорците, че са се отцепили от "майка Сърбия"), но по Великден всички са обединени от три неща - агнешкото, яйцата и

рафтинга
Тара се води за река, по която можете да се пускате целогодишно, но активният сезон започва в началото на април и приключва към края на октомври. Най-силната вода е април и май, когато средната скорост на реката е 15-20 км в час и на места е дълбока до 20 метра. Популярният маршрут за пускане е от моста над каньона (под Жабляк) до моста на граничния пункт между Черна гора и Република Сръбска, като малко по-надолу Тара се влива в Дрина.

По-екстремната област е в долната част на маршрута, където пролетно време реката може да се класифицира някъде между 4-та и 5-та степен по 6-степенната международна скала за трудност (при цялата условност на тези оценки). Има доста бързеи, няколко 2-3-метрови пада, обратни вълни на корем, малко остри завои и водовъртежчета. За щастие липсваха подводни камъни и дънери. От аматьорската ми гледна точка екстремната част беше по-скоро силно вълнуваща, отколкото опасна - само веднъж увиснахме на въжетата по дъното на рафта.

Ако пускаш реката за два дни (около 100 км), повечето време имаш възможност да пиеш бири, да зяпаш каньона и да се наслаждаваш на шантавия цвят на водата, който заради отмития варовик е наситено млечносиня. Лятно време казват, че е прозрачна и се виждат рибите, които (ако вярваш на местните) са малко повече от листата в гората наоколо.

Вечерите положението е балканско - ракия, огън, мезелъци, мохабет на универсален славянски (много развален руски с турски заемки), песни, смях и оплюване на всички властимащи в региона. За щастие в планината се спи бързо, защото на сутринта поемаш обратно през планините и почти отсъстващите граници.

*Скипер - водачът на лодката при пускането. Доста препоръчително е да го слушаш и всички да действат в синхрон с командите му иначе става супа топчета в реката (топчетата са хората)

**Нашият скипер и брат му бяха деца на убит по време на войната аркановец. Малкият носеше тениски на Отряда за специални операции (Јединица за специјалне операције - JСО) на Аркан, обвиняван за голяма част от акциите срещу цивилно население в Босна по време на войната