Макрон отправи едно твърде опасно послание към Балканите. От речта му в Страсбург стана ясно и друго: когато се обръща към европейците, Макрон всъщност визира единствено избирателите в Западна Европа, смята Иван Кръстев.

Речта на Еманюел Макрон пред Европейския парламент даде стартовия изстрел на кампанията за европейските избори през 2019 г. Но след като изслушахме това красиво слово, ние пак не разбрахме дали президентът ще се опита и в Европа да направи онова, което направи във Франция преди година: да разбие политическите партии и да създаде нова проевропейска платформа в опозиция на настоящото статукво.

Дали ще рискува да хвърли ръкавицата към дясноцентристките партии, които в момента са на власт в повечето европейски държави, и по този начин дори да се смрази с канцлера Меркел? Как в крайна сметка смята да се справи с нарастващото напрежение между Източна и Западна Европа? И не на последно място - по какъв начин възнамерява да инжектира нова демократична енергия в европейския проект, и по-специално в онези страни, в които хората четат речите му в превод?

Във Франция политиката и поезията вече от векове са в щастливо брачно съжителство и Еманюел Макрон остава верен на тази семейна традиция. Той показа, че драмата му лежи на сърцето: когато говореше за новата "гражданска война" в Европа и за опасностите от национализма, Макрон ефектно възкликна, че не желае да принадлежи към едно "поколение от сомнамбули". И притесни политическите си опоненти от европейското дясно, защитавайки европейските ценности не само срещу посегателствата на авторитарни властници извън ЕС (разбирай Русия, Китай, Турция), но и срещу антилибералите у дома (разбирай Унгария, Полша).

Той спечели точки и с политическия си прагматизъм, доколкото се отклони от класическите федералистки нагласи на прогресивните среди във Франция и не се застъпи за Съединените европейски щати, а вместо това предложи общоевропейски дигитален данък, който ще подсили Брюксел.

Предпазлив визионер

Френският лидер явно е решил да влезе в ролята на предпазлив визионер. За своите предпочитани политически опции той говори по-скоро с намеци, отколкото в прав текст. Като реторика речта му беше мощна, но всъщност най-забележително в нея беше премълчаното. Макрон подмина с подозрително мълчание например въпроса за реформите в еврозоната, който беше централен в речта му в Сорбоната миналата година.

Това мълчание е ясен сигнал за трудностите в германско-френските преговори за Европейски валутен съюз. Той почти не засегна позицията на Европа по отношение на свободната търговия и остана политически уклончив както по въпроса за справяне с миграцията, така и за отношенията между Европа и Съединените щати.

Генерал Дьо Гол навремето беше казал, че истинският лидер винаги крие в ръкава си някаква изненада, която другите не могат да схванат, докато в същото време тя предизвиква у публиката задъхан възторг. Изненадата в ръкава на Макрон беше посланието му за бъдещето на европейското разширяване.

"Аз не искам Балканите да се обърнат към Турция или Русия", каза френският президент в Страсбург. И веднага добави обаче, че не иска и такава Европа, която макар още сега да функционира трудно с 28, а утре дори само с 27 страни членки, въпреки това смята, че може да продължи със същата галопираща скорост напред и скоро да обединява 30, ако не и 32 държави при същите правила.

Изявление с взривоопасен потенциал

Макрон постави пръст в раната и мнозинството европейци сигурно ще се съгласят с него, че няма никакъв смисъл да се говори за разширяване, ако не е ясно какъв точно ЕС искаме да разширяваме. В момента определено няма никакъв ентусиазъм за разширяването на Евросъюза, независимо дали с държавите от Западните Балкани, с Турция или с Украйна. Ако се проведе допитване, мнозинството европейски гласоподаватели със сигурност ще кажат, че по-скоро предпочитат ЕС да се свива, отколкото да се разширява.

Но като практическо въздействие това послание на Макрон беше истинска политическа катастрофа. Да, патетичното възклицание на Жан-Клод Юнкер, че единствената алтернатива на интеграцията на Балканите е нова война в региона, може да се пренебрегне като типичен пример за баналността като последно убежище.

Истината е обаче, че изявлението на Макрон съдържа взривоопасния потенциал да влоши допълнително положението в региона. България, която в момента председателства ЕС, има пълното право да упрекне френския президент, че на фона на неговото изявление старателно подготвената среща на върха за Западните Балкани през май започва да звучи като лош виц. Европейската комисия пък има пълното право да тълкува неговото изявление като нож в гърба. А проевропейските реформатори в региона имат пълното право да обвинят Макрон, че подкопава позициите им.

"Конструктивната двусмисленост" - дълго време точно това беше предпочитаната брюкселска стратегия по отношение на Балканите. Европейските политици обичат да повтарят, че когато става дума за приемането на страните от Западните Балкани в ЕС, единственият въпрос е "кога". В действителност никой в Брюксел или в Белград не вярва, че през 2025 г. някоя от страните в региона ще бъде член на ЕС.

Независимо от това досегашната игра на Брюксел се наричаше "Държим вратата отворена за Балканите", а Макрон реши да затръшне тази врата - поне за момента. И никой не може да го упрекне за това. Можем обаче да го упрекнем за друго: той "замрази" разширяването, без да предложи някаква алтернативна, и така едновременно влоши кризата на Балканите и отслаби позицията на ЕС в региона. Стана ясно и още нещо: когато се обръща към европейците, Макрон всъщност визира единствено избирателите в Западна Европа.

Иван Кръстев е ръководител на Центъра за либерални стратегии в София, изследовател в Института по хуманитарни и социални науки (IWM) във Виена. Основател и член на Европейския съвет за външна политика. От 2015 г. насам Кръстев редовно публикува анализи за международното издание на "Ню Йорк таймс". Настоящата статия е писана специално за "Дойче веле".