145 години след гибелта си Апостолът на свободата продължава да е подценяван и от историците, и от уж признателната българска общественост. Това бе лайтмотивът в изказването на проф. Пламен Павлов, който представи пред хасковлии новата си книга „Левски – другото име на свободата“. Популярният учен разказа за своите изследвания върху делото на прочутия карловец, довели до създаването на внушителния том. Той отдели специално внимание на трите обиколки на Левски в Хасковско през 1869 и 1872 г.

          Левски е стратег, военен, човек с добро за времето си образование  - подчерта проф. Павлов. Неуспялото въстание на Дякона, готвено за зимата на 1872-ра, всъщност е основата на Априлското от 1876 г. Левски не е предаден, залавянето му в Къкринското ханче е съчетание на нещастно стекли се обстоятелства. Не бива да живеем с обременяващата мисъл, че сме народ от предатели, че свой е застрелял Ботев, бе категоричен ученият.

Той отговори на въпроси от публиката в пълната зала „Хасково“ и раздаде десетки автографи върху книгата си, която се купуваше въпреки солидната си цена от 30 лева.

С любезното съгласие на автора предлагаме на вашето внимание текста, с който литературният критик Недялко Бакалов представи пред местната аудитория „Левски – другото име на свободата“:

180-годишнината от рождението на националната ни икона Васил Левски /1837-а е най-вероятната за появата му на бял свят/ стана повод за различни начини на нейното отбелязване. Сред най-значимите е книгата на историка проф. Пламен Павлов „Левски - другото име на свободата“, издадена от „А&Т Пъблишинг“. Веднага трябва да прибавя: Пламен Павлов е историк с поетична душа. Мнозина от вас помнят неговата вълнуваща изява от сцената на театър „Иван Димов“ по време на „Южна пролет 2016“. Тогава той говори за творчеството на големия европейски писател Младен Сърбиновски. Пак на него той посвети великолепно есе, озаглавено „Нашият Младен“. Ако вече цитираното заглавие на историческия труд за Апостола ви прозвучи патетично, можете да го замените с „Нашият Левски“.

Защото книгата на проф. Павлов е точно това: пресъздаване на представата му за най-безспорния българин с добросъвестно припомняне на вече предложеното от историографията за неговата личност и неговото епохално дело. Според автора Левски надхвърля представите ни и за обикновен, и за „свръхчовек“. На повече от 400 страници  историкът привежда своите аргументи за това свое твърдение. За него Дякона има заложби на публицист. Справка: оцелелите му писма. Цитиран е Никола Обретенов, който казва за Левски: „дори не знаеше да псува...“ Апостола е автор на песни, с влечение към рисуването. Гордо изправеният лъв в печата на БРЦК може да е излязъл изпод неговата ръка. Левски има усет към и за историята, смята проф. Павлов. За него митичният карловец е безспорен военен стратег. Той и отец Матей Преображенски дори обмислят създаването на модерна българска пушка на основата на западни образци. Между книжата на Левски е и поименен списък на 14 000 участници в революционното дело – та това е реалният състав на днешната остатъчна българска армия. Изграждайки комитетска мрежа, Васил Иванов Кунчев по същество създава революционна партия. И така нататък, и така нататък.

Пламен Павлов разказва увлекателно, подчертавам – увлекателно, за общоизвестни и за по-слабоизвестни факти, свързани с Апостола на свободата. Например този, че майката на героя – Гина Кунчева, не се е „давила за самоубийство“, а е била потапяна в кладенец от турците, за да издаде нещо за сина си Васил. Тук е мястото да вмъкнем, че в училището в Стара Загора Левски е бил известен като „Васил Гинин“, както именували по онова време вдовишките деца. Добросъвестният историк държи да подчертае, че между малкия Васил и неговия вуйчо Василий дълго време е имало сравнително хармонични отношения, с което поразклаща пусналата дълбоки корени легенда за „вуйчото изедник“. Майката иска Васил да стане свещеник, вуйчото го вижда като калугер. Левски приема второто, при условие вуйчо му да го прати на учение в Русия. Нещо, което знаем, че така и не се случва. Специално внимание проф. Павлов обръща на влиянието на църквата върху бившия дякон Игнатий: създадените от Левски комитети напомнят както модерните европейски политически структури, така и ранните християнски общини. Ако и Светият синод на Българската православна църква да не е предприел засега конкретни действия за канонизирането на този мъченик, може би владиците вече мислят в тази посока: една от трите внесени хоругви в аулата на Софийския университет по време на дискусията за Истанбулската конвенция, на която митрополит Киприан заклейми небогоугодния документ по поръка на патриарх Неофит, та една от хоругвите бе с образа на Васил Левски.

Пламен Павлов не оспорва влиянието на църквата, но е категоричен: не трябва да се търси масонска връзка в дейността на Апостола. За него той е „духовен син, наследник на Раковски“. Немалко страници в книгата са посветени на прочутия котленец, когото мнозина са склонни да подценяват и да свеждат единствено до несръчния стихоплетец от поемата „Горски пътник“, а той е бил съвсем адекватен на епохата си революционен практик и не по-малко убедителен теоретик. Проф. Павлов излага всички намиращи се в научна употреба версии за появата на името „Левски“, като най-накрая излага и своето мнение по въпроса. Всъщност това е основният способ, използван в книгата: така смята Унджиев, иначе – Стоянов, еди-как си – Генчев, това добавя по темата Страшимиров, а моето скромно мнение е следното. Книгата „Левски - другото име на свободата“ е своеобразна енциклопедия за Апостола. Тя обобщава натрупаното през годините научно познание за архитекта на националното ни освобождение, утвърждава безспорното, развенчава заблудите, търси истината за 36-те години от карловската люлка до софийското бесило.

Лятото на 1867 година, когато Левски е знаменосец и реално втори човек в четата на Панайот Хитов, според Павлов е повратен момент в идеята на Апостола за нов път на българската революция: комитетите сменят четите. Възниква въпросът за така наречената летяща петорка на Левски, по-скоро за това кои са били останалите четирима в нея. Какво мисли Пламен Павлов по темата, ще разберете, ако прочетете внимателно внушителния том. Мога да ви издам обаче, че той отговаря  с категорично „да“ на едно друго питане: били ли са заедно в Букурещ Левски и Ботев. Професорът от Великотърновския университет дори е склонен да търси роднинска връзка между двамата титани на национално-освободителното ни движение. Според друг търновски професор – Иван Стоянов, който се раздели с живота през миналата година, Левски и Ботев не са били един до друг в изоставената фабрика за фиде край румънската столица. А проф. Стоянов беше признат капацитет по темата „Левски“...

Пламен Павлов подробно се спира на Първата и Втората обиколка на Апостола из България. Първата е опознавателна, втората – с организационна насоченост. Основният приоритет и в двете – обединението на „всичките пръснати революционерни сили“. Специално внимание в книгата е отделено на сблъсъка Левски/Димитър Общи. Може ли да говорим за диктаторски изяви на Апостола? - пита съвсем не риторично професорът. Той зачеква и безкрайно интересната тема прошетал ли е Левски и Вардарска Македония. Стигаме и до това, което няма как да не заинтригува аудиторията в тази зала: Левски в Хасково. Аз само ще щрихирам: Апостола е в града под Ямача в края на октомври-началото на ноември 1872-ра. Идвал е тук и през 1869-а. Важна роля при хасковската визита на Левски има Петър Берковски – учител и революционер, диарбекирски заточеник, рано отишъл си строител на нова България. Името на Берковски, второто допълнено издание на книгата си за когото през 2017-а издаде местният историк Недялко Димов, заслужава да носи едно от хасковските школа – може би това, на което е бил главен учител. Левски намира време да посети Узунджовския панаир, където наред с другото продават и оръжие. Навестява и Свиленград.

Пламен Павлов търси плюсовете и минусите на Левски като революционер. Отделя редове и на бунта срещу него в редовете на организацията или поне на опитите за такъв. Спира се и на неосъщественото въстание на Апостола през есента-зимата на 1873 година, което със сигурност би било по-масово от Априлското. Стига и до неизбежния въпрос кой предава Левски.

Солидни като обем са приложенията към книгата. Те са свързани с рождената дата и годината, както и с родословието на Васил Иванов Кунчев, програмата, устава и ролята на създадените от Левски „кръжоци“. Професор Пламен Павлов определя книгата си като „историко-публицистична“. Такива трябва да са добрите исторически съчинения – да носят познание, но да търсят и емоционална връзка с читателя, да полемизират, да вълнуват. Защото историята е била несъвършен живот, преди да стане хроника на нещо отминало.

Haskovo.net