2017-а се оказа изключително успешна за харманлийската поетеса Светлана Николова, която в последните дни на декември изпитва затруднения да преброи наградите си от литературни конкурси през годината.  

Последната й бе връчена на 28 декември в дом-музея на Владимир Башев в София. На церемония там бяха огласени годишните награди за криминален разказ на охранителна фирма и Клуба на писателите-криминалисти.  

Първа награда не бе присъдена, а втората бе за Светлана Николова за разказа й „Кобра“, който е нейният дебют в криминалния жанр.

Малко по-рано пък харманлийската авторка за трети пореден път печели Националния литературен конкурс на името на Никола Вапцаров. Тази година обаче Светлана Николова печели първите места и раздела за поезия, и в надпреварата в прозата. Второто място в раздела за белетристика също е присъдено на нея.

Сред особено ценените от нея награди е тази в САЩ. Нейното стихотворение „Майстор за обичане“ е класирано на трето място в международния конкурс „Изящно перо“ 2017 – Чикаго, САЩ.

Участвали са 462 творби от български автори, живеещи по света – Австрия, Гърция, Германия, Австралия, Испания, Франция, Канада, Америка и разбира се от България. Наградите са обявени на официална церемония на 28 октомври 2017 г., в Чикаго, в присъствието на Генералния консул на Република България в Чикаго.

Предлагаме ви разказа „Очите на Марта“, което бе класирано на първо място в конкурса „Никола Вапцаров“.

Очите на Марта

Тя отвори пътната врата и тихо хлътна в ниския двор. Обикновено блъсваше отривисто портата и протяжен вой възвестяваше на цялото село, че се е прибрала. После каменните стъпала я целуваха по малките нозе, а салончето я обгръщаше с неповторимия мирис на дом.

Сега остана на двора. Гледаше прозореца, чийто перваз бе покрит с есенни листа – ярки и тъжни. На фона на стъклото, закърпено в долния край с корица от детското й блокче и обримчено с проядено дърво, листата изглеждаха като огърлица.

Една ръка отмести пердето и бялата глава, която друг път я чакаше на прага на салончето, впери очи в двора.

„Аз съм, бабо“.

Сякаш минутите заседнаха, докато скръцна резето на салончето. „Кате, ти ли си?“ – беловласата не можа да я познае. Младата жена прекрачи прага, прегърна скупчените рамене пред себе си и я целуна по косата. Внимаваше да не я докосне с бузата си, защото мокреше.

„Аз съм, бабо, дойдох си“.

Влязоха в стаичката. На масата канчетата от „патронажа“, още неотворени, миришеха тежко на блудкава манджа. Креватите си бяха чинно застлани, както обикновено, кандилото бе запалено. Всичко изглеждаше по старому, ала не беше.

Очите на баба й не бяха същите. В тях се беше мръкнало.

Когато старата жена й се обади преди ден, в града се изливаше половината небе. „Кате, ела си. Нещо стана и здравото око изведнъж угасна. Сега с болното понякога различавам предмети, а друг път и в него притъмнява изцяло. Трябва да си дойдеш, да идем на операция, Кате. Това не е живот така“, валеше от слушалката.

Катя не отиде заранта на работа. Обиколи всички очни клиники - и частни, и държавни. Баба й имаше глаукома и пердета на двете очи, но досега криво-ляво се оправяха. Операция не й препоръчваха заради един куп други заболявания – подарък от нелекия й живот. „Сигурно е направила лек инсулт и я е ударил в окото, затова изведнъж е спряла да вижда“, каза й познат доктор, при който бе водила баба си. Нае се да направи операция, но надежди за проглеждане не даде. Катя не си правеше илюзии за цената на операцията, но сумата, която чу, я сграбчи за гушата.

Сега стоеше в кирпичения си дом и гледаше с плувнали очи смалената фигурка на старата си майка. Нямаха си никой друг, освен тях двете. Марта, учителката на селото, даде добро образование на внучка си и я изучи в университета. И двете знаеха цената на лишенията и в тежки моменти се наложи да разпродават семейните накити, заради единия хляб. Само нивата не пипнаха. За нея и дума не можеше да става. Тя бе оазиса не само на тях, но и на тракийското им селце. Намираше се близо до къщите и повече приличаше на двор, отколкото на земя за оран.

Странна бе нивичката и в новото, и в старото време. От единия й край гърчава круша даваше такава жълтобуза сладост, че почнеш ли да ядеш, няма спиране. До нея бе прасковата, а по встрани вишната - макар да  береше душа, тук-таме старите й рамене още се окичваха с цвят. По-рано сееха зърно, царевица. А странното всъщност бе, че в единия край на нивата Марта садеше цветя. Хубави, градски цветя, насред полето. Селото изпървом я подкачаше, но после от крайните къщи започнаха да поливат цветната й градина. Мила им стана, като стопанката й.

Катя тръсна глава. Баба й гледаше право в нея със слепите си очи и се усмихваше. Вярваше, че утре, след операцията, поне едно малко крайче ще прогледне. Поне едно…

„Бабо, подпиши документите за болницата. Аз ще ти помогна“. Сложи пред нея изписаните листи и я хвана за ръката. Ако баба й можеше да види, щеше да се стресне от страшно бледото лице на внучка си.

Взело подписа, бледото лице грабна чантата с документи и тропна пътната врата след себе си. Отвън я чакаше стар, очукан москвич, с цвят на блато. При други обстоятелства Катя никога нямаше да го доближи. Сега отвори вратата и седна вътре.

„Тръгвай, да свършваме“. Жилите на слабия й врат бяха опънати, сякаш бе шинирана. Мъжът на предната седалка се обърна и оголи зъби в подобие на усмивка. Съсед им бе, Драгой. Не бе драг на никой тракиец през три села до тяхното. Настървен като вълчица, ходеше и все душеше за пари. Изкупуваше земя за жълти стотинки от самотни старци. Хубава, плодородна земя, която след него плачеше, удавена в отрови. Казваха - въртял далавери с големците от земеделието и получавал пари за нищо. Открай време Драгоя искаше нивата на Марта. За него си я искаше, а и кой не би щял райско кътче, на метри от вода. На бабата не смееше нищо да каже, че щеше да яде ръжена, но на Катя вече три пъти спомена. Веднъж дойде и до града и предложи много пари с угодническа усмивка. До скоро нямаше никакъв шанс да се сдобие с цветния двор насред полето. Впримчената в борчове към банки Катя - още от времето на ученето, щеше по-скоро да го убие, ако постави ръка на нивата. Парчето земя беше сърцето на баба й, нищо, че от години не можеше да иде до там. Но вчера нещата се промениха. Ако искаше да спаси и малкото „прозорче“ в очите на Марта, трябваше да бърза. Парите й трябваха на живот и смърт. И Драгоевата душа получи дългоочаквания си мехлем.

„Чакай, за къде си се разбързала, ма“, ухили се той. „Малка промяна в плана. Питах хора, дето разбират. Те викат, че нивата на баба ти вече не прави пари. Оная сума, дето ти казах лани, вече е наполовина“, рече. Малките му порови очички се присвиха в очакване капитулацията на жертвата. Едно знаеше безпогрешно, както и цялото село – Катя бе готова на всичко за старата си майка.

Драгой обаче не бе готов за това, което последва. Погледът на младата жена постепенно стана стъклен. Без да каже и дума, тя стана и затвори тихо вратата след себе си. Заобиколи и почука от неговата страна. Когато той смъкна прозореца, възпитаната Катя се наведе, усмихна се и го заплю със страшна сила. И после още веднъж, и пак, докато шашардисания селяк не излезе от вцепенението си и не вдигна стъклото с адови ругатни. Докато да потегли, блатният соцавтомобил отнесе и няколко ритника и юмрука, от които кокалчетата на Катя се разраниха. Тя погледна ръцете си, бяха мръсни и кървави, с изгризани от снощи нокти. После вдигна рамене, сякаш й бе студено и със забързана походка пое към мегдана.

Вечерта вече полазваше над Тракия, когато младата жена се прибра у дома. Легнали на креватите, двете с белокосата старица дълго браха китки от полето, превързваха клоните на клюмналата вишна и гонеха светулки. После всяка заспа със своята надежда.  

На другия ден оперираха Марта. Внучка й намери парите – след като заплю Драгоя в поровите очички, замина за града и отнесе в заложната къща всичко ценно, което имаше в квартирата си. Взе назаем и от приятели. Сутринта предупреди доктора да не отронва и дума колко е скъпа операцията, че баба й нямаше да го преживее. Старата жена искрено вярваше, че модерното здравеопазване е отворило безплатно обятия за една дългогодишна учителка.

Изписаха я още същия ден, с две превръзки на очите. Казаха да не се напряга, взеха парите и една сестра любезно им викна такси. Катя погледна това, което бе останало в портмонето й и каза на шофьора да кара направо към селото. Не искаше да рискува с прашните сетри, които пускаха до дълбините на Тракия, а и баба й не трябваше да качва стъпала.

Когато стигнаха, шофьорът се втрещи от това, което последва. По-младата жена, хилава и бледа, отвори вратата и понечи да вземе малката старица на ръце. А Марта разбра в последния момент какво се кани да направи внучка й.

„Недей, чедо, само ми дай ръка. Недей, Кате“. Гласът й потрепера. Момичето обаче бе твърдо решено да занесе баба си по стълбите, за да не се напряга и да не стане някой кръвоизлив. Не знаеше как, но трябваше да успее. И докато прегръщаше острите й рамене, чу гласът на съседите. От всички страни бяха дошли да помагат, видели таксито. Така Марта си влезе у дома, носена от добри ръце.

Неделята мина като сън. В деня, в който махнаха превръзките, Катя разбра, че няма път към града. Светлината влезе през прозорците, но не стигна до старицата. Момичето я държеше за ръката и плачеше, а учителката остана странно тиха. Беше го приела. И в слепотата й вече живееше нова надежда, че ще може да вижда с други очи….

… Подир тази неделя минаха още много. Едно юнско утро свари Катя, новата учителка на селото, на нивичката. Говореше с градския инженер, ерген, който напоследък все по-често си намираше работа до селото и все ходеше да оглежда малкия водоем до цветната нива. Двамата се смееха, а вятърът отнасяше този смях чак до другия край, където седеше Марта. Гърчавата круша тази година се беше юрнала да се разлиства, сякаш да даде сянка на бялата си стопанка. Именно под нея сложиха широкия дъсчен стол, в който сядаше старицата, докато младата жена съживяваше земята им.

Днес Марта чу смеха и се усмихна. И тогава се случи - светлината някак странно се пречупи в помътнелите й очи, вдигна мъглата от единия край и тя видя. В един кратък момент пред нея се плиснаха зеленото и шареното и в краката й легна цялата нейна нива – такава, каквато я прегръщаше в съня си. Топла и кафява като очите й.

Когато Катя се обърна й се стори, че баба й маха и гледа точно към нея. Вдигна ръка. Тогава още не знаеше, че точно в този миг Тракия се оглеждаше в очите на Марта.