Не са малко мъжете, които обличат куртките, слагат каските, но когато стигнат до клетката за надолу се връщат, не понасят клаустрофобията

Две прекрасни момичета, току-що доближили 30-те се оказват най-нежното попълнение на рудниците на „Горубсо“. 28 годишната Десислава Атанасова е маркшайдер в рудник „Крушев дол“, а 30 годишната Веселина Иванова работи като младши геолог в рудник „Върба- Батанци“. Мъжките професии не им пречат да са чаровни млади жени- майки, съпруги и любими, да поддържат перфектен външен вид и да носят на шегите на колегите под земята. Не се оплакват-твърдят в един глас, че това е работа като всяка друга, но за тях е различна, защото я обичат истински, работят я с мерак и не съжаляват нито за миг, че са я избрали. Двете момичета са в перфектен екип със силните мъже, които бурят земята, правят тунели на 500 метра под хоризонта и товарят вагонетките с рудата. Твърдят, че за да успееш в тази професия е нужен комплекс от качества за екипната работа, доверието един в друг и умение да „премерят“ риска.

Деси е дъщеря на изпълнителния директор на „Горубсо“- Мадан Сергей Атанасов и признава, че попритеснила баща си с мерака да слиза под земята. Но той пък бързо разбрал, че трябва да я остави да следва избраната от нея професия и афинитета към риска. Под земята я „удря“ любовта от пръв поглед. Съпругът й е от София, учили в един университет, но не се познавали, срещнали се в рудниците. Днес вече са щастливи родители на 4 годишна дъщеря. „Аз съм маркшайдер, геолозите казват къде е рудата- според сондажите, ние пък даваме направление на минните изработки, следим дали правилно се изработват. Нашите сметки на количествата избурен материал формират и заплатите на миньорите. Геодезията е над земята, а маркшайдер е под земята, иначе е едно и също. Не е лека работата, определено за жена е много отговорна“, обобщава Деси. „Всичко се следи много точно, до третия знак от милиметъра, особено в прокарването на комини-вертикални изработки, трябва да си много прецизен, от това често зависи и живота на хората. Правят се изчисления къде попадаш, всеки има отговорности и другите зависят от него“, допълва я шефът на „Горубсо“.

Веселина пък е „ветеран“, тя от 4 години работи в рудниците като оператор на подемна машина, натрупала е опит и не се стряска, дори когато под земята започнат да се сипят камъни над главата. Приема го с широка усмивка, но с откровена сериозност. След 1 година работа в чужбина се връща заедно с баща си, който навъртял 10 години гурбетчийство, но заедно се връщат в Мадан и слизат под земята. „Работех всеки ден с миньори, с извозвачите- бяхме като едно голямо семейство, голям екип, заедно се вълнувахме за добро и лошо и един ден реших, че искам да работя с тях. Шефовете ми гласуваха доверие и дадоха възможност да се развивам, записах Минно-геоложкия университет в Кърджали, все още уча, младши геолог съм. Посочвам рудните жили, стълбове, мраморни пластове, сондажи се правят, пробват се като мощност и качество на рудата. Ние сме комплект- маркшайдери и геолози - заедно с тях се прокарват минните изработките -наклонени, вертикални, хоризонтални, за да стигнем до рудата и да започнем всички заедно да се радваме“, разказва Веселина и допълва, че не съжалява нито за миг, че се е върнала в родината.

„Искаме тук да останем, тук да се развивам, да градя кариера и да си гледам детето. Там е добро заплащането, но нямаш дом и рода, носталгията те мъчи всеки ден, изкарваш пари, донасяш, харчиш, но не си щастлив. Тук в Мадан- главният стълб е „Горубсо“, живеем спокоен живот, което е добре за децата -те играят, ние работим и не се притесняваме“. Така Веси простичко определя виждането си щастието.

И двете момичета смятат, че рудодобива в Родопите има бъдеще и още млади хора могат да последват примера им. Това през последните пет години е визията и модела на развитие следван от „Горубсо“- да привлича млади специалисти, а след годините на криза, нещата се развиват. Вече има инвестиции в машини и кадри. Дружеството има програма за работниците и осигурява всичко - облекло, транспорт и храна, а чистата заплата от около хиляда лева е за семейството. За учениците в минния техникум в града пък осигурява трансопрт, храна и възможност за бъдеща работа след като завършат.

В рудниците и обогатетилната фабрика работят общо 920 души, основно мъже. Те уважават младите геоложки-доказали са, че носят и на работа, и на корав майтап-заковавали са им куртките, пълнили са им раниците с камъни, връзвали са им ръкавите на връхните дрехи с тел-все подземен черен хумор. За да знаят момичетата, че са на равна нога с тях, че ги уважават за куража и за работата, за която миньорите казват: “абе, иде им отвъртре, могат я“.

„Амбициозни сме, ние не сме дошли просто да отбиваме работа, всеки ден искаме да учим нови неща“, казва Деси, а на въпроса какво е да си маркшайдер, а баща ти да ти е шеф, отговаря: “Хората вероятно имат повече респект, но аз се старая да "чупим гипса", както се казва, за да няма бариери, общувам с тях и не искам да има специални отношения. Дали сме мъжки момичета? Със сигурност сме силни характери, но без маникюр не ходим под земята, не слизаме без фондютен-там има прах, кал... Той е защита и помага да запазваш лицето, после измиваш катла, а усмивката остава винаги“, вмята Веси. След което без да се наговарят и двете показват непринудено перфектно поддържани ръце с маникюр и искрени щедри усмивки.

„Под земята сме равни, всички сме колеги, гледаме да слезем живи и здрави, и да излезем живи и здрави“, казват двете геоложки само минути преди да се "хвърлят" в дълбокото за 7 часов работен ден. А след това да се качат отново на „белия свят“ и да бъдат всичко останало. С любов.

Щиляна Чакърова