Спомени за известни хасковски родове, колоритни местни хора, забавни случки от ежедневието и бита на града отпреди повече от век ще види бял свят. „Хасковци от миналото“ представлява спомени с недоказано авторство, но е ценен източник за историята на града, коренните му жители, чиито живописни описания, както и цветистите прякори на местните хора предизвикват заслужен интерес.
Книгата е плод на труда на литературния историк Йордан Нанчев, а изданието ще види бял свят благодарение на меценатския жест на поета Хубен Стефанов.
Haskovo.net ще ви запознае с някои от по-интересните глави в готвения за печат ръкопис в поредица от публикации.
ЧОРБАДЖИОЛУ КОСТАДИНЧО
Не такъв беше големият брат бай Костадинчо. По-нисък на ръст, бял, червендалест, с големи посивели мустаци, с астраганен калпак, хубави алафранга дрехи, той вървеше бавно, тежко, приведен слабо напред, есенес намяташе скъп шал. Той беше малко заиф откъм здравето, пазеше се много нито пък употребяваше спиртни пития. Напуснал беше и тютюна по съветите на д-р Лондон, д-р Кифиотис и д-р Бочаров.
Но той беше страдал за България, на заточение в Ангора бил пратен. Вещ финансист с ръка дип затворена, прибран в частния си живот, добър кротък баща и съпруг, неговата дума беше закон вкъщи. Всичко вършеше отмерено, строго обмислено, съобразено с обществения морал Липсвали са силни моменти и ексцеси – напълно щастливо дворянско семейство. Той беше дал живот на 5 дъщери- 3 от първата му стопанка – и двама синове. Когато след Баташките кланета довели в Хасково осиротелите дечица, той осиновил едно от тях – Димитър Кънев- Батачето, както му викаха. Той с хранения алест кон отиваше по селата по чорбаджийските работи. Бог да поживи добрия и примерен гражданин бай Димитър Кънев.
БНБанка в София не беше още устроила свои клонове по всички градища и агентури и в по-големите села народът не подозираше нейното съществуване. Земеделската каса пък имаше твърде слаб обсег на действие. Общественият кредит беше в частни ръце. Чорбаджиолу Костадинчо със своя брат застъпяше предно място в банковото и кредитно дело в околията, та и в окръга.
Но строг беше бай Костадинчо, здраво държеше, не хвърляше той на чурук място парите си. Той познаваше икономическото положение на всички селяни в Хасковско, пък където не знаеше, информацията му беше сигурна. Даваше той с фаиз на нуждаещите, сам определяше фаиза и вадетата, здраво държеше в железната си каса сенетите.
Това богатство не беше дело на негова лична печалба. Чорбаджи Христодор, баща му, беше оставил много, Костадинчо не го намаляваше, увеличаваше го. Легенди се разправяха за произхода на това несметно богатство, за някакви мулета с товари злато натоварени, заблудени в пътя, откопчили се от нехайни заптии, спрели се пред чорбаджийската капия, изрязали им мешинените хурчове, ударили по прът, изгонили ги. Но всичко това е в дълбокия мрак на миналото, дълбоко и тъмно минало, в което човешко око не е прогледнало, нито е могло да прогледне.
Пазарен ден селската клиентела наклякваше към срещната стена около мазата, други седяха вътре в кантората на пейката – чакаха ред. Много приказки се изнизваха докато ръката на бай Костадинчо се извръщаше и залавяше голямата жълта многоъгълна топка на касовата брава, възвиваше я наляво, дръпваше и вратата се отваряше под 45º ъгъл. Какво имаше писано на сенетя, това селянинът нито знаеше, нито искаше да знае- срамота е да се пита, казваше си той, слагаше своите йероглифи, малкото бронзово печатче, висящо на кирливата му кисия или показалния си пръст, натопен в мастило.
Чорбаджията ще му каже вадото и колко да донесе, прибираше в кисията 15-те или 20-те наполеона, завиваше добре с мръсната връв, тикваше я дълбоко в пояса си, прихванал го с лявата ръка, нахлупваше калпака си, цял изпотен от зор, приведен напред, напущаше кантората, вдишваше с пълни гърди свежия въздух. Избавен от тая мъчнопоносипа преизподня, той литваше из пътя да си види харча, да приготви за сватбата на първородния си син.
Но мъчно се вземаха пари от чорбаджията: трябва да се обоснове добре появилата се нужда, да се види дали няма друг някакъв колай, да се разпита за берекетя и що има в хамбара, дали нивите не са продадени или се готви нещо такова. Ще се провери и тогава на следния пазар се откроява надежда за заема. Многажди се отиваше до маазата. Харман минава, вадето идва, селянинът носи толкова, колкото му е казано. Скътал го е, даде го, кажат му новото ваде и колко да донесе. Носи човекът и есен, и пролет, свършване няма, а помни той кога колко е донесъл, ала фаизът колко е нараснал- това не го знае, нито може да го знае.
Няма що, ще се търпи, но и търпение има край, решава се, тихичко запитва заекващ. Отговорът на чорбаджията смразява кръвта в жилите му. Угрижен се връща на село, всички са се впрегнали, работят от ранни зори до късна вечер. Но дойде ден, плати се, вземе си човекът сбогом, изпратят го по живо и по здраво, ала как стара мишка се бои от капан, тъй селянинът бяга надалеко от улицата на чорбаджийската мааза, заляга на село, не спира до кръчмата, па ето, ожени и третия син, сватба се вдига, но… каквото Господ дал. С дружни сили оправя се стопанството, зачува се вече и песен от снахите. По-слаб ли се случи човек в работата, случи ли се година-две слаб берекет и видиш закрее човекът, па видиш днеска ох, утре ох, тъй си се и гътне, умре си.
А съдебният пристав, този най-страшен и грозен представител на държавната власт, що смразява кръвта на селяните щом го зърнат, иде с файтона, отправи се с кмета и пъдаря към длъжниковите ниви, обяви ги за секвестирани, пише ги по сметките на чорбаджията. Синовете пак ги орат, ала те са вече под хиджерет, а кога прибере тежерета, колата със златно жито се отправя към маазата, посочва й се къде да го стовари.
Така бай Костадинчо и бай Димитрак не знаеха в кое село колко дюлюма и уврати земя имаха. Ще се намери по-стегнат човек, по-имотен, ще ги откупи, може пък да се случи да залети някак, да плаща 2-3 години и нивите пак си на чорбаджията останат, това си е друга работа, късмет се вика то, пък и трябва да си по-чалашкън, инак се не залавяй, законът не прощава никому. Ала и мнозина селяни са благодарни на чорбаджията, той ги е изправил на крака, дето се вика. Не трябва да се злослови по адрес на банкерската работа на чорбаджи Костадинча – той строго по закона вървеше, големи отсрочки даваше, гледаше сякак да улесни клиента, чакаше и година, и две, та и три, та и пет- фаиза вървеше, цяло поколение плащаше и все някак се наплащаше.
И сега си го виждам как минава привечер из улицата, сякаш плава като натоварена гемия, поздрави приема и изпраща. Той имаше достлук с отчето архимандрита Хрисанда, съседи бяха, тачеха се. Празнични дни след обед бай Костадинчо отиваше в одаята на отчето, седяха един срещу друг на миндера, изкарваха своята партия „кончина” с хубавите корави „панти” на отчето. Пийнат си по един фернет или бенедектин, що отчето от своето сандъкодаясъ изваждаше. Приказваха за политиката и возточния вопрос, за Русия и царя, за Англетера и Франца, за влаха, сърбина и моралията грък.
Привечер току след чорбаджията върви дядо Мижо с големия зюмбюл на гърба и големите анахтари на маазата в ръка. Той беше доверено лице, а старата леля Стана завождаше кулинарния сервиз на голямото семейство. Ала и за народа е страдал бай Костадинчо, в Диарбекир сюргюн е бил, живота си едва е спасил, 2-3 месеца преди русите да влязат в Хасково той за Анадола окован пътувал.
КЕНАНСКИЯ МАЙМУН
простака Йордан Нанчев .... Той не само че е млад простак ами не и хасковлия за да разказва неща за които си няма хабер :))))
...
Даже речника и изговора му на тоя простак не е хасковски
...
Как знам - ами имам
нотаралиални актове за мои имоти в хаково още от турско време и имотите са си все още на нашия хасковски род :))
...
Като да си мерим пишките нека тоя селянин извади и покаже неговите нотарални актове от турско в хасково :))
Яс
Кенанския маймун ....гулям хаир да има, и дас седи в кенанския имоть, и да льска бастуня.