Спомени за известни хасковски родове, колоритни местни хора, забавни случки от ежедневието и бита на града отпреди повече от век ще види бял свят. „Хасковци от миналото“ представлява спомени с недоказано авторство, но е ценен източник за историята на града, коренните му жители, чиито живописни описания, както и цветистите прякори на местните хора предизвикват заслужен интерес.

Книгата е плод на труда на литературния историк Йордан Нанчев, а изданието ще види бял свят благодарение на меценатския жест на поета Хубен Стефанов.

Haskovo.net ще ви запознае с някои от по-интересните глави в готвения за печат ръкопис в поредица от публикации. Това е четвъртата.

Haskovo.net

ПЕТЪР В. ГОЧЕВ (Маршала)

Родом от село Гарваново, Директор на Хасковското мъжко V-то класно училище. Маршала му викаха, тъй си го знаеха хасковци. Провинция проста от име и презиме не разбира, друго си е прякореца, речи си ти Маршала кога за него дума става, а то всеки знай – Гочев, даскала от Гарваново е това, инак може да сбъркат, зер едно ли само куче Шаро викат. На Маршала прякора хасковци разбраха откъде произлиза, ала ябанджиите доста се учудваха: какъв такъв маршал незнаен да има в този родопски провинциален град. Но ние си го знаехме бай Петър Гочев, висок колко 2 метра, слаб, та сух, бузите му хлътнали в устната кухина, с мустаци руси и щръкнали напред, с големи жълти зъби, току-речи изскочили от устата му-ти си го речи – излязъл от ковчега мъртвешки. Толкоз мършав беше – та за съкращение Маршала го прякоросаха. Тъй си и остана, зер кръстен ли си веднъж от народа, тъй си и остава, на внуци се то чак предава.

И днес кога кака Гъла, неговата съпруга, пристигне от София с шапка модна, манто черно копринено и воалаж чорапи, мине край махлата близка, тъй махленки млади и нови, непознати питат стара баба на лаф до тях седнала: Бабо Ванко, кве е саа, мари? А бабата вдигне очи през очила, погледне, па каже: Зер я не познаваш-Маршалката Гъла, комшийка наша стара при сина си капитанин в София живее, питай сватята Фикирка, тя дип с нея се имаха, и който я знае и малко позабравил, щом Маршалката чуе че кажат, сеща се одма, оти кака Гъла Гочевица е тва. А синът му Манол, що у София живее, и книги се опита чак големи да пише, Гълин се назова, отрече се от име и прякор бащин, но и по писането не провървя му. Ала ние пак си го знаем Манол, на Маршала син е, така си е по-харно и лесно се досеща човек.

Специалността на Маршала беше българския език. Къде го беше учил? Но той само български език преподаваше. Граматика суха, та корава наука, що най-слабо учениците овладява, ала при бай Петра тя в мига се преобръщаше и часът леко минаваше. Добряк по душа, той страдаше от тая даскалска слабост, що дисциплина в класа мъчно насаждаше. В класа при Маршала беше равно на клас без учител- толкова гюрултия голяма беше. А и деца възрастни и лоши немирници, палавници големи: вдига пръст намръщен, разправя Златан Манахилов: Г-н учителю, тоо ми вика, че алаброса ми мязал, чи телета ме лизали! А бай Петър му вика- ти пък му кажи: Ние барем телета имаме да ме лижат, ами ти бе, котките ще те лижат. И спорът е уреден сред шумен смях.

Преподава бай Петър славянски и отчетливо чете: Лазаре, Лазаре, гряди вон – бе магаре, що се смееш, хока на предния стол ученика, засмял се за нещо, но така се слива четенето с хокането, че слушателят би останал с впечатлението какво, че е прочетено:Лазаре, Лазаре, грядо вон бе, магаре, що се смееш?

„Чти отца твой и матер твоя да благо ти бъдет и дългоденствие на земли!”. И пита бай Петър: Кои са нашите бащи…Топчията, Пачеджията и Златан да мълчат пангалозите недни, че ако взема…

И слушателят отвън би разбрал, че бащите са наименуваните ученици.

Ала прочутият Пончо, комшия на градската градина отвъд реката, много бели правеше и Маршала му се люто заканваше, че кокалите му ще строши. Но Пончо не се плашеше, ако и да беше в час по български, пак му викаше: ти ще ме биеш, ама и аз Манол като го фана, в ръчичките ми ще се насере.

-Ти Манолчето няма да закачаш, оти инак и Хасковото тясно ще ти дò, вика му заканително Маршала.

-Така ли, вика Пончо, я пък ония два петела, дето в събота ги купи, главите им още саа вечер за одмъкна, кани се Пончо.

-Ти петлите няма и да ги видиш, пангалоз с пангалоз, мръщи се Маршала, вдига юмрук, настъпва между чиновете към дъното, където Пончо в кюшето се е свил. Тука да излезеш, ей тука да седнеш, гиди муле с муле, - крещи бай Петър.

Училищният звънец туря край на спора, всички хукват навън, насмалко да съборят Маршала.

Ала болен, слаб, сух речи го, но все жив човек си е то, а жив ли е веднъж човек, той си е и с гяволиите, и със слабостите човешки. Уж го гледаш охтикалия, ала и пак сърце пълен.

Грозен бил, но сърце кога иска, кога мерак си имаш, болестта се тегли, онова не се тегли. Учителската стая беше северната, първата наляво от главния северен вход.

Директор щом си и работа канцеларска има, ще се върши след занятията класни. Па работи, работи човек, па и стане, та се разходи, пък и погледне навън. А право насрещу е кацнала като орел на върлина къщата на покойния капитан Стайко Кордата. Голяма градина пред фасадата й стига чак до пътя. А вдовицата млада, хубавата Думанова дъщеря, позабравила скръб по загинал другар, хвърля мълниеносни искрящи погледи към канцеларията, прошетва се из двора, кити лехите с цветя, ту се загуби, ту се покаже, ту на горния кат прозорци разтвори да ги прочисти, ала много са прозорци, цяла стена са заели.

Тъй днес, утре, директорът падна в плен на сърдечни желания, оная сляпа ергенска неделя се спусна изново, върза му очите. Мълвата хорска се понесе из града, даскалът минаваше из улицата, като в паници стъпваше под присмехулски погледи комшийски.Но на всичко си има и края.

Усили се болестта, повърна много кръв, тури край на страданията на стария Вертер Енимахленски, останаха само приказките хорски.

Царство му небесно на добрия бай Петър.