Спомени за известни хасковски родове, колоритни местни хора, забавни случки от ежедневието и бита на града отпреди повече от век ще види бял свят. „Хасковци от миналото“ представлява спомени с недоказано авторство, но е ценен източник за историята на града, коренните му жители, чиито живописни описания, както и цветистите прякори на местните хора предизвикват заслужен интерес.

Книгата е плод на труда на литературния историк Йордан Нанчев, а изданието ще види бял свят благодарение на меценатския жест на поета Хубен Стефанов.

Haskovo.net ще ви запознае с някои от по-интересните глави в готвения за печат ръкопис в поредица от публикации. Това е третата от тях.

Haskovo.net

ЧОРБАДЖИОЛУ ДИМИТРАК

Хубаво утро на ранна есен. Слънцето е заляло всичко в светлина, на небето – тук-там малки, бели, пухкави облачета. Това е хубавата есен на България, прошарена с дъждовни дни. Полската работа сега е по-приятна, няма знойните летни горещини. Моето неразделно другарче тича радостно към дома, посрещам го, ние сме съседи, тръгваме към тях.

-Знаеш ли, сега ще дойде ландото, татко ще ходи на село, ще ни вземе и нас – мене и тебе-ела да чакаме у дома, вика моето другарче. Обаждам на майка си, приготвих се за път. Ландото изтрополява по моста при Стойноолу, след малко спира пред къщата на Чорбаджиолу. Ландото, запрегнато с два хубави силни коня, кара сам собственикът му, симпатичният Мехмедали, тачен приятел на Чорбаджиолу…

Родопите се синеят в далечината. Там бяха минералните бани, ние ги знаехме, всяко лято ходехме там. Ландото бягаше по мекия път. Тримата приятели пушеха и си приказваха. Показаха се първите селски къщи, кучета лавнаха срещу ни, ландото изви по главната селска улица, спря на мегдана пред кръчмата, слязохме.

Кръчмарят ни посрещна, маси и столове се нагласиха под близките дъбови дървета. Поднесоха кафе, сварено мляко, черен вкусен селски хляб, чудна закуска на село на открито. Но ето го кметът, дойдоха селските първенци, заведе се общ разговор.

Скоро се вдигна голяма шетня, разтичаха се селяни до къщята, някои възседнаха коне, заминаха нанякъде. Близо около мегдана, в дерето на реката няколко шилета бяха заклани, накладе се голям огън, нагласиха се шишове. Селото се оживи, селяни бяха насядали около гостите, ракия се черпеше, мезета се поднасяха изобилно, разговорите ставаха по-шумни, глъчката се засили, селото беше в навечерието на неочакван празник. Скоро избухтя тъпанът, писнаха зурните, веселието доби своя отпечатък, лицата засияха, жените и момите, събрани на купчина, гледаха веселбата, слушаха свирнята.

Момците насреща се приборваха, задяваха се, приближаваха около момите, ето ти празник у делник –има ли за пиене, има ли свирня, празненството е готово. Обед наближава, шишкебапът е готов, зачервен, приятно мирише, ракията е засилила апетита. Наслага се дъбова шума, запретнати до лакти селяни раздаваха порции кебап, хляб изобилно е нарязан, обедът започва.

Котли червено вино се изнасят, чаши се пълнят. Писна гайда, стара народна песен на мисал подхвана. Всички са радостни, оживени, хубавият кебап изпуща пара, червеното вино го залива. Още една гайда заприглася, яденето е много, трапезата е голяма. Започнаха онези хубави, приятни разговори за берекета, за продажба на стока, споменават се приятели-покойници, разправят се случки минали за сватби и гуляи, кога наводнение отнесло кръстци, низи тютюн. Всички са запалили цигари, лицата са се зачервили, очите светнали. Старите приятели-първенци са по-близо около чорбаджията, разговорът става все по-интимен. Но гайдите са подхванали вече посеница, млади момци и моми на чифтове се присрещат, разминават, удрят чевръсто пети, приклякват като подхвърлени от пружини, надиграват се.

Скоро посеницата става на хоро, удължава се, извива се, изправя се, краката ситнят ритмично, гледката е красива в своето разнообразие. Гайдите стихват, тъпанът и зурните подхващат право хоро. Младеж с верижка в ръка води умело хорото, поглежда към момите, дава условния знак. Червендалеста мома се отделя с две другарки, хващат се, всички моми и млади невести се нахващат, хорото се засиля, втори кат се извива. Водачът е в стихията си, краката в такт прикрачат, хорото се люшка, оживява. Водачът е предал своето чувство на играещите, тишина някаква се въдворява, зурните извисяват,  играта се сгорещява- върховен момент, всички го чувстват, забравят се вдадени в играта. Чувството е овладяло всички, всеки по-левент става, кръшно се извива-това е най-красиво, по-старите в захлас гледат хорото.

Трапезата не е вдигната, чорбаджията е във весело настроение, неговите приятели-селяните са се посгъстили около него, хорото дип ги не интересува- да играят младите- те са вече в най-интересния разговор, уговаря се продажбата на тютюните. Хубав е берекетът, низите, изпълнили селските дворове, филизите са чудо, и бедни, и богати са доволни. Ето ги селяни-първенци от по-далечни села пристигат, печени кокошки се слагат, тави баници се поднасят. Пред чорбаджията застава едър снажен турчин, прави почтително темане, подава ръка. Ахмед пехливан от Сийпитли е, ще има гюреш. Ето го и грамаден на ръст, жиляст, застава селянин, подава боязливо ръка – Юрдан пехливан е, дофтасал, щом хабера получил. Борбата ще бъде интересна. Насреща са вързани два коча с вити рога, две телета-годинаци, премията за победителите. Първи излазят двойка младежи – турче и българче. Турчето удари двата овена. Ахмед пехливан се готви да срещне Юрдана, борбата увлича мнозинството, зурлите свирят подканящата за борба мелодия.

Чорбаджията и първенците-селяни излизат от кръчмата. Там, в малката стаичка пазарлъкът е свършен, капаро малко е дадено, дочува се в разговора: има си хас другиму да го дадем, чорбаджията да си го знае, свършено е, в кърпа вързано да си го има, хич бива ли инак, та не е една година било.

- Ти, Хаджи, знаеш, утре други ден наш Димитър Батачето с коня ще дойде, ще уредите и това, що си казахме вътре, зная го, на сигур съм с вас, пък ти и от стоката разбираш, тебе оставям това, ти познаваш хората.

-Лаф му истер, Чорбаджи? – Ха, забравих да ти кажа за онова де,  дето геченде на пазар ми искаше, ще го бъде и него, бана бак сенъ, ама и ти гледай да се отсрамиш, пък някой пазар елате с булката, отбийте се дома да си поприказваме, скоро не ми си идвал.

Борбата е в разгара си. Борците още не са се завалили, отваря се широко място за чорбаджията. Юрдан е взел вече надмощие над Ахмеда, още една последна опасна хватка. Ахмед свъсва лице, олюлява се, полита към земята. Грамадните лапи на Юрдана са го притиснали силно. Ахмед е като прикован с мертечки гвоздеи към земята. Зурлите спират. Ахмед се признава за победен. Юрдан победоносно изглежда хората, засмива се, отива към средата.

Ахмед чевръсто скача, прибягва към Юрдана, двамата противници се здрависват. Мехмед повдига Юрдана, последният също повдига Ахмеда, борбата е свършена. Кехаята подкарва телетата към чорбаджията. Юрдан е застанал прав, целият лъщи, тялото му е сякаш нажежено, тежко дишащ, той добродушно се усмихва. Застава и Мехмед. Той получава похвала и окуражаване – хата олмуш – неговата сила се признава. Макар и победен, неговият авторитет не е накърнен. Чорбаджията го пита за последната му борба в Хаджи елес.

Поема Юрдан поводите на телетата, настига към средата Мехмеда, улавя го за рамото, па му подава повода на едното теле. Мехмед се противи, намесват се приятели турци и българи, отправят се към чорбаджията, той авторитетно заявява: Ал, хакън вар.

Писнуват гайдите, общо хоро се залюлява, всички са се нахванали, та и по-старите дори. Слънцето се е наклонило на запад вече, два бакъра вино са сред хорото, веселието е в кулминационната си точка, селската ахилесова пета – мухтаджилъка – е здраво напипана.

Захващат се провиквания, двете гайди подемат „Заплакала е гората, гората и планината заради Индже войвода”…, компанията бавно крачи по прашния път, зурлите писнуват: Йол га зилер, кьомюр гьозлю, аман, файтонът чака на шосето.

Бай Димитрак- висок, строен мъж, с алафранга дрехи, колалия яка и черна връзка, с кривнат леко под веждата астраганен калпак, бавно крачи, весел е, хвърля майтапи, едва забележимо се олюлява, пази  авторитета си. Скоро всички са на шосето, подават се десетки космати, изгорени от слънцето ръце, очите са възбудени, лъщят, чуват се възгласи: „Хайде на добър час!”, „Много здраве!”, „Добро виждане догодина!”.

Конете добре отпочинали и нахранени, поемат хубав тръс, файтонът се носи леко, пътниците слабо се олюляват. Мехмедали, подхвърлил крак върху крак, седнал настрани на капрата, подхваща турската „Сияхта зюлфи пембе янъкларнъ бен олаим”. Накривил фес, пюскюлът му се размахва, конете прухтят, из тропота се дочува: „Ах,гисим да фереджен атаим!”

Мехмедали се обръща напред, леко подстава, пристяга дюзгините на конете, удря феса на другата страна и буйно подвиква:”Диоппейн!”

Файтонджията е възбуден, страстта му към препускане са  развихря, конете летят в галоп.

Ето първите къщи на града. Вечер е. Файтонът минава бързо по калдаръма, изпратен от погледите на учудените минувачи. У дома сме. Бай Димитрак е инак симпатичен човек, с отворена ръка, гуляйджия, обича веселието, но и търговията не забравя.

А търгува с всичко: и лихварство, и тютюни, и зърнени храни, и каквото падне на сгода. Неговите мухабети бяха известни, много села го помнят по сборове и пазарлъци, халал да му е,  викаха селяните и се надпреварваха нему да дадат стоката си.

Но и за народа е страдал той. Два-три месеца преди руските войски да влязат в Хасково, той, брат му Костадинчо и други са били хванати от турците и изпратени на заточение в Диарбекир. А когато превратът стана и изгониха княз Ал.Батемберг и Стамболов осуети този преврат, поиска да накаже бунтовниците. Чорбаджиолу Димитрак едва се спаси с бягство, посреднощ дувари високи прескача, зъбите си предни изкърти, в Одеса на сюргюн седя.

Късна есен е, пътищата са се разкаляли, скърцат селски коля, натоварени с денкове тютюн, покрити с черги. Спират те в страничната улица край къщата на Мехремаа, та първите вече пред мазата на Чорбаджиолу. Големите дворни пътни врати са отворени, денковете се внасят, кантарджията и селянинът се снишават, въжето се закача за куката, повдигат се и двама полека с кола на рамене, топузът на кантаря бързо отива към средата, стържейки по нарезите на кантарната пръчка, ръката поприхваща края на пръчката, последната прави две-три колебания, дилът е на средата, поглаждан с пръстите на лявата ръка. Селянинът поглежда и него и топуза, кантарджията се провиква „елли алтъ”.

Бай Василко Ламбрев, пишейки на тефтера, произнася: „Тянчо Дялчув, с. Ени махле, педесе и шест!”

 И това до късно вечерта – това е резултатът на гуляя в село, тук са и двата овена и двете телета, вътре са и шишовете с кебапа, и виното, и ракията – пиенето и яденето е даром от чорбаджията, но и кантарджията привечер получава своя хак – зер и той според човека, поутрепваше майсторски кантара. На сиромаха хич, на по-заможния повечко, адамъна гьоре, няколко хубави елпезета в пояса задоволяваха нуждите му коджа време, пък и нещо в ръката помагаше на къщния масраф – пъргав беше той човек, още си го помня, като че ли е жив пред мене с покачен на рамото кантар, бързащ из пазаря.

Големият салон на маазата в горния кат прибираше 20-30 души момичета от Ручока, няколко мъже денкчии- това беше манипулацията на тютюна. Момичетата пееха в един глас:”Ясна, светла месечинко, кажи теб се моля, дали има друг като мене, в такваз зла неволя”.

Вечер те си отиваха, стискайки в ръка шейсетте пари гюндюлюк. Ние с моя другар слушахме и гледахме как елпезетата се разлистяха лист по лист- тъмножълти дълги филизи, наслагаха се на обли дъски, денкираха се в хубави нови харари, обшиваха се с кеневир от Шифата пъшкаджията, затънал в грамадни вехти шалвари, с чаталеста посивяла брада, с измаслен плитък фес, привързан с шарен чембер. Около Великден идваше туджарин от Стамбул, купуваше готовия тютюн, каруците натоварени отнасяха денковете на меркеза, а селяните захващаха рътенето на тютюневото семе за новата реколта.

Какво имаше в избата на същата мааза? Имаше там разни непотребни вещи, тургаха и тютюн най-напред, но имаше там, погребани под чист речен пясък на няколко реда множество бутилки с кехлибарен цвят бяло одринско вино, що се пенеше в чашите, тъничка слаба, киселичка жилчица подслаждаше неговия вкус, а ароматът му беше на онсекизлик момиче. Този нектар, този бакхусов еликсир събираше приятелска компания в двора на маазата под сянката на 2-3 дървета овощни.

Но народ се на свобода научи да живее, ето вече 10-15 години как българско е, правá политически упражнява, що не ги и проумява даже – младо момче от старешки работи разбира ли кога му се падне с тях да борави. В неделя избори големи ще стават, депутати в София ще се пращат, кого да изберат, кой е силен в ума с голям размисъл, него ще да пратят. Ала кой е, чорбаджията ще да каже. От зори още чалгиите из улиците предвождат изборна процесия, пиянски дрезгави гласове се провикват: „Да живее Народната партия! Долу Стамболов!”

Жителите кротки от сън разбуждат, свободно е вече, няма страшните стамболовисти, няма бой в участъка с торбички пясък по гърдите. Всеки да си пусне гласа за когото обича. Вратите пътни се разтварят, нови се присъединяват, тълпата расте. От селата с байряци вдигнати и гайди писнали селянията иде избори да прави.

Спира се тълпата пред Чорбаджи Димитраковата къща, двете крила на пътните порти се разтварят, нахлува тълпата, напълни двора голям, шишета ракия, котли вино се изнасят насреща, буйно хоро се извива на двора и на пътя, вино се пролива, песни се пеят народни:”Милин ми лежи, умира под беглишкото хамбаре”…, хорото се люлее.

Чорбаджията е доволен, зер страдал е от зулуми стамболовистки по преврата. Той качва се на стола малко слово да каже, всичко стихва, чорбаджията радостен възглася: „Да живее Д-р Стоилов! Ура!”.

И сганта човешка реве из все гърло, чалгиите гръмнат, хората се люшнат. Кой би излязъл срещу волята народна!? Така избор разбираше Чорбаджи Димитрак, без речи площадни демагогски, но с открита душа и радост, що блика. Всеки с него да иде, него да попита, да си пийне и на воля попее, съдбата народна в ръце чисти, честни да остави.

Кой каквото ще да каже, времената таквиз бяха, от такива хора народ прост невеж нужда сещаше, че има. Те народните съдбини държаха и управление такова му даваха. Така дълги години се разиграваше тази Divina comedia, та дори до 19 май 1934 година.

Ала и сватби Чорбаджи Димитрак е правил, дето всички живи още помнят. Военната музика, алатурка чалгии, селски гайди са огласяли голямата къща и двата двора. Хора са се вили из дворове и дивалхани, трапези дълги са се слагали: всеки е поканен, никого не връщат. Множество тави баклави, курабии, шекер парета и кадънгьобета са донесени гости да се гощават. Биволски коли с дълги островърхи жигли със спуснати дълги черни пискюли, с чергила покрити с копринени чаршафи – дарове са отнасяли в зетьова къща; тепсии грамадни с дарове украсени предшестваха сватбеното шествие, носени на глава от момчета; изложба цяла вкъщи е наредена, заела 2-3 стаи; народ жени и моми се трупа и цял ден и цял ден се точи богати дарове да разгледа. А кога в неделя следобед булката за черква поведат, улиците близки от народ почернеят, обиколка голяма се прави, всички да видят булката богата. Но извеждат булката от черква, екват гръмогласно всички малчугани:”Ха, калтатааа!” и чакат, поджичват с напрегнати очи, проточени шии, в миг дъжд от рупчета, гологани черни, измешани с металици медни полетява връх главите детски. Всички тичат, грабят, боричкат се и пак подхващат своето: „Ха, калтатааа!”. Зер чорбаджийска сватба е, богат е и калтатата, пък и не е къскънтия, с отворена ръка да бъде като дядото- инак хаир и благословия няма.

У зетя сватбата се премества след венчавката, но чорбаджи Димитрак, тоя още млад делия, лесно не кандисва, вкъщи сватбата продължава, маси са наслагани, вино се точи и пролива, чалгиите турски маанета на софра са подкарали, зияфет се не свършва, чорбаджийска сватба трябва да се помни и незабравя.

А кога гроздобер захване две седмици коли с кошове пълни с грозде весден скърцат от лозята до къщата чорбаджийска, цяла рота берачки с кошници и с песни лозята огласят. Два катоя с каци големи и бомби грамадни прибират шарата сладка и цяла година вино се точи, на сортове средено, из кръчми се разнася.

Но и злото кога се свие та падне не гледа къде пада у богат ли, у беден ли. Една година изля още в началото своята злост в къщата на Чорбаджи Димитрак. От неговите 7 дъщери и един син, третата по възраст мома свидна тежка болест я на халище свали. Доктори и баби не помогнаха, отлетя млад живот в селенията небесни. Годеница тайна на млад офицер-хасковец, тя лежеше хубава като жива  в своята бяла моминска премяна, отрупана с цветя и букети, що новият разсадник скоро беше мода изкарал- зимъска цветя да цъфтят, сгрявани с печка и слънцето Божие.

Годеникът влазя в премяна парадна, свещеник законът черковен изпълнява: пръстените златни, що в любов голяма скрити от погледи човешки приживе си бяха сами разменили, сега той отново смени ги. И таз церемония кратка, но сърдечна и силна, придружена беше с ридания неспирни: всички плачеха и стари, и млади. Таз силна и здрава мома плати с живота си желанията на лудата младост, нехайна в облекло на театър да бъде, духовна наслада да добие.

Тифусът в гроба свали я рано, много рано. В дълбоки до кръста снегове градинарят г-н Пенчев със специална шейна пътища проправи, офицери на рамо носиха ковчега, целият град се сипна, всичко се стече последна дан на почит да въздаде. И училища, и държавните учреждения запразниха, чаршията опустя, черквата се изпълни като на Великден. И всичкия този народ мълчалив, със спотаена в гърди тъга, мълчаливо крачеше след погребалния ковчег- шествие невиждано дотогаз, скръб неманифестирана така сърдечно дотогаз. Кой върховен вожд издаде таз повеля строга?!

Така народът скърби за млад загинал живот. Не гледа чий е и какъв е, щом приживе добър е бил, с добро се е запомнил. Ала с това погребение народът спонтанно въздаде чест и на голямото видно семейство, издънка на стар род богат. Помнеше се още стария чорбаджи Христодор, той застана кърши-кърши на гъркоманина Хаджи Ставри. На 1843 година чорбаджи Христодор извика от град Казанлък даскала Стоянчо, отвори се първото българско училище в новата сграда на училището Св.Богородица.

А вкъщи готвачки и слуги курбан голям са съборили, казани врът, хлябове грамада, купища сахани и чинии се подреждат, голяма траурна трапеза по стар обичай християнски се слага. Шишета вино и ракия са подредени, котли вино са приготвени:всеки да хапне, всеки да пийне и да прилее за Бог да прости, зер това е годеж и сватба, и умирачка на едно събрани.

Изпълни се чорбаджийската къща с народ, дошъл от гробищата, трапези във всяка стая и двете дивалхани са сложени, изобилно всичко се пренася, шишета ракия от ръка в ръка минават, всеки за отмора да пийне и Бог да прости да каже. Нахрани се и мало, и голямо, котли вино с шишета по трапезите минаха, усладиха хубавата гозба, отлекнаха тъга насъбрана. И всички задоволени за последен път Бог да прости казаха и към разтворените широко пътни врати тръгнаха.

Ала чорбаджийска ръка широка и тъга голяма с това не свършва, зер смъртта отнесе най-милата от милите сестри, най-левент от седемте, хубава, угледна, лудетина ненагледна. Застанаха двама слуги всеки с голяма кисия книжна, пълна с пари. Всекиму се дава по грош, два, та и по три да се помни и незабравя кога хубавата Теофана Чорбаджидимитракова е починала.

Да се харч направи, що за човека отреден е, неволни приживяли ще е или на одър смъртен- това що е отредено трябва да се стори. И до ден-днешен Хасково не помни таквоз погребение народно, няма и да има, така ми се струва.

Мнозина са още живи, помнят бай Димитрака Чорбаджиолу, но кой каквото ще да каже, инак добър човек беше, живееше, оставяше и други да живеят. Аргьорлия беше, широк жест имаше.

Бог да го прости и да го приеме в своите небесни селения!