Слави се като най-добрия музикант сред юристите и финансистите. И това си е точно така, казват го колегите му и от едно, и от другото поприще. Положителен, емоционален и споделящ. Калин Найденов се раздаде пред своите приятели и колеги и им подари топла късноесенна вечер в първия си самостоятелен концерт на авторски песни в клуб „Ралица“. Вечерта беше посветена на представянето на последния му четвърти албум „Колелото на съдбата“. Той е в акустичен вариант, а в звукозаписното студио на Тодор Димитров-Токича влиза заедно с Калин Найденов и гост- музикантът Димитър Русев -Мутата, който изсвирва солата. В една от композициите-"Тишина" звучи и флейтата на Теодора Стоянова.
14 песни, обхванали времето от 1983 до 1986 година съдържа албумът. Повечето от текстовете са излезли от душата на Калин Найденов още докато е голобрад младеж-между 18 и 21-та му годишнина. В цялата компилация музиката и текстовете са на Калин Найденов, с изключение на една от мелодиите, която е на приятеля му от Ивайловград Димитър Пурнаров. Текстът по нея Найденов пише през далечната 1984г., когато двамата са в казармата.
Днес ежедневието на онова момче минава между счетоводната къща, в която работи и делата, които нищи като юрист. Своето прозорче, през което се промушва, за да си достави различна зареждаща емоция извън професионалните дела, финансистът адвокат отваря и до днес през музиката. А състоянието, което го тласка към нея, описва в песента „Бодил“. „В нея бодилът е метафора на онова трънче, което те боцка отвътре, за да правиш нещо различно от всичко, което вършиш в ежедневието си, да търсиш и други изразни форми в пътя към себе си, и към другите.“
След три албума-един с популярни руски песни и два авторски- „Висините изморяват“ и „Мигове“, решава да издаде и четвъртия си, който „отлежавал“ четири години в студио преди да види бял свят.„Колелото на съдбата“ е албум-символ, не само на изминалото време, но е и своеобразно връщане назад в полета на младостта. Затова и може би меланхолията се усеща от всеки акорд. В текстовете на песните всеки може да намери своята история, да припознае свои чувства, раздели и трепети. Но авторът признава, че само 2-3 от текстовете са автобиографични, другите са се родили от ситуации извън него, но които силно са го впечатлили и ги е пречупил през своя мироглед.
Макар и скромно, Калин Найденов определя себе си като поет с китара. Когато се връща назад във времето не може да подмине спомена за момента с първото хващане на китарата. Отначало свирел на акордеон, не се получило, не се оказал неговият инструмент. Някъде в 10 -ти клас през лятната ваканция на едно военно обучение, среща връстника си Винченцо- син на поета Петър Марев, който става и първият му учител по китара. Оттогава Калин не се е разделял с инструмента. Пее обаче, откакто се помни.
А в последния му албум са неговите споделени мигове с хората-познатите и близките, малко познатите, но пак близки заради еднаквите, като неговите, усещания.
Красимира Славова
