Спомени за известни хасковски родове, колоритни местни хора, забавни случки от ежедневието и бита на града отпреди повече от век ще види бял свят. „Хасковци от миналото“ представлява спомени с недоказано авторство, но е ценен източник за историята на града, коренните му жители, чиито живописни описания, както и цветистите прякори на местните хора предизвикват заслужен интерес.

Книгата е плод на труда на литературния историк Йордан Нанчев, а изданието ще види бял свят благодарение на меценатския жест на поета Хубен Стефанов. 

Haskovo.net ще ви запознае с някои от по-интересните глави в готвения за печат ръкопис в поредица от публикации. Това е втората от тях.

Haskovo.net

НА БАНКЕТ В ЦЕНТРАЛНОТО УЧИЛИЩЕ

Властта на големия български държавник и диктатор беше добре затвърдена, всичко отиваше, както той искаше, провинцията му се подчиняваше безпрекословно, опозицията, сплашена, не се обаждаше, партийната дисциплина беше строга.

Ала тактиката на диктатора позволяваше на правоверните партизани да почувстват и облагите на властта. Но и народните маси задоволяваше духовно. Той обичаше народът да бъде далеко от политиката, но затова пък му устрояваше безплатни евтини зрелища. Не даваше и на интелигентни млади хора да се впущат в политиката, даваше им хубави служби, някои пращаше на запад да учат, да бъдат по-далеко от политическия живот. По-малко хора да се занимават с политика, по-добре е. Донанмите(илюминациите), които днешното младо поколение не знае, бяха по онова време на мода, устрояваха се много често, както и празниците бяха много. Народните и царските пък празници биваха чествани и с устройването на донанми.

 Донанмата е наследена от турското управление. Турците при разни случаи са запалвали по мегданите т.нар.”машаллани”, пущали са разни фишеци. Стамболов беше щедър, нареждаше да се устрояват големи донанми, паради на войските-народът да гледа евтини зрелища. И понеже народът не знаеше никакво друго развлечение, нито пък претендираше за такива, той охотно отиваше да гледа илюминациите, младите люшкаха големи хора под звуците на тъпаните и зурните  цигански, по-старите се разхождаха, зяпаха по пущаните ракети, които общинският пиротехник Шабанаа в изобилие хвърляше: кандиллия, ръжифишеклери, телеграф, колело, къща, камина, стомна, саксия, гюлле и пр. А изокол в кръг бяха забити високи борови греди, на тях навързани гирлянди, венециански разноцветни фенерчета, големи фенери за улично осветление. На два-три метра горяха машаллани на високи колове(катранени толуми, поляти с газ). Тъпаните думкаха, зурните отчаяно пищяха, хорото неспирно се виеше, децата тичаха, тичаха след зигзагите на ръжифишеците, настъпваха ги и те пукаха с голям трясък. Надали имаше семейство да не излезе да гледа тия зрелища – те заместваха днешните толкова изобилни и разнообразни развлечения.

Такива празненства стават 7-8 пъти в годината. И когато народът се тълпеше и с нескрито удоволствие наблюдаваше движението на фишеците, играеше хоро, в големия салон на Централното училище Окръжният управител даваше банкет на партизаните-първенци, представители на народа. Шефовете на учрежденията, съдиите, инженерът, лекарите, общинските съветници, народните представители и пр. присъстваха задължително. Някои отиваха и фамилиарно.

Дълги маси с бели покривки образуваха буквата П сред големия салон. Печени мисирки и пилета, шунка и джамбон, пушени риби се пренасяха на елипсовидни чинии, хубави вина в бутилки, шишета газос донесени от Пловдив. Окръжният управител заемаше централното място, той домакинствуваше.

Гостите в нови, черни рединготи, жилетки в големи разрези, бели колалии ризи и яки, черни копринени, широки връзки. Тостове се държаха за княза, за баба Клементина, както викаха тогава на князовата майка, ала най-пламенни слова се изливаха за г-н Стамболов. Той беше все и вся за България, ала за руския цар и дума не се поменуваше, това беше забранено. И сега пред очите ми е следната картина: прокурорът М.Златанов, прав, с чаша вино в ръка, държи тост, възхвалява делата на големия родолюбец и българин, реди той похвали след похвали, всичко е той и само той- той олицетворява България, той беше диктаторът-слънце, князът беше някакъв фигурант без значение, той наистина само царуваше. Стамболов с право можеше да повтори знаменитото „L'etat c'est moi!” на краля-слънце Людовик ХІV.

Императорите в Рим устройваха зрелища на народа, угощаваха го, същият похват имаше и диктаторът. Когато прокурорът вдигна чашата и пи наздравица за Министър-председателя, всички бяха на крака, всички след единодушно громко „Ура!” изпразниха чашите си. Само 24 часа по-късно същият прокурор предвождаше голямата тълпа, начело с музика, из тъмните и криви улици на Хасково. Застанал на високия праг на пътната врата на своята квартира, той възхваляваше княза, задето освободил България от тиранина Стамболов, тълпата ревеше, громко „Долу!” раздрусваше стихналия град.

Тостовете следваха един след друг неинтересни, стереотипни, монотонни. Десертът бе сложен. Гостите лакомо унищожаваха ромбоидните парчета баклава, шекерпарета, кадънгьобета, плуващи в гъст захарен сироп. Но нали са семейни хора и мнозина от гостите не забравяха семействата си. Мнозина от първенците-хасковци незабелязано влизаха в буфетната стая, констатирваха присъствието на още неначенати тави с баклава. Скоро буфетчикът схвана намека, вестници се раздраха, завиваха се изобилно попили гъстия захарен сироп парчета баклава, изчезваха в задните джобове на новите рединготи- държавно е, защо да не се използва, нека булката и децата да хапнат.

 Така артисалите тави с баклава изчезнаха, стопиха се в рединготите. Всички мислеха да си ходят, време беше вече, ала не така мислеше кефендисалият се Окръжен управител. Той покани гостите на още по чаша, на още сладки приказки. И седнаха пак първенците, чашите се напълниха. Шегите се сипеха. Гостите, на които джобовете на рединготите бяха издути от вложените в тях пакети с баклава, скоро забравиха това, увлечени в разговор и смехории. Натискаха се, облягаха се на столовите облегала, а пакетите с баклава станаха съвършено аморфни, обърнаха се на някаква каша. И когато направили добре главите, те се събличаха вкъщи да си легнат, а сънливите им стопанки поемаха на ръце черните им рединготи, големците не се досетиха за скътания в джебовете армаган за децата, заспаха блажено, сънувайки софри с печени фитки, вино и …баклава. Ала булката на един от тия големци беше на крак още в 5 часа сутринта, шеташе, разтребваше. Тя улови черния нов панталон, прибара джебовете, изтърси бадем шекера, скри го в долапа, изчетка панталона, окачи го на саръка в сандъкодаясъто. После взема редингота,  обеси го на лявата си ръка, вдигна го нагоре, затарашува из вътрешните задни джебове.

Там ръката на булката напипа нещо студено, кашкаво, лепкаво. Бързо издърпа ръка уплашено, оглежда я, разделя слепналите си пръсти, недоверчиво ги поднася към носа си, обонятелният нерв долавя приятния аромат на кавардисано краве масло. Върхът на езика инстинктивно се допря до върха на пръстите и вкусовите усещания откриха сладкия сироп. Ах, Боже, извика домакинята, гледай, гледай, баклава било това, вади из джеба шепата си, пълна с тази сладка кашева смес. Ама пък защо, защо в джебовете?

И изваждайки всичкото съдържание из двата джеба, тя обърна полите на редингота и можа да забележи как сладкият сироп се просмукал, протекал по опаката страна на плата под джебовете. А в това време първенецът се пробуждаше с натежала глава, подпухнали очи, протягаше се и се провикваше полуизлегнат на халищета: Ванке, Ванке мари, колко е сахатя?

Ала булката, заета с изпирането на джебовете, не чуваше, че я викат, чумосваше своя съпруг, мърмореше си под нос: „Човешка лакомия, ами, че бива ли така, бре човек, хич баклава във вестник слага ли се, та отгоре на това и в джеба на този толкова скъп редингот, ела ти го изпери”.

И наведена, тя продължаваше да пере с топла вода, напоения с гъст сироп скъп плат. Големецът, придържайки с ръка на кръста вехтите си панталони, бос щапаше по пода, отвори вратата на ашувето(кухнята) и запита: „Какво переш, Ванке?”

Отговаря навъсена, озлобена булката: „Какво пера ли? Пера ти редингота. Я погледни какво си го охлепал с баклава! Де ти беше акъла бре, Георги, хич баклава в джеб туря ли се? Пуста лакомия твоя, ял си там, що си ял, стига ти толкова, що ти е трябвало да взимаш още, не кандиса ли там, дето яде?  Ела го ти опери, ако можеш! Цялата задница се е лекьосала, а от сладко мъчно излиза, по-лошо и от блажното, язък ти на премяната!”

-А бе каква лакомия говориш ти? Рекохме и за децата да донесем да хапнат, знаеш, цели тави неначенати останаха, та си взехме, пък къде да го оставиш, не е да си го купил с пари, пък не е и дюкян, хиляда души влизат и излизат, ние хамень ги тикнахме в джебовете отдире, не се забелязва в тях, ала не щеш ли, Окръжният управител не ни даде да си тръгнем, пак седнахме, заприказвахме се, забравил съм за баклавата, облягал съм се на стола.

-Ела виж какво е станала твоята баклава! –и булката му посочи един сахан, пълен с някаква неопределена каша, измешана с късове от вестници- Нá, яж си баклавата! – и тя изтръска изпраните пешове на редингота, метна го на въжето пред ашувето.

-Кой знае дали ще излезе, не ми се вярва дип, ще останат лекета, иди та го облечи веке, скъпа ти излезе тебе баклавата.

А първенецът гледа, гледа в саханя, цъкна с език, излезе из ашувето, каза полугласно -  Хама яптък хаа, глей как да забравя, че в джебовете бях турил баклава! Па като се върна към ашувето, той подвикна: Ванке, а Ванке, тури джезвето мари! Да пием по едно кафе, голяма работа станало, той терзията ще му намери колая, тъй зер.

О, темпора, о, морес! О, китес, о, борес!