От х:

Днес в x:

Готвят книга за колоритни хасковци отпреди повече от век

Спомени за известни хасковски родове, колоритни местни хора, забавни случки от ежедневието и бита на града отпреди повече от век ще види бял свят. „Хасковци от миналото“ представлява спомени с недоказано авторство, но е ценен източник за историята на града, коренните му жители, чиито живописни описания, както и цветистите прякори на местните хора предизвикват заслужен интерес.

Книгата е плод на труда на литературния историк Йордан Нанчев, а изданието ще види бял свят благодарение на меценатския жест на поета Хубен Стефанов.  

Haskovo.net ще ви запознае с някои от по-интересните глави в готвения за печат ръкопис в поредица от публикации. Това е първата от тях, включва предговора от Йордан Нанчев, както и първата глава от книгата.

Haskovo.net

СПОМЕНИ ЗА СПОМЕНИТЕ В ТАЗИ КНИГА

        Преди повече от четвърт век тези ръкописни записки на неизвестен и до днес автор бяха предадени в някогашния хасковски Литературен музей, където работех. В края на  1999 година музеят беше неправомерно закрит и разграбен. Почти година преди това бях завършил право и  започнах стажа си в Окръжния съд за придобиване на юридическа правоспособност.

Вече не ме свързваше нищо с музея. Но спомените за  всичко в него, което беше минало пред очите и през ръцете ми през онези петнадесетина години си оставаха. А вече сградата беше заключена и пуста. „На книга”  Историческият музей беше станал правоприемник на уникалния литературен архив и специализираната библиотека, до които вече нямах никакъв достъп. Там беше и ключът за вече бившия Литературен музей. Казаха ми, че всичко от него било изнесено. Но все пак се съгласиха да ми отворят за последно, та ако е останало нещо неприбрано, да си го взема…

Ето така тези записки отново се оказаха у мене. И не само те разбира се. Но на другото все още не му е дошло времето. Чудех се къде да ги съхраня и дори бях ги забравил някъде из своите струпани и неподредени лични архиви. Залисан в другите си занимания, не бях ги дори и прочел докрай тогава. Камо ли да се опитвам да дешифрирам ръкописния текст върху тези пожълтели от времето листчета с нестандартна форма. Които при това не бяха и пряко свързани с литературно-историческите ми изследвания…

Но ето, че докато пишех книгата си „Хасковският Игнис-спомени за Делчо Василев”, попаднах на следния текст, оставен от него:

„…Подтикнат от горещото желание да подпомогна с нещо младия, но даровит и с голяма ерудиция хасковски историк Иван Добрев, аз натоварих големия си приятел и културен съратник бай Тодор Минчев Българов, зет на стария главен учител в Хасково Иван Боев, да напише един обемист очерк за старите чорбаджийски родове в нашия град, по който въпрос той имаше обширна подготовка. Тоя очерк възнамерявах да предложа на Иван Добрев, за да го използва основно при написване историята на град Хасково.

        За моя безкрайна радост бай Тодор Минчев Българов се отзова с радост на предложението ми и не мина много време, когато получих от бай Тодора, който живееше със семейството си в Лъджене (сега Велинград) към 150-200 канцеларски листа, изписани с мастило от двете страни, където бяха майсторски изобразени почти всички стари чорбаджийски родове в Хасково, които бай Тодор отлично е опознал.

Но какво излезе по-нататък? Тъмните сили на мракобесието, които бяха решили чрез монтиран процес да ме хвърлят в затвора, заради моето свободолюбие, нахлуха като хуни в старата ми родна къща, предвождани от пом.началника на ДС-Хасково, Марин Мишков, за да извършат обиск, и напълниха няколко чувала с мои писма, книги, портрети, ръкописи, и ги натовариха на автомобила, с който ме и отведоха в МВР. Така добре си спомням, че когато се докопаха до ръкописа на бай Тодор Минчев и ме запитаха какво представлява, аз им обясних, че това е част от бъдещата история на град Хасково и че ръкописът не е мой, а на еди-кого си и поради това не трябва да го вземат. Но проклетият Мишков, свикнал само да командва, отсече категорично:

-Всичко, което се намира в твоите архиви е твоя собственост, бай Делчо, и ние имаме право да го проверим. Един ден, ако си жив и здрав, ще можеш да си го потърсиш.

Тридесет години вече минаха оттогаз, но иззетите ми ценни ръкописи, в това число и тия на бай Тодора, ги няма нийде-никъде…

Разбира се, че направих редица постъпки и оплаквания, за да ми се върнат иззетите при обиска мои ценни ръкописи, портрети и писма, но навсякъде ударих на камък. И затова имам право да считам, че тия неща са ми ограбени, защото след обиска не ми бе даден никакъв протокол с подпис на отговорно лице, където да бъдат поименно изброени иззетите материали. И затова имам основателното подозрение, че „крадецът” или „крадците” един ден, когато и мене няма да ме има на тоя свят, а бай Тодор отдавна е починал, ще се обявят за автори на задигнатите ръкописи, подменяйки само заглавията им. Такъв е светът, уви!”.

Ето тази спонтанна изповед на Делчо Василев внезапно ми напомни за вече почти забравените записки и след като ги потърсих и открих, започнах да ги чета и подреждам. Няма как да съм сигурен разбира се, че това е  същата онази „част от бъдещата история на град Хасково”, дело на Тодор Минчев Българов, която  е била отнесена от органите на сигурността при поредния арест на Делчо Василев и не е стигнала до историка Иван Добрев. Но някакво вътрешно чувство ми го подсказваше. За жалост и към този момент  не разполагам с никакво друго сигурно доказателство за тяхното авторство. Мисля си, че не греша в предположението си обаче…

 А кой ми беше донесъл този ценен ръкопис преди години в Литературния музей и ми го беше предложил за откупуване, самият аз вече не мога съвсем точно да си спомня. Сигурен съм само, че  в протоколите на музейната комисия, която оценяваше подобни артефакти е записано името му. Както и цената. Въпросът е къде са тези протоколи сега и дали въобще са опазени. Пък и дали това днес вече има някакво съществено значение?

По-важно е, струва ми се, че след книгата на Иван Добрев „Хасково в миналото”, която издадохме  още през 1992 година, сега на бял свят излизат и тези спомени, които по своеобразен начин  напомнят за нея и я допълват. Както, струва ми се, напомнят  и за така и неиздадената „История на град Хасково”, написана пак от покойния историк на нашия град Иван Добрев…

Е, разбира се, че сега всеки има правото да се усъмни в достоверността или в авторството на тези бележки. Те освен това не са датирани. Не са подвързани. Отделните листове не са номерирани и няма как да се разбере докрай  каква е била авторовата подредба, кой текст след кой е следвал. Не изключвам да има и изгубени листове. Малка част от спомените си остава неразчетена. Друга част може да се окаже непълна или доукрасена в спомените, които очевидно не почиват на строго документална основа…

Въпреки всичко обаче мисля, че  историческата и познавателната стойност на тези  почти анонимни мини-очерци за известните хасковци в миналото е безспорна. След „Освобождението на Хасково” от Георги Стоилов и „Цената на свободата” от Теофана Златарова, след по-късните спомени на Коста Арнаудов и на Тодор Коларов, те комай ще се окажат единственият подобен източник на сведения за бита и облика на града ни и на неговите по-видни личности – търговци и занаятчии, военни, лихвари, свещеници, учители, администратори. Както и за нравите и традициите, за показателни факти,  събития и случки от ежедневието на хасковци през последните години на ХIХ-ти и началото на ХХ-ти век.

Не се съмнявам, че със своя изцяло автентичен, макар и недотам граматически издържан  изказ, с образния си и характерен стил и език, пълен с отдавна забравени архаични и диалектни думи и изрази, тези възкресени спомени, на които само тук-там съм си позволил да осъвременя правописа,   ще дообогатят нашето сегашно историческо познание. Те без съмнение ще събудят интереса на днешните хасковски граждани. Вярвам, че ще бъдат любопитно и полезно четиво и за всеки, който би проявил интерес към историята, към родовите си корени  и въобще към миналото. Сега и в бъдеще. 

Тук е мястото с уважение и благодарност да бъде изтъкнат и щедрият меценатски жест на г-н Хубен Стефанов, който сам предложи и пое изцяло финансирането на това издание.

Пожелавам ви приятно четене!

Хасково, 1 октомври 2017 година                                Йордан НАНЧЕВ-

                                                                Доктор по книгознание, библиотекознание и библиография  

ЕСНАФИ И ПРЯКОРИ

(или по хасковски подкури)

Сгушила се дълбоката провинция някъде в пазвите на Балкана, на Родопите, из Средногорието, та докъде Странджа, Витоша и Осогова, излегнала се другаде из китните поля на Тракия, из ширналата се Дунавска равнина или из безкрайната степ на Добруджа златна; кацнала сам-там край Черноморието, живее си тя свой живот, не се вълнува от голяма политика нито има кой знае какви претенции – да е мирно, алъш-веришът да отива добре, еснафът да посреща вергията си, да скъта нещо и за старини, другото е лесно, ще му се намери колая.

Ех, мина тя, голямата война, освободихме се от турци и гърци, изгонихме сърбите, остана да се изпълни оня стих от толкова модната през Сръбско-Българската война войнишка песен, дето се казва: Мир и правда да царува, българин да домува.

Орахатиха се хората, заживяха си мирно и тихо, започнаха и за домуване по-добро да мислят. Скритите надълбоко турски лири, бели меджидии, руски рубли и полове взеха да излизат на бял  свят, взе да се урежда българинът.

Чаршията се оживи, еснафът работи неуморно, панаирите започнаха да се откриват един по един, трябва да се приготви стока. Туджарите не отиваха вече в Истанбул и Едирне, Филибе им беше най-близо, ала и до столицата започнаха да прескачат, там стоки от запад пристигат, откъм далечно Немско и Франца. Ала друго е да отидеш в Едирне, във Филибе или да речем в Истамбул, лесно ти е да се справиш, знаеш хановете, сокаците, пазарищата. Нá, идеш да речем в Истамбул, искаш да научиш нещо по работата си, ще отидеш на Балкапан хан, ето ти тебе цялата българщина събрана – научат те хората, свършиш си работата; идеш на Филибе, знаеш ти, ефендимис, Узун чаршия, Куршумлу хан, Джумаята, големия Капан, малкия Капан; ще искаш да видиш някого от Небет тепе, ще попиташ, ще ти кажат: ти, ефендим, отиде ли до Хисар капия или Тепелта, кривни наляво в сокачето, гледай третата голяма къща с градския фенер на кьошето й, влез, там са хората, що дириш. И намериш от лесно по-лесно. Ала иди в София, та се оправи. Всеки сокак си има име, трябва да знаеш номерата на къщите, та хеле и да кажеш името, па и бащиното му на оногова, що си тръгнал да дириш. Чаршия голяма, ала объркана. Кому каквото кефнало, това продава, няма Абаджийска чаршия, няма Сарафска, ни Папукчийска – ей-тука обуща продават, до него дрехи, пък до него белберин, та кафене, та бирария, та какво щеш и не щеш.

Хора все чужди, непознати, пък измешано и с франсъзи и немци, иди ти питай, па и научи. Друго си е по нас, всичко си е наредено както що трябва, леснотия голяма. Ти само ми кажи какъв еснаф е човекът, що търсиш, ето ти го тебе за такика-две при него си. Де ще му тръсиш какво му се вика сокака, та нумерото на къщата, та името на човека, та и за хюрмет пък и баща му как викат. Ти, ефендим, дошъл си в Хасково, искаш да се срещнеш с човек, що с хайвани борави: с овци, овни, що продава. Ето ти го тебе Толума Делчо – това му е името и всичкото, всеки го знае, що ти е тебе разтрябвало как викали баща му, той човека си умрял отдавна, Бог да го прости. Хем каква стока държи, все отбор, има кози той, що и зелен тютюн на низи тамам нагласен ядат, та и акцизният се сбърква кога гледа – и намаля от хесапето му оките.

Къде е къщата му –къщата му е баш на самия край, ти я кажи първа в Таратолето, кацнала е на върха, белнала се, всеки я знае. По-доле на улицата за Курицките лозя кацнала е голяма шарена бина: на капитанина Стайко Кордата е тя. А така до нея, че по-надолу около мегданя гьолски – там са всички Корди: Иван Терзията, Гюргак Дюлгерина, Стайко Чилингирина и прочия Корди. Иробалийски Стойчо, Гючерлията Димо, що е на земледелската каца, Политя Юрдан-потурнака в Златния рог 10 пъти се е давил, ала все се отървавал, дави се и в Хасковската река при едно наводнение. Пийнал, стъпил накриво, паднал във водата – излезе си човекът и изтрезнял. Пак отиде да пийне, че се спасил. В Истамбул алай-казак е служил, до фелдфебел стигнал. Голюф Ванчо, кайжишкия даскал, хасковски зет, даскал в Централното скульо. Питай ти кой е Керестепълчето Ванчо от Гьолмахлеси, караабаджия, мъничък, дребничък, с руси тънки виснали мустачки, иде си от чаршията, носи си торбичката с алиятите терзийски. Та наоколо е Гажаврата, ето го и Кюркчията Райчо с голяма торба на гръб, носи някоя ушита вече полка за някоя комшийска булка.

Минеш ли по старото банско шоше край реката, началото на Телликая махлеси, ти ще видиш Шишко Стойковия хан, в дюкяна е масивната фигура на Шишко Стойко, затънал в грамадни дънести шалвари, увит до подмишниците с тъмен пояс, кой го не знае Шишка Стойка. Ти иди питай в която щеш махла къде живее напр.Иван Стоянов. Нямаме такъв човек: ще ти кажат, ала кажи им, че дириш Гайдичката Желя, веднага ще ти посочат къщата му. Калъпи кундурджийски прави той, майстор е голям, ала и всичко, що изкара, изпива си го, рядко не е пиян, когато само работи. Но няма да ти кажат напр. Гайдата Желю, ами ще ти кажат Гайдичката, оти си е малък, нисичък човечец, рус, синеок, с дебели клепнали надолу мустаки.

Народът кога някого прякороса, той това с разум и с размисъл прави да се даде най-точно определение и характеристика на личността, да се лесно досети всеки, отлика да се прави. Ето например питаш за някакъв дограмаджия Господин около Кючук пазар някъде живеел.

Хаа, ти демек, Длегия Гуспудин тръсиш, чунким по-горе малко пък живее Гуспата. И той е Господин. Длегия Гуспудин е комай два метра дълъг, та да няма и кусур нещо. По-надолу по черковната улица е Късото Христе – хем е къс на бой, ама много къс, пък и дребен си е, като мишле, черничък. Има и Късото Ихтимийче – и той е такъв дребничък.

В Татар Пазарджик съм, на гости сме на имен ден. Разбраха ме, че съм хасковец. Стария, ти го речи,  зеде е от 75-те, пита ме за Хасково, ходил бил през Сръбската война, на квартира взвода им бил някъде, ала помни, че бил той в къщата на Църното Манолче – насмеях се, казах, че го зная, ала ако ми кажеше, че бил у Манол Филанкиши де ще се сетя кой е.

Ето в Русе сме на гости у Пилашкина Щира,  припистанката от Ручок махлеси е. Гледам две госпожи, ала облеклото сочи за бедни хора-еснаф хора. Узнахме, че са хасковлии, разпознаваме се. Госпожата, по-възрастната, се поусмихна: ами как да ти река, я съм на Гайдичката Желя жената-Петона- веднага се разбрахме, разпознахме се, посмяхме се.

Търсиш, да речем, из бояджиите на аби и прела Иванака, ала кажеш ли Балшоуто Иванака, та кой го не знае, дългата му над два метра фигура запълня сокака, ръцете му днес черни, утре жълти. Прякоросали го руснаците: Болшой Иван му викали, нашите пък го побългарили, похасковчили, станало Балшоуто.

Ала и да се мъчиш да се отметнеш от прякора си, ти го речи, не че е мъчно, ами си е невъзможно. Всичко бива, прякор се не изменя, нито се забравя. Може да ти е срамно, ще търпиш, скърцаш ли по-лошо ще стане, ще го удвоят, пюскюл ще му окачат, няма да го махнат. Тъй си е вървяло, всеки се подчинява, че и срамни прякори има, ала търпеливо си ги носят.

Ей-тъй на, срещнат се две жени с работа в кърпа вързана, здравоват се, поспрат се, посприкажат се, поспитат се ти накъде така, ти откъде така: ами ходих у наще, у Путюйчине. Пък срещу часовника е ханът на Путето Симон- богати хора, големи търговци, ала прякоросани веднъж, търпят, никой ги и не пита – кръстник ли ти е народът, то хич се и не противи. А слушаш ти към долните кундурджии, бакалинът разправя на селянина: Ей, тука като свиеш в соо сокак, питай хамень на чапа къде е дюкяня на Куроолу, те ще ти кажат. Та синът на бай Танас Куроолу свърши Военното на Н.В. училище, топчия беше в Стара Загора, много способен офицер. Нашенци през Балканската, пък и през Голямата война го танадисали, прякорът му тръгнал. И чуваш разправят се, единият казва: Да не беше на Куроолу сина му с батареята, всички щяха да ни изтрепят. Пък друг се обажда: Ама кой Куроолу, бе, хасковеца ли, на кундурджията Куруолу сина ли?

 Така офицерът носи прякора на татко си, наследство е то, с тебе си върви. Ето някои млади се възползват от прякорите на бащи и дядовци, вземат ги за фамилни имена. Там, в уличката, където е Кел Пасковия хан, насрещу живее Голюбоолу или Хубиноолу Панаеть. Неговият внук се казва Асен Голюбов, бивш директор на полицията, а неговият, на Панаетя, комшия и роднина Макинаджията Юрдан, шивач френк-терзия; По-надолу на ъгъла срещу реката е Буджòлата, неговият зет бай Христо Фелдфебела и него го кръстиха Буджòлата. Така по-често се досещаха хората, че това е Христо Янков Арнаутина, харманлиец. Един хасковец, инженер, се жени за харманлийка. Питаме го хасковци коя е годеницата, от кое семейство. А той ни казва: На Харманлийски Иванчо дъщеря. Харманлийски Иванчо – това е Околийският началник в Хасково през Румелийско време, така му викаха хората: полиция, милиция и Харманлийски Иванчо, после се върна пак в Харманлий да живее. Ами Комисаря Никола, старият директор на затвора. Едър, червендалест, с черни засукани мустаци, с офицерски сюртук, лъскави два реда копчета—статски съветник го речи. Кой няма да ти каже кой е и къде живее. Неговият бабалък е онзи имитатор и голям кеменеджия, дето му викаха Дядо Къткъдака, та и внуците му доскоро така ги прякоросваха. Този Къткъдак умееше да имитира другите хора, да се блещи и криви: носи торбата си на гръб, из нея се показва цигулката му. Без нея той не ходеше, примолим го да посвири, нахванем се на хоро. Неговият син бил артист-акробат или джамбазин. Дохождал някога си в Хасково, в Шишко Стойковия хан кондисал с трупата си,  жена му била някаква си юрганджийка-циганка. За срамотиите станала майка му, плакала горката за тая участ на своя изгубил се син, доживяла да го види джамбазин, та циганка снаха да има. Отишъл си човека, не се върнал, казваха: играл на въже, протегнато през Босфора в Цариград, душмани прерязали хортумата, удавил се хасковецът артист-акробат.

Скилидата Янко, съсед на комисаря и негов сродник. Това беше сух, слаб, дребничък, висок – прилича на орехова скилида(ядка) как са намерили и уподобили, а инак се казва Янко Кожухаров, от видно семейство, зет беше на адвоката Тонджоров, техен съсед е Кьор Хаджи Иван, народен доктор(хекимин).

По-преди му викали Кьор Иван, отишъл на Божи гроб да стане хаджия, да покрие прякора лош. Ала нали е бил гъркоманин, пак си го прякоросвали. Станал от Кьор Иван на Кьор Хаджи Иван..

Ала тропиш ли много, народът и това взема под внимание, кръстил е така Латя Кацаров – Цъцърътъ Латю, та и синът му Колю и той така се знаеше, внучето сега се е скрило, казва се Борис Колев. Гледах го, питах го, не мога да разбера чий син е, ала приятел стар ми пришепна: на Цъцърътъ Коля е момче, разбрах кой е.

Хаджи Маймунката Кръстю – старият кмет. Къщата му на Арабахчесъ. Неговият брат горския старши: кажеш ли Димитрото Старшията, всеки се сеща за дългия красив горски старшия с широк златен галун посред пагоните и дълга калъчка. Маймунките са много, известни са из цялото Хасково. Беливанчето Герги, пък като поостаря – Беливаноолу Гюргак, баджанак на Хаджи Маймунката. Едър, снажен човек, бял и червен, с бяла коса, бели вежди, бяла брада, бели мустаци – такъв бил и баща му. А той беше стар секретар на мировия съдия, беше заможен човек, но после заборчля.

Ами Пандъра, ами Кляката, Таратола, Патката, Фитката…

Ама за кой Христо Фитката е думата ти – спитват се двама. За Христю Фитката, дето се ожени за дъщерята на Патката, за него ти казвам. Чунким 4 души Христю Фитката има, бащите им са братя, всеки баща си зачел, името му продължил, това се вика икрам да струваш на стария.

Ала прякорът кога е турен някому, вземени са в съображение всички особености на кръщавания субект, така и се явили прякори оригинални, смешни, срамотни, отвратителни дори, пък и нежни, деликатни, поетични- с една дума – ада мъна гьоре, както го казват на турски. Там около Джами-джедит махлеси са Бокбелиоллар  - Ангелия и синът му, завиеш ли в уличката на Хаджи Тодорови, техният комшия-бояджия му викат  Бокето Гюргак. Синовете му днеска се обаждат на този прякор – голямото Боке и малкото Боке. Ала при ючкурналийката е пък Бокчията Хаджи Ангелия. Това му е аслъ и професията. Има пък и Пусерича, както има и Пусеричкина Деля.

Хубавото антично име Антон в Хасково е изкълчено в прозаичното Тоню, а красивото Трендафил е добило тривиалната вариация Тръндю, съкратено до неузнаваемост и вместо да кажеш Антон Трендафилов, сега ти слушаш невъзможното за ухото Тоню Тръндев, прибавиш ли му и бащиния прякор на Телликаянския чорбаджия Ерфандата – получава се един триномос невъзможен просто, ти върви го прекроявай на Тоне, на Ерфандов – нищо не помага, народът знае как е отречен от народа калтата: Ерфандата Тоню- така си го знаем, така и ще си отиде дорде някога се забрави.

Църнела – това е чисто черно нещо. О.з.полковник Захариев Тодор – питаш за него, обясняваш, не го знаят кой е, ала обади се мълчалив слушател по-устапен човек и каже: това е Котенцето Тодю от църквешната махала, до Хикимчето Герги им къщата беше. Всички се сетят, знам го бе, ка щяло да го не знам, има си хас Котенцето да не знам, радостно добавя питаният хасковец.

Ха кажете ми де кой е Стамудата Димитър? Вие, старите, ще се поусмихнете, ще си кажете: има си хас да го не знаем, нали Савата Чанков, нали Хаджи Тонювите синове това си са братовчеди първи. Той ако се е изгубил калабалък отдавна, не го забравяме ние. А аз в Бургас и по-сетне в Русе на една маса в кръчмата сме, чукаме си шишенцатата с шприц, разбрахме се оти сме хасковци, ала кой е този Димитър Тодоров, братовчед на Хаджитонев Петър- така ми се отрекомендува той – не се сетих, т.е. не разбрах от кои е, а той го досрамяло човека да си каже прякора, вижда се, не му харесва – Стамудата Димитър. Даде Господ, върнах се в Хасково, отвори се дума за такива изгубени хасковци из други касаби и царщини. Питам аз за този Димитър Тодоров, ето ти негов съмахленец, приятел стар се обажда: тоо ли бе, та тва е Стамудата Митю, от нашта махла е. И ето аз разбрах кой е човекът, хасъл от кои е. Нали той е онзи хасковец, що се бе изгубил някъде къде Айтос, по-сетне към Бургас, та майка му кога карала комшийско момиче да му пише писмо, трябвало да се надпише плика, да се знае адреса, та момичето пита: Ами, бабо мари, на кого да пиша, че се праща кинигата? Пък бабата й казва: Ти пиши, ол, съка: Айтос-Бургас – чина Стамуда, те там знаят кому да го дадат. Ето така тая чина Стамуда сама си се прякороса, все така й викаха вече кога станеше нужда да се обясни за коя жена се говори.

На гара Халта сме отишли, старшият стражар дава някакви разпореждания, доближава до нас и моят другар му вика: Русков бе, ето този човек ти е съгражданин, не се познавате. Старшията подава ръка, запознаваме се, ала аз не зная кой е този Русков и когато човекът ми каза: Кълвача бе, на Димча Кълвача съм големия брат, аз стихнах ръката силно на брата на моя добър приятел. Тръгнахме заедно, ела да видиш, що е черпня, що е радост. Слуша човекът за майка си, за Димча – оставих го, казва дете на 6-7 години, и да го видя не ще го позная, плака човекът от радост. А скитал той из Влашко и Богданско, по дунавските парахи работил, най-после побил и той кол, запушил комин, дето се вика, оженил се, настанил се стражар, та ето ти го и Старшия. И ни писмо, ни селям, ни хабер, забравил той всички, забравили го и него. Ала, ако не ми беше казал Кълвача или по хасковски Кълфача, де щях да го зная от кои е, от кой е жинс, а с неговата леля-Добровица – сме съседи. Гледай да видиш що значи прякор, хубаво си е то, нека някой го не кабули, оправя той хората, улеснява, пък и сближава.

Пита ме емишерията Русков дали познавам Сливката. Познавам го, как не, даскала Сталю Сталев, висок, черен, срамежлив човечец, там къде гьоля някъде живее. Та със Сливката те двамата тръгнали да странствуват, ала Сливката се поуплашил, нещо му се видяло трудно това скитане, домиляло му за Хасковото, върнал си се дома.

Следната година по Великден на разходка из Търлата срещам Димча Кълфача. Ела бре, сине, да си видиш брата, водя го аз на Халтата, извиквам старшията, казвам му, Емишери, ха да те запозная с още един емишерлия, подават си ръце, единият казва: Русков – другия – Кълфачев! След тоя миг двамата братя прегърнати плачеха – бре Димчо, бе братче, те такова детенце те оставих, жива ли е мама, как са лелине, чинне, братовчедите, рой въпроси. У Рускови сме, трапеза голяма се сложи, вино максул с дамаджана, пръзоли от заклано малко прасенце козунаци, яйца, та тази, та онази,  гарафата се празни и пълни, снахата шета. Ами ако Димчо не беше приел прякора за свое фамилно име и да се бяха срещнали, да се бяха запознали, нямаше да се знаят, че са братя родни. Ето що значи прякор, хубаво си е то.

За Въшката Петър казахме, ала има и бахлавци – е, там до Длег Паскаля. Пък до тях е Кациграта- един е той, всички го знаят. По-нагоре е Белковичин Ставрю – митнишкия старшия – бабалък на о.з генерал  Златаров и на о.з. полковник Мамарчев във Варна.

Та във Варна съм на гости у бай Димо Мамарчев. Неговата щерка г-жица Цветанка ми казва: имаме роднини в Хасково, чинка ми е хасковка. Разбрах аз, това е на Ставри Бялков една от красивите негови щерки. А г-цата ми вика, скоро беше тук тяхна Милка, от Хасково ходила в Стара Загора, дойде и тук. На чинка ви сестриче ли, питам аз. Да, казва ми г-цата. Такова сестриче г-жата няма, т.е има малка сестра, кажи-речи моя връстница да не е, но тя се казва не Милка, а Мирахла. Тъй ли, вика учудено г-цата, ами те тогава да не са гърци? Да, собствено, не, те са гъркомани, ала сега са си чисти и пречисти българи, махнаха гръцкото име.

Насрещу тях е Иванчо Жартата, подрячик на войската, доставя добитък за клане. Пък по-нагоре, до Жангоза Желязко, пълният, едрият, червендалест със сини потури и червен пояс, засмян – това е Ешил Паскал, ала от ешил, направили го на ешек, по-лесно някак се изговаря, ей тъй, за благозвучие станало Ешек Паскал. Малцина знаеха, че е ешил, демек кисел, а на голямата му щерка викаха Ешекпаскалчина Дора. Така момите се справяха за нея кога станеше дума.

Големият му син Калин се изгуби много отдавна някъде из майка Елада, по-малкият му брат Митю го срещнал някъде към Цариград или Пирей кога работил по морските параходи. Гърци са, ала ни бай Паскал, ни чина Елисавета знаеха гръцки.

Тъкмо срещу него е къщата на Балтата Теня. Малцина знаят, че бай Теню Балтата е дал първата българка придворна дама на първата българска княгиня- това е придворната дама г-жа Петрова-Чомакова. Тя със своята красота е запленила известния на времето си в Пловдив през Румелийско време д-р Чомаков, голям лекар и голям общественик, починал по време на Пловдивското изложение.

В по-горното аланче са пък Циганчетата – Тенчо и Даскала Кочо. Дурде не кажеш –Циганчето, не бива, не е пълно някакси. Тука е и големият касапин Токата, висок, та пречупен. Такава висока, здравеничка беше и дъщеря му.

Ами полковникът Балмеза и брат му вестникопродавачът Христос – да, Балимез, бокийоръ, казваха хората на подбив тихичко.

Но ако има грозни, има и хубави прякори – я го Гюзеля, Гюля.

Като стана дума за такива изгубени някъде си хасковци, сетих се за един друг такъв емишерлия. Голямо закъснение на влака от София за Варна. Шуменската гара гъмжи от народ, станало е нещо като затрупване на линията някъде из Балкана, ще се чака около 4-5 часа. В близката кръчма насядахме, поднасят се закуски, хубаво бяло вино, шеги, анекдоти железничарски. Машинист, пристигнал с товарен влак използва големия престой, сяда при нас. Среден ръст човек, силно мургав, четалеста брада, черна, дълги черни мустаци. Личи си, че е голям ичкиджия, пък и много попържа. Вика му някой: А бе, руский, ти в Русия кога беше машинист, така ли пак пиеше? Или в Балхарии научил ти как пиется, а?

Една нашенска турска попържня от най-красивите, цветистите, дето си ги знаехме ние, последва за отговор.

Нали си е кърджалия, познава се по попържните, додава ревизорът на вагоните. Кой е кърджалия, питам аз. Ами нá, г-н Тодоров е от Хасково, додадоха няколкома. Двете черни очи ме стрелнаха, станах, отидох при машиниста, представих му се. Той неохотно заговори, искаше да избегне разпитването, ала моите настоявания го заставиха. Той призна, че е от Ручока, но не ми обясни от кои е. Каза ми, че много отдавна, като дете излязъл от Хасково, свършил в Русия техническо училище, работил като машинист, завърнал се в България, оженил се за една учителка-русенка, бил в командировка в Каспичанското депо, ще се върне скоро в Русе. Наистина той се върна в Русе, сприятелихме се. Той беше тогава на 35-37 години, но не ми даде възможност да го науча от кои е, кое е тяхното семейство. Догаждах, бедно момче ще да е било, казва че имал брат чиновник в Хасково Димитър Тодоров, но аз не мога да се сетя, Ручока дип не познавам. Подир някоя и друга година на път от Стара Загора за София, свих през Пловдив кестерме за Хасково, тъй за ден-два. Стана дума за хасковци в София, дойде ми на ум за нашия хасковец-машинист. Разправям аз, давам пълно описание, никой се не сеща, нямаше Ручок-махленци, ала се сетих за името на брат му, казах го и ето двама се обадиха едновременно: аба чакай, бе, това е на Митя Льохманата брат му, той беше идвал веднъж в Хасково, така зер, черен, слаб, с чаталеста брада- ето как се сетихме, оказа се, че аз зная брат му и че наистина този прякор носеше той.

Пък вие по-стари хасковци, ако ви се случи да поостанете за по-дълго в София и искате да не скучаете в многолюдието и трясъка на големия град, разходете се къде Курубааглар(Лозенец), но разпитайте предварително в адресния стол, срещнете се със стария хасковски имигрант в София, как да ви разправя кой е, името му собствено и бащино не зная, гьолмахленец е той, един нисичък ни рус, ни вакъл, чакърест дето му викат в Хасково, жив, пъргав, руклест, скача като цинигур – де да видим ще ли се сетите. Помагам ви още – пощаджия е. Не се сещате, не, хем и гьолмахленци сте. Ама виж сега как ще се сетите, ето го кой  е -Мандачалана е бе, той е! И виждам аз вашето удивление, изписано на лицата ви, всички единогласно викате: Хади холан, че как да не знаем кой е Мандачалана, знаем го дип харно, как да го не знаем, той хамень-хамень, зеде от 45 години ще да има как се е изселил. Виждали го нашенци веднъж на някакъв конгрес през войните. Така неговата сестриница Райна беше ученичка в Соф.гимназия, кога се срещнахме ми разправя, че живее у вуйча си, разправя ми, обяснява ми, не се досещам. Най-после се пресрами, засмя се и ми вика: Мандачалана бе, той ми е вуйчо, ала аз я прекръстих и нея, наричах я Райна Мандачаланкина.

Спомняте си за Финикя Георги, син на Иванчо Басмаджиолу, та неговият брат се вдигна от Хасково, застана в Стара Загора, дохожда в София. Срещнахме се с мои познати, селям ми пратил, ала аз се чудя кой е този  близък познат Филип Иванов. Дойде ми на помощ друг хасковец, дошъл от скоро, дума ми: тва е Чапата Хилип, Басмаджиолу. Е, тогава прав е да ме поздравлява, съседи бяхме чунким, ала виж прякорецът как ме упъти.

Начело на бахчеванджийския еснаф стоеше бай Щерю Абаноза. Ех, тая луда стара гидия, иди да си купиш зарзават от него, ама пази се нещо да го не докундисаш в приказката – ти да му мислиш, хайкъръ ще си излезеш, не можеш се сдържа. Ти кажи Абаноза, няма защо да го допълваш с името му Щерю, всеки го знае него лично, та и къде е бахчата му- беше Гужукмитювата, под наем я имаше той от дълги години, ама и тя доби името „абанозовата”, така я казвахме.

Абаноза беше висок, широкоплещест, лявата му ръка беше в основата на пръстите беше осакатена от сечиво, та средният пръст кога беше дланта обърната стърчеше, не се сгъваше. Турци съм бъзикал с тоо пръст, викаше Абаноза. Погледът му беше кръвнишки, едното око гаче ли беше по-горе, та идваха очите му на полегата линия, на средата между веждите имаше на косо един кертик, уста грамадна, с яки челюсти, прибави небръснат 1-2 недели, посивяла прошарена брада, дебели четинести мустаци, хабен жемадан, тъмен пояс със силях с 2-3 ножа, жълти потури и алатурка половинки кондури, кривнат над веждата калпак- ето ти тебе цял атаман на Теркски казаци. На тая фигура липсваше само една долама и къргълъци, толкова строга, свирепа бих рекъл физиономия имаше Абаноза. В събота вечер той, след приключване на пазаря, се избръсваше, влизаше в кръчмата и около 10 часа, минал благополучно моста при ючкурналийката, свие ли към грамадните хански  конаци на Църната Тифана Петройчина, Абаноза захваща да изразява своето настроение: зине оная голяма уста, разчепарчат се онези дебели (устни)бърни, екне оня ми ти гороломен глас, ти долавяш из тая фурия думите на народната песен, изпущани загуцано и гръдно-”Стани ми ,либе, отвори, моята шимшир капия! Ако ли, либе, не станиш, за вляза да тъ отрепа!”.

Тая последна строфа той изрича до вратата на уденицата на дерменджията дядо Тенчо. Ала булка Щерювица си знае стоката, изпраксана е тя да посреща толкова години пиян мъж, алашик си е тя, знае му подстъпите на укротяването. Тя е отворила „шимшир капия”, търпеливо и кротко посреща тя своя съпруг. Тоя се гневи, рука, маха, ужасни жестове кръстосват въздуха, неговите жилести големи ръце се разтварят като клещи, ловят въображаем някакъв противник. А булка Щерювица го доближава и кротичко му вика:Хади, бре чвяк, флени си веке  в къщи, кротко го залавя за лакътя, засмяна тя одобрява неговите думи. Абаноза се стъписва, размахва ръце, ала не посяга да удари. След миг той е минал вече „шимшир капийка”, след малко той е вече вкъщи. Тук крясъкът е още по-голям, децата са се събудили омърлушени, той им се радва по своему, засмива им се, гали ги, ала с таквиз жестове и поглед кръвнишки, че чужди деца биха през оградата избягали само да го зърнат.

Софрата е сложена, децата за втори път настават- такъв е редът, да се вечеря с цялото домочадие. И току-виж Абаноза викне: „Музика!”. Децата наскачат, едно грабне метлата, друго някой тас или сахан, трето дилафа и импровизират музика. Възхитеният баща застава в средата, маха с две ръце-капелник е той. Неговата физиономия има такъв израз- достойна е тя за четката на някой голям художник. Най-после към 11 и ½ часа Абаноза е заспал, той хърка като опрасена с 12 прасенца грухтяща свиня, спиртът е загорял устните му, той мляска, мръщи се, примърморва някоя неразбрана дума, постихне, засвири по-тихо, унесе се, като заклан заспи.

Булка Щерювица настани децата, пошета нещо още и тя си легне. На сутринта Абаноза е облякъл новите цошени потури, син чошен джамадан с широк гайтан, чистата бяла яка на ризата се белее, кротко той се запътва за черква. Подир обед той се отбива на някое кафене, седне на хасъра край играчите на кьос, гледа, дава мнение, играч е и той! Опразни ли се място, сяда и той. Прибере той клечките, трите в лявата ръка той с кутрето и пресредния пръст тъй притисне, вдигне нагоре ръката, с дясната ръка и двете клечки той силно удари трите клечки, пусне ги и те изпадат. Абаноза отчита кьос, голяма и малка халтия, а комшията премества клечката през две дупки, забива я на третата.

Голям фабрикант на спиртни пития е най-старият от Санкетата- Санкето Танаш. Рус, среден на ръст, с хубави алафранга дрехи, колалия яка и връзка черна, каиклия филцова шапка, с руси подредени мустаци, избръснат, той застъпваше фабрикацията на спиртни напитки в голям мащаб – това му беше бащин занаят –Аврамчин Тодю, баща му, заедно с най-малкия си син Иванак тоже работеше спиртарство. Тази индустрия твърде много вървеше тогава, околията все от града се снабдяваше със стоки от тоя род. Много сериозен голям майстор, той стана богат човек. Казваха – две конски торби лири имал. Той беше женен за дъщерята на Бачаджията Христоз, дребен търговец на даалийско облекло:чорапи, антерии, памуклии, пояси, навуи и пр.

Най-изкусни във фурнаджилъка бяха Палечо Тодю в чаршията и  Карабуруна Димитрон на фурната при хана на Чорбаджиолу Димитрак в махалата срещу Стойноловия мост до Чаушовото кафене. Да ядеш бюрек и банички, пръстите си да оближеш; а Великденските гевреци и специалните дълги големи симиди? Едва ли другаде такава стока да се топи в устата можеше да се намери.

Парапана Ставрю пък беше окупирал чифутската махла, беше научил и еврейски, с тях се оращисваше той. Дойдеше ли пасхата им –Рош – ашана, Колиба байрам,  Песах и пр. иди да минеш край фурната му да видиш ти каква е джавала-мавала – само Парапана можеше дохак да им дойде- безчет краваи и халки, питички и прочея тестяни изделия се внасяха и изнасяха.

В Гьол махлеси беше заел голям периметър Думана Русю, а на Кючук пазар  Семизя. Когато Карабуруна се премести в Иланлъ махлеси на собствената си фурна пред училището до чешмата с многото елаци, фурната на Чорбаджиолу се зае от Дулата – висок прикакулен лингурин, незнайно откъде дошъл, оженил се за хасковка. И него така си му викаха –Дулата. То е съкратено от собственото му име Христодул, ала хасковци страшно обичат съкращенията – кой ще го проточва толкова дълго, вземи му само последния слог, тури му члена накрая, на ти тебе ново звучно име.

Симитчиите се възглавяваха от дядо Добрю Карнобатлията. Фурната беше в Ручока, а дядо Добрю продаваше симит на табла. Височък, слаб, рус старец, той целият се тресеше, беше повече от 70 години и пак таблата умееше да крепи на главата си и магарето прегърнал в лявата ръка. Пияният симитчия Минчо беше и пак е старейшина, знаменит по своята последователност- всичко да изпива, цял ден с престилката препасан, несмълкваем, вечно разправя и вечно пиян.

Апорта – устапен човек, бос, с грамадни крака и ръце, той носеше с достойнство грамадна табла с всички чешити на тестяното фурнаджийско производство. Ала най-вкусни милинки сабахлен рано с тава на ръка продаваше бай Стойко фурнаджията. Фурната му беше срещу Хаджи Мариновата къща до воденицата на дерменджията Щерю, срещу Кел Соломона.

Кордите стояха начело на чилингирите – главният майстор беше Кордата Петър, след него братовчед му Стайко Кордата, после собаджията Райчо Кордата.

Сивриета Танас беше главният модерен шивач заедно с шурея си Симон Трандафилов, който пръв от хасковските терзии свърши шивашките курсове на Ангел Мулешков в София.

Голям шивач майстор е и Хуйданата Гюргак, този протестантин, що пиеше ракия не в кафяна чаша като припистанина Петя.

Бурачо, Идирнелията Кущи, Уста Минчо от Сопот, брат на отче Хрисанда, Параско Димов – това бяха главните майстори-кундурджии.

Уста Минчо, искам да ми направиш едни щифале(от немското Stifalete), ама кърцъклии като капитански чизми, условно прави един клиент поръчката. Какво им тургате внетре , та кърцъкът така, пита клиентът майстора. Ти, ефендим, щом искаш много къръцъклии да са, пък искаш и да знаеш какво им тургаме вътре, та да кърцъкът, донеси сто драма черен хайвер, два илимона и един голям хляб, та да видиш какви кърцъклии щифале ще ти яптардисам я тебе- като на филибелийска кокона Мадама Ангото(Madam Angau-прочута парижка красавица, даваща тон на модата, женските деколтé обувки носеха името й) ще кърцъкът, сети ли се?-казва майсторът, промушва срещнатите в дикиша игли, размахва лакти чак до устата на клиента. А клиентът гледа недоверчиво, ала уста Минчо не се засмива, размахва ръце с протегнатия навосъчен конец.

Бакърджийчето Ванчо – представител на бакърджийския еснаф, който не беше голям, подвижни бакърджии-габровци и др. идваха всеки пазарен ден, разполагаха своите големи сергии около часовника.

Калайджийчето Ванчо или хасковския фокусчия. Неговата булка беше филибелийка, сестра на бакалина-млекарина Филибелията Никола, дюкянът му беше срещу Калдаръмовата аптека. Тоя фокусчия беше много веселяк човек, когато отиваше с булката си на хиртизмо или на сватба, гостите не си отиваха, децата пък блокирваха двора, прозорците, пътните врата. Бай Ванчо като пийне от поднесеното за почерпване вино, хапне си от мезето, извади шарения си тестембель, обърше си устата, завие мустаци и току видиш заточил  из устата си като коприна кога точат на долапите, ширить разноцветен,  хем го намахва на чилета, край няма. Гостите гледат, зяпат, чудят се, маят се – олан шейлер, викат си. Но фокусникът иска винце, загоряло му гърлото от източването на ширитите. Поднасят таблата, пийне си бай Иванчо чашка-две, опита кашкавала, кусне от пастърмата, хапне резенче-две от суджука, пийне още чашка винце, понажабури се, разклати глава, извади тестембеля да се обърше по устните, а то виж бликнали из устата му китки-цветя, ама какви китки, какви цветя, ей такива тиндирис, комай сега откъснати, изпълни цял калпак, пак прихване калпака на комшията, та и на другия – ето ти тебе гостенско, шеги и уйдурми: бе олурму, олмасму, те гьордюнь гиби.

Ала много мерак имаше бай Ванчо на псалнуването в черква. Рано в неделя той е на черква, заеме място на десния клирос, разгръща книгите дебели, ала дип му не отбираше от „ноктите”, т.е. съкращенията, инак беше гласовит, ала на самостоятелна нога да псалнува – това не се наемаше, той помагаше, канерваше, края на макама подхващаше, завивката хубаво докарваше, ама само толкова. Чакаше да дойде псалтът даскал Димитър Радев.

И когато песнопенията между малкия и великия вход захванат и децата го начагулисат да държат исо, то след като псалтът подаде исото и хлапетата подхванат монотонното: ааааа, оооо, аааа, бай Ванчо още веднъж оправя очилата си, прехвърли мръсната връв на лявото очило върху голямата брадавица, та се поизопне и закрепи по-здраво очилата, поизкашля се и подхване: Господи, да не ияростию твоею обличиши, ниже гневом твоим – дума по дума, разчленена на слогове, той върви преди псалта и когато последният привършва някоя част и гласът му се попривърши, бай Ванчо подхваща макама, доизкарва го.

Много години той канерва и помага, ала четенето дип посбъркваше. Гледаш дойде думата Благословлю Господа, бай Ванчо го смутолеви на  „Благовести года”, даскал Радев го посбута по краката. Той, псалтът, си го знае по-добре да го прочете, ала в реда на източното пение е да се канерва, чунким макама извие ли се всред исото, няма ли кой да канерва, нещо куца, не е в реда, старите богомолци току се поизвръщат от столовете, поглеждат към клироса.

До мерак си е то. Ала пуста псалтикия е дип много трудна със своите дълги черни линии, със сложните нокти, това гаеть беше недостъпно за бай Ванча, от него наизуст що беше запомнил само макама.

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта (9)

  • 1
    Зр
    Зрител на етв
    3 -8
    09:39, 28 окт 2017
    Моля ви не променяйте музиката на етв повече. Тази... Виж коментара
  • 2
    Ма
    мастикаджия
    10 -5
    10:02, 28 окт 2017
    Браво ,прекрасна идея.Само да не се увлече като Ангел Коджаиванов.Написа нещо такова и не остави невъзпят комунист от онова време.
    • Ха
      Хасково
      6 -2
      14:19, 28 окт 2017
      За мъртвите или хубаво или нищо....
      Книгата на Ангел е много добра....
  • 3
    Ес
    еснаф
    4 0
    15:24, 28 окт 2017
    И за сегашния Гочо Павлов да напишете нещо. Ха-ха-ха.
  • 4
    Бл
    благодаря ви
    2 0
    16:44, 28 окт 2017
    Много се забавлявах
  • 5
    Da
    Dave
    0 0
    21:00, 6 фев 2020
    ТРЯБВА ДА СЕ ПРОЧЕТЕ:
    Дайв Вагнер, срещнах мощен заклинател и психик на име Д-р Огундейл, той е много истински, честен и истински .. Той ми помогна да си върна съпругата, няма лоша или отрицателна енергия. Д-р Огундейл използва бяла Магия и той ми помогна да си върна съпругата, тя работи само за 24 часа ... Жена ми се върна при мен, извини се за напускането и сега отново сме заедно и щастливи от всякога ... Ще насърчавам и препоръчвам всеки, който се нуждае от помощ по какъвто и да е начин, да се свърже с заклинателя и да го помоли за помощ. Д-р Огундейл прави всякакви магии също настрана любовните магии. просто му кажете вашето положение и той ще ви помогне ... можете да се свържете с него на WhatsApp или Viber Chat: +27638836445, Email: ogundeletempleofsolution@gmail.com. Той е много мощен и надежден.
  • 6
    In
    Ingrid
    0 0
    02:49, 14 фев 2020
    Казвам се Ингрид Фулсън съм от Съединените щати, почти взех живота си заради съпруга си, който ме напусна и престанах да подбирам обажданията ми, отговаряйки на имейлите и съобщенията ми. Той каза, че вече не ми вярва и си отиде с друга жена, опитах се да го убедя и да го умоля, но той няма да ми повярва или ще ми отговори, докато не се сбихме и се разделихме 9 месеца, след което осъзнавам, че не мога живея без него заради любовта, която имам към него. Опитах всичко възможно да го върна, но не работеха за мен, някои фалшиви колеси за заклинания ме измамиха и си отидох с парите си, докато не попаднах на човек, наречен д-р Огундейл във вестника, той ми помогна да хвърля заклинание и ето съпруга ми се върна след 24 часа, молейки ме за прошка, бях толкова изненадан, че заклинателят като д-р Огундейл все още съществува, казах му, че ще информирам света по свой начин, затова правя това сега. Ако някой тук се нуждае от помощ, с искреност, свържете се с д-р Ogundele днес по WhatsApp или Viber Chat: +27638836445.
  • 7
    Ka
    Katie
    0 0
    13:04, 20 апр 2020
    Казвам се Кейти Мартин и искам да споделя истинската си житейска история за това как върнах съпруга си с помощта на д-р ogundele страхотен заклинател, който върна съпруга ми за 24 часа със своите правомощия, и това заклинания са безвреден, този човек е много мощен човек, сключих споразумение с него да споделя името си в интернет, затова правя това сега. Ако имате нужда от помощ, можете да се свържете с него с неговия WhatsApp: +27638836445. Той е 100% реален и мощен.
  • 8
    Ma
    Mayer
    0 0
    12:12, 17 ное 2020
    Поздрави на всички, които четат това свидетелство. Казвам се Майер. Бях отхвърлен от съпруга ми след седем (7) години брак, само защото друга жена имаше магия, за да го манипулира. Един ден, когато четях през интернет, видях няколко свидетелства, споделени от различни хора, разказващи за д-р Огунделе, мощен заклинател на заклинания, как той им помага при техните взаимоотношения, затова се свързах с д-р Огунделе в неговия WhatsApp: +27638836445. Той ми каза да не се притеснявам, че съпругът ми ще се върне при мен след 24 часа, точно след работата си, съпругът ми ми се обади по телефона и поиска моята прошка, какво голямо чудо направи д-р Огунделе, радвам се да го оставя всички знаете, че този заклинател има силата да върне влюбените и да реши други проблеми в отношенията. Заради него сега съм доволна от съпруга си, благодарение на д-р Огунделе. Ако имате нужда от помощ, свържете се с него на неговия WhatsApp: +27638836445. Имейл: ogundeletempleofsolution@gmail.com

Още новини

Последни новини