Днес се навършват 73 години от подвига на ефрейтор Никола Паскалев, загинал в сражението за връх Стражин. Роденият в Борисовград воин, служи в елитната парашутна част. През годините Паскалев е забравен, подвигът му е потънал в блатото на идологическите тълкувания на историята, а в град Първомай, неговото родно място, няма нито един паметник или символ, който да напомня за саможертвата му.
Преди 5 години неговият съратник полк. Никола Костадинов припомня подвига му в интрвю, дадено за сдружение „Българска история“. Със съгласието на автора Иван Кънчев, публикуваме интервюто:
В тази публикация на „Българска история“ ще ви споделим едно преживяване, което сме сигурни, че ще запомним завинаги. Днес ще ви разкажем за срещата ни с личност, която може да служи само и единствено за пример на всички нас. Става дума за полковник о.з. Никола Костадинов., сражавал се в боевете при Стражин, Страцин и Куманово по време на Втората световна война.
Следващите редове са посветени на значимото, толкова нужно днес, но и забравено, високо национално самосъзнание. Полковникът ни пренесе в една епоха, не толкова далеч във времето, когато ние, българите, сме знаели с цялото си сърце и душа значението на думите „Майка“ и „Родина“. Ще прочетете част от историята на един български герой, чиито думи имат силата на завет, сила, която идва от десетилетия назад, която пропътува повече от половин век и носи със себе си дух, какъвто днес не познаваме.
За съжаление, полковник Никола Костадинов си отиде от този свят през ноември 2013-та. Благодарим на съдбата, че година по-рано ни срещна с този човек, който остави траен отпечатък в съзнанието ни. Ще го помним завинаги! Нека почива в мир.
Преди всичко, което предстои да ни разкажете, нека Ви попитаме най-важния въпрос – как сте?
На 90 години и карам 91-та и в сравнение с годините самочувствието, духа ми, не ме е напуснал все още и може би точно това ми помага. Както знаете, аз съм войник от фронта, адютант на прославената парашутна дружина. Тогава бях на 22 години, все още зелен, но командирите бяха способни и умни и може би предаността към родината ни направи такива – герои, храбреци. Но разбира се, ние дадохме много жертви – 59 души загинаха, 153 бяха ранени, а 23 останаха военни инвалиди, включително и аз. Раниха ме на последния бой при Куманово, но за щастие имах късмета да остана жив, макар и военноинвалид. Все пак успявам да преодолявам трудностите, работех дълго време в следвоенна България, а в момента съм почетен председател на съюза на военноинвалидите и парашутистите, а от 2 години насам съм и почетен гражданин на София. Право да ви кажа, не очаквах това признание, но за мен наистина е чест.
Чувствате ли се герой, виждайки признателността на народа?
Аз – герой? Не. Герои са тези, които загинаха и дадоха живота си. Ние просто изпълнихме дълга си към родината – това не е геройство. Чувствам се добре, че с нещичко, макар и малко, съм допринесъл за победата над врага.
Как попаднахте в парашутната дружина?
В интерес на истината първоначално мечтата ми бе да бъда летец. Някога над Казичене постоянно прелитаха самолети и аз като всяко дете им се радвах и исках някой ден да бъда на мястото на пилотите. Това обаче така и не се получи, тъй като не се представих добре на изпитите – бях малко слабичък и не успях да покрия нормативите. Този ми неуспех обаче бе една от причината да стана парашутист. През 1941 година обявиха, че набират военни, които желаят да станат част от парашутната дружина. По това време аз служех във военното летище във Враждебна и веднага отидох при командира, за да му заявя, че имам желание да стана част от дружината. След като минахме медицинския преглед, трябваше да се явим на специален изпит в София – от 5000 кандидата избраха 300 човека, сред които бях и аз. След това продължихме образованието си в Германия – в град Брауншвайг, където и завършихме през 1943 година, а само година по-късно вече бяхме на фронта.
За нас е трудно да си представим какво е да влезеш в битка. Едва ли има по-подходящ човек от вас, който може да ни предаде емоциите, които изпитва един човек, осъзнаващ, че съвсем скоро ще бъде на фронта.
Ако някой ви каже, че не го е страх, значи ви лъже. Това чувство те обзема, пристиска те, до момента когато излезеш от самолета, отвори се парашута и започнеш да се въртиш надолу, гледайки земята. Радваш се на това което виждаш – планините, горите, природата. Когато стъпиш на земята, ти вече си преодолял страха и си готов за бой. Във войната е така – до момента, в който започнеш да стреляш изпитваш страх, след което това чувството се изправя. Мислите ти вече са насочени само към това да повалиш колкото се може повече врагове.
А какво е чувството към противника – по-скоро омраза или уважение?
Да ви кажа право, омраза няма. При нас случаят беше доста интересен – ние се биехме срещу хората, които до вчера ни учеха. Изпитвахме по-скоро уважение отколкото омраза, но всеки от нас искаше да изпълни дълга към Отечеството. Ние заминахме доброволно и патриотичният дълг ни караше да правим всичко това. Едно време бяха питали генерал Стойчев защо е хвърлил парашутистите в боя? Някои предполагаха, че това е направено, тъй като сме немски възпитаници и правителството на ОФ е искало да ни ликвидира. Ген. Стойчев обаче им отговори: „На 18ти трябваше да направим пробив при Стражин. Точно затова на 11ти октомврви 1944 година казах на парашутисти: Синове мои, вие ще бъдете острието на моята войска“. Това ни вдъхна много доверие и в крайна сметка успяхме да изпълним задачата си, макар и да дадохме доста жертви.
Какво отличава българския войник?
Отличава го това, че на фронта той проявява истински героизъм. Ако се върнем назад в историята това ще ни стане напълно ясно – българинът е доказал военния си талант с кръвта, която е пролял на бойните полета. В рамките на 30 години водим цели 5 войни, в които нашата войска прави чудеса от храброст – превзема „непревземаемия“ Одрин, използва самолета за военна цел, жертва собствени си живот в името на родината. Ще ви разкажа една история, която олицетворява отлично духа, който имаше българската войска и която се случи пред очите ми. По време на боевете на връх Стражин един от немските бункери нанесе много поражения на нашите хора. Тогава едно от момчетата в нашата дивизия – Никола Паскалев, въпреки че вече бе сериозно ранен в ръката от немците, реши да атакува бункера. Успя да се доближи в мъртвото пространство на бункера, да го заобиколи, да влезе вътре и да се взриви. Тримата немци, заедно с Паскалев бяха разкъсани на секундата. След това, когато търсехме тялото му, успяхме да го разпознаем само по едно парче плат, на което пишеше „ефрейтор Никола Паскалев, родом от Първомай, живущ в Пловдив. Ако загина ще загина само аз и моята пушка. Ако спечеля, печели българския народ.“
От думите ви разбираме, че тогава народът е бил обединен.
Абсолютно. Ще ви разкажа още една история, разказваща за морала, който имахме. Отново ще се върна на историята за бункера. След като … тръгна да го атакува помощник командирът тръгна след него, за да му помогне…и загина. А преди да тръгне генералът го попита: „Захариев, къде тръгна? – Да помогна“ Колко може да помогне един човек в такава ситуация е друга тема, но тази случка показва, че тогава народът ни е бил истински обединен и е поставял общото благо над личните интереси.
Как чествате събитията, свързани с вашата войскова част. Имате ли някаква традиция?
Знаете ли… още след войната за нашата войскова част беше определено място в Софийски централни гробища. Там им приготвиха ковчезите, знаеха, мястото е дадено вече – алеята на парашутистите. На 21 октомври ги погребват именно там, където в момента има паметник, ако някой път ви се отдаде възможност задължително го посетете. Наредени са от двете страни гробовете, а в средата са на командира, на помощник-командира на поручик Димитър Димитров. Ние от следващата година си правим панихида с близките на загиналите и на останалите живи парашутисти. Оттогава се създаде една традиция – всеки 18-ти октомври, първият боен ден, да се посещава алеята на парашутистите и да се отдава почит на парашутистите. Сега, по моя информация, сме останали 9 живи от всички 429, които бяхме. Онзи ден, на 18-ти октомври, чествахме 68 годишнината от боевете, но бяхме само 2 души, но какво да направим – други не можеха да дойдат. По традиция, след посещението на гробищата отиваме всички на площад „Народно събрание”, където има също едно малко паметниче-скромно, където са написани имената на загиналите. Там се провежда също едно честване. Всъщност, 18-ти октомври не е случайна дата, тъй като именно тогава е първият боен ден на тази войскова част. За този ангажимент в момента се грижи Съюзът на парашутистите в България. Тук е мястото да кажа, не го приемайте за самохвалство, но изглежда ние сме единствената българска войскова част, която ежегодно подготвя такова честване. Дори в момента може да минете покрай паметника на „Цар Освободител” и да видите паметника, отрупан с цветя. Това е, момчета, това, което Бачо Кольо може да ви каже…
Нека се върнем в днешни дни. Получавате ли нужната признателност от държавата, а и не само – от младите като цяло?
Имаше един момент, не знам дали да го казвам, когато журналист дойде в „Съюза на ветераните” по случай 67 години от създаването на частта ни. Той дойде при мен и ме попита – „Война? Кога е била войната?Но защо сте воювали?”. Това е изключително обидно. Ами, воювали сме и сме защитавали родината си, защото сме искали да живеем по-добре. Но, вижте, това е единичен случай. Аз съм благодарен. Получил съм ордени и медали, за които съм благодарен на Министерство на отбраната. Сега, получих орден за 90-годишнината. Така че като личност Бачо Кольо, като парашутист, е получил нужната признателност. Понякога си казвам – „добре, де откъде е това внимание? Защо е? Защо един стар полковник получава такова внимание?” Така че, лично за себе си, аз съм благодарен на хората и не съм чул някой друг от парашутната дружина да е получил лошо отношение.
Като човек, който е познавал армията в един от най-силните й периоди, как бихте оценили днешното й състояние?
С тъга бих казал, че когато ние воювахме (знаете, че през първият период на войната участвахме към 350 000 души) бях горд с армията. Имахме танкове, самолети, имахме всичко. А сега… сега ми е болно и ми е мъчно, че до такава степен се намали числеността на армията, че самочувствието на нашите сегашни главнокомандващи не е на нужната висота. Не е това самочувствието, което беше. Хората изпитват неверие към възможността на армията ни, именно заради това. Колко самолета имаме сега? С какво воюваме сега? Къде са машините ни? Дадохме 60 танка на македонците, за да ги претопят и да рогаят сега против България. Едно време аз си помня, на парадите, знам как излизахме, знам колко танка участваха.. А сега? Летят три самолета и голямо чудо! И това боли. Искрено казвам – боли ме тежко. Но какво да кажа? Времето, в което живеем – тази криза, може би е една от причините. Но може би има и други -в ръководството на армията, аз поне така го разбирам, но дано да греша. Дано да греша, защото, едва ли има човек, който да не обича родината си. Е, враговете не я обичат, но те са малко. Поне така аз преценявам от позицията на възрастта си и на живота, през който съм минал.
В този ред на мисли, против това ли сте, че казармата вече не е задължителна?
Аз смятам, че е неправилно, може да е по-изгодно от икономическа гледна точка, но това не е от полза за самата държава, защото знаете българската поговорка – „Ако не си ходил войник, ти не си годен да бъдеш глава на семейство”. Казармата възпитава. Казармата създава мъжеството у човека. Казармата изгражда, бих казал, характер, волята и силата. Когато обучаваш войници ти подготвяш своите резерви, ако се случи война. Ами сега? Айде, кажете ми, вие как ще воювате като не сте ходили в казарма? Може да имате желание, но технически нямате способности. Ако бяхте ходили в казарма, ето, взимате пушката, шмайзера и отивате на фронта. Така поне аз смятам, дано да греша. Аз имам двама синове и двамата са запасни офицери. Дойде време внуците да ходят в казарма, то какво се оказа – вече няма казарма.
И като за финал – какъв е съветът Ви към младите?
Бъдете предани на Родината. Не й изменяйте. Помагайте й. Работете тук и живейте тук. Някои напускат, защото условията тук не са добри, а другите отиват, защото просто, като че ли, там ги привлича повече начина на живот. Аз смятам, че мястото на всеки българин е в неговата родина. Той трябва да останe тук, за да й служи.
