Динамичните промени в международните отношения от 2013 г. насам поставят България и външната ѝ политика постоянно пред нови предизвикателства. Те изискват намирането на адекватни и не рядко нестандартни решения и са свързани с необходимостта от раздялата с утвърдени във вътрешен план стереотипи, които са налагани чрез утвърждаване на делови и политически практики от често пъти неформални икономически структури. Последните са били замисляни в началото на прехода като потенциални „пазарни строители“. Повече от четвъртвековната практика показа обаче, че те се оказаха не под контрола на невидимата ръка на пазара, а под неформалното влияние на групови интереси, които, възползвайки се от наложените от господстващата неолиберална догма правила, сринаха България от нивото ѝ на средноевропейска икономика до равнището на най-бедната страна в Европейския съюз. Политически този процес бе „обезпечаван“ в условията на постдемокрация. Тя се изразява в криза на демократичните институции, които функционират само формално според предписаните правила, но не гарантират необходимия обратен контрол над избраните политици от страна на гражданите, които би трябвало да са едновременно и избиратели и равноправни участници на един свободен и „съвършен“ от гледна точка на конкурентната среда пазар. А тъкмо този пазар трябва да предлага стоки и услуги в съответствие с нуждите и потребностите на хората от един смислен и проспериращ начин на живот. Това бе една от главните причини, идеалът за демокрация да не бъде осъществен пълноценно в бившите социалистически страни. В резултат и на редица други грешки и предпоставки преходът към демокрация у нас се оказа един силно деформиран по своя характер процес и доведе между другото и до огромни вътрешно-регионални дисбаланси, поддържането на които вече не е възможно политически чрез изкуствените механизми на отживяващия своето време, но все още неотмиращ, неолиберален модел. А в условията на протичащите с все по-висока скорост геополитически промени това обстоятелство се оказва утежняващ фактор за позиционирането на малки страни като нашата в международните отношения. Най-малкото защото фазата на глобализация на финансовите пазари се сменя с тази на ренационализация на социално-икономическата среда, а от тук и на външната политика.
****
Прояви на тази дългосрочна по природата си тенденция бяха наблюдавани у нас при посещението на френския президент през миналия месец – с инициативата за модифициране на регламента за командированите работници в „старите“ страни на ЕС той отстоява преди всичко външнополитическите и социално-икономически интереси на собствената си национална държава. Но прояви на национален егоизъм с аналогична аргументация се наблюдават и в други членове на ЕС. При това тя за съжаление се съпровожда от неприкрита антибългарска пропаганда на най-високо ниво, за която у нас изобщо нищо не се споменава. Така например, от началото на тази година в Австрия е в ход кампания, която представя най-вече България като страна, застрашаваща социалната ѝ система. По логиката на „моите хора на първо място“ високопоставени профсъюзни функционери, бундесканцлерът-социалдемократ и министри от неговата партия, пенсионирани политици, които го консултират и напътстват, сервилни професори и високопоставени бюрократи почти винаги дават нашата страна като негативен пример за това, как работниците от бедните страни на съюза идват и ползват социални помощи за сметка на австрийските граждани. Това било причина и за ненамаляващата безработица в алпийската република. Икономическите анализи сочат обаче нещо съвсем друго. Проучване на Виенския институт за икономически изследвания от средата на тази година показва, че за последните 15 години доходите на стабилно заетите в Австрия са се повишавали, докато тези на нестабилно заетите работници са падали, при което спадът за чужденците и особено за тези от източна Европа след 2010 г. е бил много по-голям. Главната причина за тези несъответствия е силно сегментирания пазар на труда между трайно и нетрайно заети. По данни на сметната палата от 2010 г. до първата половина на 2016 г. получаващите социални помощи поради ниски доходи български граждани във Виена са се увеличили от 215 до 1719. Покачването е най-голямо измежду гражданите на другите източноевропейски страни, но броят на нашите сънародници е доста по-нисък от този на поляците (2719), румънците (2630) и сърбите (3964), за които управляващите социалдемократи и профсъюзите не говорят.
Но малка Австрия не е изключение в това отношение. На публична дискусия в Дома на ЕС във Виена през април т.г. министърът на труда и социалните грижи на Люксембург в присъствието на своя австрийски колега даде като негативен пример българска фирма от Кипър (не бе споменато името), наемаща българи за работници, които не получавали социалните осигуровки като тези на поданиците на великото херцогство, чието население впрочем наброява малко над 590 хил. жители.
Примерите за антибългарски изказвания в Австрия във връзка със социално-икономическите въпроси са доста повече и това определено ще се окаже един от големите проблеми за нашето външно министерство. За момента няма индикации да се предприемат контрамерки в това отношение.
Важен е обаче фактът на срастване на социалната с външнополитическата, а от тук и с геополитическата проблематика, което се извършва на национално-националистическа основа. Историческият опит показва, че в международните отношения националната идентификация е ориентирана навън, а не навътре. Поради което опитите у нас в последно време, да се наложи пропагандно някакъв нов вид патриотизъм, са не само безпредметни, но и опасни, защото представят реалните проблеми в неправилна светлина. Образно казано, централно-европейските ни и други западни партньори не биха си променили негативната шаблонизирана оценка за нас като за най-бедна и „опасна“ страна, само защото някой или някои у нас считат, че ние градим някакъв нов тип патриотизъм. А в случая промяната в тази оценка е от жизненоважно значение за България.
Теорията за международните отношения разглежда такива ситуации като примери за неправилно възприятие (мисперцепция). При този психологически феномен всяка информация, която не съответства на субективната преценка, бива отхвърляна. Но даже и фактите да доказват нейната правилност, тя бива „рационализирана“ (вписана непротиворечиво) в общата ментална схема. Т.е. в крайна сметка няма промяна на ценностния критерий, по който се определя значимостта на събитията и процесите в международните отношения. Тази теоретична постановка позволява да се обясни и един твърде обезпокоителен феномен: ключови фигури във Виена, които до скоро се числяха към кръга на приятелите на България, започнаха да заявяват, че нашата страна е била винаги бедна, т.е. тя заслужава пропагандираната антибългарска критика. На контрааргумента, че статистически данни на международни организации и научни публикации, в т.ч. и на автора на настоящата статия, от края на 1980те и първата половина на 1990те доказват точно обратното (в някои технологични области България е изпреварвала напр. Австрия през този период) се реагира с многозначително мълчание.
Ако трябва да обобщим, понастоящем България се намира в коренно променяща се геополитическа среда, при което във вътрешен план решаваща негативна роля играят фактори като неконсолидираните ни демократични структури, все още силно деформираните пазарни отношения и регионалните дисбаланси - особено по отношение на социално-икономическото развитие. Понятно е поради това, че политическите приоритети трябва да бъдат насочени към преодоляване най-вече на тези фактори и да бъдат поставени в съответствие с външнополитическите реалности. Главната трудност при това ще бъде елиминирането на наложилия се у нас рентиерски модел на развитие след 1989 г.
Не трябва да си правим илюзия, че при тази ситуация българската политика може да си позволи грешки или изчакване на по-благоприятни условия. Наслагването на социално-икономическите, регионалните и геополитическите фактори налага една своеобразна политическа логика, която изисква ускоряване на икономическия растеж чрез собствени инвестиции във високотехнологични производства с вътрешнорегионална обособеност. Само по този начин ще може да се изгради и един адекватен за отразяване на потенциалните външни опасности (в т.ч. и дестабилизиращите нашия географски регион тенденции) цивилизационен вал, който за разлика от телените огради не само ще огражда и разделя, но и ще консолидира.
****
В този ход на разсъждения трябва да се разглеждат и плановете за изграждане на индустриална зона в Кърджали. За сега не са ни известни ясно дефинирани стратегически цели на тази делова инициатива от гледна точка на изложените по-горе външно- и вътрешнополитически обстоятелства, но прави впечатление, че главният акцент се поставя върху обема на инвестициите и върху пазарната големина и позициониране на инвеститора. Според учебникарските икономически теории това наистина има значение. Но реализацията на такава широкомощабна програма изисква отчитане на другите два компонента – геополитическия и социално-икономическия. И тъй като последните са фактори с дълготрайно действие, икономическите анализи трябва да отчитат феномена продуктов цикъл и неговото действие при аналогични икономически условия в други части на света.
В случая става въпрос за т.н. ефект на „летящите гъски“, изследван преди всичко на примера на азиатските икономики. Има се предвид следното. Всеки един нов високотехнологичен продукт преминава през няколко фази на пазарна реализация. При първоначалната поява на пазара той е „супер“ нов и се предлага в сравнително тясна пазарна ниша поради високите си производствени разходи. С течение на времето високотехнологичният продукт преминава във фазата на „узрялото“ предлагане, когато технологията вече не е най-нова, но пазарната ниша за пласмента му се разширява. Следва фазата на „стандартизирания“ продукт с широко предлагане при падаща цена, докато нов технологичен продукт не доведе до завършване на цикъла и начало на нов такъв. По аналогичен начин и отделните икономики първоначално закупуват високотехнологичния продукт, след което развиват собствен промишлен сектор за производството му и най-накрая започват само да го експортират, тъй като няма вътрешно търсене. Опитът на Япония след двете световни войни от миналия век показва, че този продуктов цикъл се реализира като трансфер на технологии чрез инвестиции в отделните азиатски страни при което те преминават през фазата на вносители, производители и износители. Образното обозначение на този процес се свързва с клиновидния начин на подреждане на ятата гъски при прелет, където една от тях е водещата (Япония), а другите следват в съответствие с фазата на продуктовия цикъл технологичния лидер.
Десетилетният опит на тази технологична политика в т.н. азиатски тигри през 20ти век показва обаче, че ефектът за приемащата нови технологии страна не е еднозначно положителен. Тъй като след „приключването“ на продуктовия, а от тук и на инвестиционния цикъл, инвеститорът се оттегля и в по-рано високотехнологичния регион възниква икономически вакуум с всички социални и политически последствия от това. Причината е, че на регионално междудържавно равнище възникват сложни взаимоотношения между политическите субекти – износители, реципиенти на инвестиции и вносители, които имат и своя историческа идентичност и с това възпрепятстват „нормалното“ протичане на продуктовия цикъл. Особено важна роля играят и взаимоотношенията между източника на новата технология и пазара за нейния пласмент. В резултат възникват сложни политико-икономически взаимоотношения, които не могат да се впишат в теорията.
Понастоящем наличната информация за значими за кърджалийския регион инвестиции говори за интерес на чуждестранните инвеститори в автомобилната промишленост. В това отношение България и в частност Кърджали е догонваща страна от последната фаза на продуктовия цикъл – други бивши социалистически страни са поне с десетилетие преди нас. Доколко производството на автомобилни елементи може да бъде разглеждано като перспективен промишлен отрасъл у нас е доста обширна тема. Но при всички случаи то не се числи към върховите технологии. Т.е. повтаряне със закъснение на промишления опит на други икономики в никакъв случай не гарантира дълготрайно технологично развитие и на регионално и на национално равнище.
Алтернативните сценарии за развитие на една стабилна в икономическа перспектива индустриална зона в Кърджали изискват концентрирането преди всичко на малки фирми-производители на високотехнологични продукти, при което висококвалифицираната работна ръка може да бъде привличана от други региони на страната, а успоредно с това и да се изгражда адекватна система за общопрофесионална техническа подготовка, преквалификация и образование на средно експертно ниво. По такъв начин оттеглянето на чуждестранния инвеститор няма да доведе до социално-икономически срив, тъй като ще има „преливане“ на технологичната инвестиция в други икономически сектори и региони.
В случая има две възможности, за които съвременната икономическа теория не дава ясен отговор. Моделът на индустриалната зона може да се развива
или на кластерна база, т.е. множество свързани помежду им високотехнологични фирми с висок дял на принаден интелектуален продукт, които произвеждат предимно за износ;
или като комбинация от малки и големи фирми със също такъв дял на принадения интелектуален продукт, което предвид на наличните дадености е по-реалистичната, но е и оптималната алтернатива за нашия край.
В този план трябва да се определи и стратегическата значимост на проблема за заетостта. При високотехнологичните производства има възможност за привличане на експертен потенциал, който ще промени съществено социално-икономическата и културна ситуация в региона. При това не става въпрос за постоянното заселване на тази експертна прослойка в града или областта. При съвременната логистика и комуникации работната седмица на тези експерти може да бъде от понеделник до петък, а края на седмицата те да си отиват по местата на живеене с техните семейства. Ориентацията към не високо технологични производства ще изисква трайно заселване по места, а при очертаващото се голямо текучества на не особено висококвалифицирана работната ръка с това няма да могат да се решат два основни проблема – първо, за стабилното икономическо развитие на региона и, второ, за подобряване на социално-икономическата среда.
Очевидно е, че трябва да се анализират предимно сценарии за развитие на региона от гледна точка на сложни йерархии на социалната динамика. Най-общо казано, държавната помощ при първия, високотехнологичен вариант ще бъде социално-икономически много по-ефективна от тази при втория, опити за прилагането на който по един или друг начин се правят и до сега, но без да се постига съществена промяна. По данни на НСИ за периода 2014 г. до средата на 2017 г. регион Кърджали заема трайно седмо място по най-ниска средна месечна заплата на наетите по трудово и служебно правоотношение.
Ориентацията към високотехнологична промишлена зона налага и повишаване на експертното ниво на административния потенциал в областта и общините. Важна роля в това отношение ще играе дълбокото ешелониране на кадрите както по вертикала, т.е. център-местна администрация така и по хоризонтала, т.е. по съответните секторни политики.
Географските параметри на промишлената зона, разположена на границите с държави с особено геополитическо значение налага аналогично дълбоко ешелониране и по линия на външната ни политика. Предвид на периодично засилващата се политическа и социално-икономическа динамика в и около региона, това ще повиши ефективността на приемане и прилагане на външнополитически решения с мултиплициращ регионален ефект.
Отчитайки високата сложност при реализацията на отделните инвестиционни проекти и на индустриалната зона в цялост би било важно насърчаването на експертни граждански инициативи с участието на кърджалийци у нас и в чужбина, които да генерират научно обосновани концепции, модели и анализи и по този начин да осъществяват необходимия демократичен граждански контрол.
****
Историята показва, че периодите на големи възможности за съществена промяна в международните отношения, а от тук и във вътрешнополитически план не траят дълго. Такъв ще бъде случаят и сега. Ето защо преодоляването на старите стереотипи, според които Кърджали е проблемна и изостанала област, за която централната власт не си заслужава да полага директно някакви особени усилия и затова може да предостави административно-политическото ѝ управление на трета страна, трябва да бъде преодоляно много бързо. За тази цел е необходимо и елиминирането на всякакви специфични партийни подходи и обединението на местните политическите сили на базата на реални общонационални интереси. Кърджали не може да бъде „бастион“ на територията на България и трябва да се утвърди като неразделна и необособима част от нейната икономика, социално устройство и политически ред.
В този смисъл не може да се допуска градът и неговата област да бъдат вписвани в силовите проекции на нито една балканска държава. В противен случай опитът за изграждане на дъги на влияние най-вероятно ще приключи с ефекта на доминото, който ще започне локално, ще прерасне в национална дестабилизация, която впоследствие ще обхване и Балканския полуостров. Какво може да последва от това ни показва историческият опит на 20ти век. За последното трябва да напомняме и от Кърджали и от София на нашите западноевропейски партньори, когато представят страната ни като източник на злото за собствените им социални системи.
*Авторът е специалист по международни отношения и изследва от началото на 1990те години трансформационните процеси в бившите социалистически страни. През миналата година той издаде книгата „Анно 2015: Социална икономика, постдемокрация и външна политика в източната част на Европа“, която прави равносметка на четвъртвековния преход към демокрация и пазарна икономика в Източна Европа.
Димитър Димитров*
01.09.2017
Кърджали
