Николо Макиавели, секретар на втората канцелария на Флоренция през епохата на Ренесанса, би могъл да бъде съветник по политическите въпроси във всички времена. Той съветвал управника, че в случай на постигане на победа над врага, после врагът трябва да бъде унищожен или да бъде превърнат в най-добър приятел. След края на Студената война, когато Съветският съюз слезе от световната сцена и отстъпи място на Русия, НАТО реши да следва друг съвет.

Под ръководството на САЩ пактът се разшири на изток до границите с Русия, без да взима под внимание чувствата на Русия и без да я включва в обща система за сигурност, за която не веднъж намекваше руското ръководство - „от Ванкувър до Владивосток“.

Разширяването на НАТО на изток, без да се вглеждаме в някои опасения, се извършваше при негласното предположение, че в случай че Русия отново придобие сила, разширяването на ядреното сдържане „Made in the US“ може да даде необходимата защита.

Но доколкото в западните държавни канцеларии оставаха съмнение за това добра ли е тази идея и дали е дългосрочна, отчитайки фантомните болки на Русия, на Кремъл бяха изпращани успокояващи сигнали, че военни мерки няма да има. Или казано накратко, „никакви ядрени оръжия, никакви войски, никакви установки“.

Успокоение за балтийците

Това означава, че няма да има никакво разполагане на ядрено оръжие, никакво постоянно базиране на западни войски, никаква противоракетна отбрана с далечен обсег на действие. Това означава разредени откъм военно присъствие зони и НАТО, всъщност, изглежда „пустош“ за руснаците неговото присъствие все още е доста обширно, а за балтийските държави – недостатъчно.

От време на време преминаващите през балтийските държави основно американски военни части трябва да подават сигнал на руснаците, че Западът сериозно има намерение за разширяване на изток и да успокоява балтийците, че те няма да се окажат в буферната зона.

Недостатъците на стратегическата география би трябвало да бъдат преодолени с помощта на договори и символично присъствие и, в крайна сметка, отново, както по времето на студената война, разширяване на ядреното сдържане.

При това се забравя, че стабилността по време на студената война се основаваше на твърде специфични факти: член пети за взаимна помощ на Северноатлантическия договор от 1949 г., дислоцирани 300 000 американски войници заедно с зялото европейско семейство и, накрая, и преди всичко, ядрено сдържане във всички формати.

Европа нервничи

Почти приятелския край на Студената война остави от всичко това едва символични очертания. Само няколко месеца преди края на втория си мандат, когато Обама посети в рамките на прощална визита балтийските страни и Полша, той им обеща, че тяхната сигурност е „желязно“ гарантирана, като броня, от обещанието за взаимна защита по член 5.

Дали той не знаеше или не искаше да знае, че тази взаимна помощ не произлиза автоматично, а подлежи на утвърждаване с национално постановление, и, следователно, зависи от променливия вятър в антикризисната и военната дипломация?

Бяха необходими няколко месеца, за да влезе Доналд Тръмп в Белия дом, и да направи сработването на чл. 5 зависимо от гласуването на правителствения счетоводител и да разтърси из основи основаващата се на него конструкция на европейската сигурност. Но политиката на сигурност, преди всичко се нуждае от предсказуемост. Иначе тя се превръща авантюристично преодоляване на препятствия.

Заплахата от отслабване на НАТО, за която в продължение на четири десетилетия упорито се би Съветския съюз, дойде от неочаквана посока: от Вашингтон. Остават ли Съединените щати все още това, което те бяха след Втората световна война, т.е. силата, която гарантира европейското равновесие? Не е за чудене, че в европейските столици цари нервна възбуда.

Суецкият опит от 1957 г.

В. “Ню Йорк таймс“ съобщи от Берлин за юридическото заключение на германския Бундестаг, според което Германия може да финансира програми за създаването на британско и френско ядрено оръжие в замяна на гарантиране на защитата от тяхна страна.

ЕС може да направи същото, ако съответно съгласува бюджета си. Френското и британското ядрено оръжие може да бъде разположено в Германия. Легалността на ядрената възможност изпреварва стратегията на реалността.

Гледали ли сме този филм преди? Отговорът има не само документално значение, но и засяга бъдещата трансатлантическа система, структурата на сигурността на Европа и отношенията с Русия.

Опитът ни връща към октомври 1957 г. и ключовата дума тогава – Суец: след като силният мъж от Кайро полк. Насър взе контрола над най-важния воден път, в зоната на канала бяха разположени британски и френски войски, израелците също се задействаха.

Ядрените опити в северноафриканската пустиня

Разходка от военна гледна точка, нахлуването завърши с бързо отстъпление: Москва заплаши с използването на ядрено оръжие, а Белият дом заяви, че това не е работа на НАТО. Това стана часът на истината за бившите световни държави Великобритания и Франция, а изводите, които всеки от тях си направи, бяха свързани с ядреното оръжие.

Великобритания се стремеше към ядрено самоопределение в съживяването и укрепването на основаните по време на световните войни, но винаги напрегнати „особени отношения“ и включи британското развитие в американската генерална стратегия. Тази система с известни модификации съществува и днес.

Франция, въвлечена в последните колониални войни, е търсила от Германия икономическа и техническа подкрепа за „ядрени изследвания“ в северноафриканската пустиня и открила партньор в лицето на Франц Йозеф Щраус, министър на отбраната и тялом и духом.

Защита на „американския свят“

Само че само до момента, в който генерал Де Гол се върна в Елисейския дворец след временно отстраняване и вдъхна живот на Петата република. Неговата присъда за ядрения проект: Le nucléaire se partage mal (“Лошо е да се делят ядрените сили”).

Оттам насетне Франция е развивала Force de Frappe (ядрени сили) недостатъчно активно, за да се сравнява със Съветския съюз, но, както рязко се изразява генералът, те са способни „да откъснат ръката“ на агресора. Във всеки случай Де Гол осигури на страната си място „на масата за възрастните“.

От придобиването, производството и съхраняването на ядрено оръжие Германия се отказа за първи път през 1954 г, втория път това беше през 1990 г. и реши да търси сигурност в Pax Americana (“Мир по американски”). Всичко, което би могло да подтикне САЩ , с Тръмп или след него, да предоставят на Европа ядрената й съдба, би било скок в неизвестното. Способността за съвместни действия в коалиция, както веднъж каза канцлерът Хелмут Кол, продължава да бъде основната идея на германското правителство.