Истинска война с ожесточени словесни престрелки избухна снощи в зала „Хасково“, където бе представена антологията на Йордан Нанчев „Край реката с тополите“. В нея са включени 100 автори от Хасково или свързани с града, подбрани според личния вкус и предпочитания на съставителя, представени от него с по няколко реда. Писателите и поетите в сборника са не само от различни поколения, но и от различни епохи.  

Никола Инджов, който трябваше да представи антологията, не дойде, но речта му бе прочетена от Димитър Шалапатов. Скучновато и протоколно слово, чието единствено преимущество бе, че е сравнително кратко. След това своя рецензия за книгата на Йордан Нанчев прочете журналистът Недялко Бакалов (публикуваме я отделно по-долу).

Страстите в залата нагорещи белетристът Иван Митев. Той нарече антологията на Нанчев „литературен Франкещайн“, обвини го в манипулативност, скрита омраза и отмъстителност зад привидната доброжелателност, гавра с автори като Симеон Стоянов, Иван Николов, Ивайло Балабанов, Червенко Крумов. Иван Митев посочи, че от култовото стихотворение на Симеон Стоянов „Среща“, дало име на цялата антология, е публикувано само началото. Според Митев подбраното стихотворение на Ивайло Балабанов (за петолъчката и Иван-Асеновия меч) има за цел единствено да го дискредитира и уязви, а това говори за брутална отмъстителност. Разлютеният Митев отправи и мощен словесен залп срещу белетриста Петър Ангелов, чиято неистова мечта да получи наградата „Александър Паскалев“ била скритият мотив за злостните му коментари срещу колеги по перо.

След като нажежи страстите в залата, Иван Митев си взе шапката и напусна залата. Петър Ангелов веднага скочи и грабна микрофона, за да обвини на свой ред Митев в седемте смъртни грехове, както и Недялко Бакалов, макар и само в част от тях.

По-досетливите от публиката усетиха, че литературната премиера започва все повече да прилича на сражение. Мария Банева взе микрофона и се опита да успокои страстите, като посочи, че макар и талантлив писател, Иван Митев тази вечер се е изложил.

Самият Митев нямаше как да я чуе, защото бе извън залата и навярно вече си бе поръчал първата бира.     

Представянето на „Край реката с тополите“ в зала „Хасково“ започна с изпълненията на вокална група „Лотос бял“ с ръководител Стефан Милев. Миролюбивото и леко сладникаво начало не предвещаваше бурята, която се разрази след последния акорд.

В рецензията си Недялко Бакалов посочва и някои от повдигнатите от Иван Митев въпроси. Под деликатното перо на Бакалов обаче те звучат направо галантно.

Целия текст на Недялко Бакалов четете по-долу.

Тодор Кръшков

Антологията на Йордан Нанчев „Край реката с тополите” се сдоби със скандална слава далеч преди тазвечершната си премиера. Съставителят получи недвусмислена закана да се видят в съда от един от антологично подбраните белетристи. Имаше недоволни от редактираните си поетични текстове, други пък не харесаха писаното за тях от други хасковски автори. Моралните присъди очевидно не подлежат на санкция, за съдебните – искам да припомня, че основен спомоществовател на антологията е местната адвокатска колегия, неин член е и самият Нанчев. Всъщност почти всички негови опоненти не отчетоха факта, че става дума за авторска антология от типа на тези, с които изобилства първата третина на миналия век – „Българска антология” на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, „Славянска антология” на Стилиян Чилингиров, „Из големите поети” на Иван Вазов... По-особен случай е Пенчо-Славейковата „На Острова на Блажените”, в която властва литературната мистификация. В нея са включени измислени, символни поети, всъщност проекции на Славейковия талант. Това вече е висш пилотаж – да си напишеш  автоантология. Подобни лупинги през 2014-а и преди половин месец направи генерал Румен Радев. Новоизбраният президент свири на китара, ходи на опера, може би ще го заинтригува и антологията, която ни е събрала тук. Все пак коренът му е от Славяново.

Поетите и писателите на Хасково, представени от Йордан Нанчев, би трябвало да се възприемат като представителна извадка на творците на словото в града под Ямача. Представителна извадка, минала през ситната цедка на личния литературен вкус на съставителя, култивиран през поне 50 от неговите 60 години. В общи линии този принцип е спазен. „Историята на тази книга започва от 21 август 1984-а... тя е памет за Литературно Хасково”, уточнява съставителят и посочва връзката на начинанието си с Дома на литературата и Литературния музей. Някой би запитал дали това означава, че включените в антологията автори са нещо като восъчните манекени в музея на мадам Тюсо, своего рода литературни призраци? Спокойно, повечето от творците са хора от плът и кръв, мнозина от тях седят срещу мен в залата. Случайно или не, те са точно 100, ако броим и членовете на две семейни двойки от различни епохи. Избран е мозаечен, калейдоскопичен модел. Липсва „специален ред при представянето”, бърза да обясни Йордан Нанчев. В тази подредба някак екзотично си съседстват Делка Захариева и Екатерина Ненчева, Стоян Заимов и Августина Янкова, Петър Берковски и Златка Митева-Златна есен. Може би Хасково заслужава точно такава антология, която по неповторим начин обединява, помирява, съвместява, успоредява живи и мъртви, талантливи и неталантливи, скромно одарени и откровено бездарни автори. Ако трябва да потърсим материализиран образ на това митично „Литературно Хасково”, сякаш най-добра работа ще ни свърши сградата край кметството. В нея до неотдавна имаше ресторант „Сръбска скара” и билярд, под покрива й са още парфюмерия, игрална зала, репетиционна на танцов състав, скоро ще заработи хипермаркет, а на покрива й с ей такива букви пише Кино „Клокотница”. Горе-долу така изглежда в моите очи антологията „Край реката с тополите”, но вината за това не е само на съставителя.

Текстовете за отделните автори излизаха в електронното литературно списание knigi-news на бившия вестникар и настоящ писател  Стоян Вълев. Публикувани и прочетени там, подборът и оценките на Нанчев звучаха и се възприемаха по интернетски фриволно, отпечатани върху хартия понякога направо раняват. Иван Енчев няма как да хареса текста на Петър Ангелов за своята романова поредица. Иван Маринов едва ли е съгласен с коментарите към неговата жалейка за Иван Николов. Ако можеше да говори, Ивайло Балабанов със сигурност щеше да възроптае срещу поместените си стихове, в които петолъчката е до Иван-Асенов меч. Съставителят Нанчев сякаш съзнателно е търсил сблъсъците, вероятно дори вътрешно им се е наслаждавал. Той може да пусне само  петте заглавия на бившия си приятел Маргарит Жеков без стиховете под тях или да включи поетични текстове на димитровградчанина Атанас Капралов и на харманлийката Светлана Николова, да пренапише  с лекота литературната география. Той е арбитърът на елегантността и библейското „Мне отмщение и я воздам” никак не му е чуждо.

Използваният принцип за платеното участие в антологията със сигурност помогна за нейното отпечатване, но причини и бели. Някои си платиха и влязоха, други не си платиха, но влязоха, трети нито си платиха, нито влязоха в подборката. Заради нашествието от съмнителни „спонсори” в доста от своите страници „Край реката с тополите” напомня някогашната рубрика „Платена муза” в „Новинар юг”. Според мен Йордан Нанчев не е трябвало да отстъпва пред авторски „спонсорски” капризи и да отстоява единствения критерий в подобно начинание – творческия. Казах в началото, ще го повторя: тази антология е авторска. Съставителят също е човек: със своите пристрастия, със своите симпатии и антипатии, със своите грешни понякога преценки. Тук е мястото да посоча ролята на въвеждащите бележки. Едни се ограничават с творческата биография, преобладават тези с оценъчен характер, а има и такива, които звучат като присъда, макар и произнесена доброжелателно от съдията. Произволно подбран пример: „А някои от стиховете й, колкото и несръчно да са композирани, звучат по дебеляновски скръбно и безутешно”.

Кое е безспорното в антологията на Йордан Нанчев? Включването на автори, които правят чест на Хасково с творбите си: Янко Димов, Симеон Стоянов, Мина Карагьозова, Червенко Крумов, Делчо Василев, Иван Митев, Петър Марев, Иван Николов, Петър Василев, Тома Измирлиев, Божидар Грозев – наред с другото и съставител на поетичната антология с национален периметър „Развиделяване” (2005-а) , Усин Керим, Атанас Ванчев дьо Траси... Неоспорим е и приносът на Нанчев към литературната история на южния град. Събрани на едно място са десетки ценни страници за Стела Янева, Иван Арнаудов, Тома Петров, Георги Сърненски, Христо Карапетков, Владимир Дамянов – дядото на прочутия адвокат със същите имена, Димитър Южнянин. В текста за Тодор Запрянов срещнах и свой двойник от 19-и век – Н. Д. Бакалов, „епитроп училищний”. Десет и половина страници са посветени на Емануил Попдимитров, очаквах да прочета и поне едно от неговите изящни стихотворения.

Някому може да е сторило, че в този кратък отзив за новоизлязлата антология „Край реката с тополите” сякаш преобладават критичните бележки към безспорно внушаващия респект многогодишен труд на съставителя Йордан Нанчев. Съвсем не е така, това са приятелски приписки по полетата на този обемист том. Всеки може да хвали на едро, елейният тон е част от сценария на подобни литературни премиери. Мисля, че е по-честно да посочиш пропуските, да изразиш дори несъгласие с една или друга критична оценка, да не приемеш безапелационно подбраните творби. Храня надежди, че споделеното от мен ще бъде взето под внимание от г-н Нанчев при едно второ, подобрено издание на тази антология.